Повечето от вас, които четете блога ми (въпреки моята сериозна несериозност в публикуването) знаят, че от няколко години водя курсове за родители по програмата „Трениране на успешни родители“, основана на Модела Гордън. Наскоро (или не чак толкова скоро) реших да започна да пиша практически истории за приложението на този модел в ежедневните ни взаимоотношения с децата. В първата история засегнах темата за аз-посланията и как те могат да ни помогнат да решим проблема си без да използваме бариери в общуването (заповеди, „четене на конско“, ирония и пр.) като едновременно с това дадем на децата възможност да ни помогнат и така – да израстнат и станат по-отговорни за действията си. Сега, във втората история, се опитвам да засегна активното слушане и как то помага на детето да намери самó решение на проблема си, като по този начин му даде възможност да се развива като уверено и независимо дете.
Минава десет вечерта. Тази вечер закъсняхме с лягането. На малкия определено му се спи. Прочели сме приказката и той преминава през рутинните си завъртания и намествания преди заспиване. По принцип е от децата, които заспиват бързо, но тази вечер ми прави впечатление, че се върти по-дълго от обикновено.
Брат му вече спи, но малкият току се гушва в мен и усещам, че е неспокоен. Нежно се обръщам към него: „Какво има, слънчо? Струваш ми се тревожен.“ Детето се повдига и започва да бърше все още сухите си очички в храбър опит да не заплаче. Виждам, че нещо му тежи и почти искам да започна да го успокоявам, че всичко е наред, но се спирам навреме и само тихичко го гушкам. След няма и минута той вече е отворил дума:
– Мамо, утре Г. (най-добрият му приятел в детската градина) ще го вземат на обяд. Днес ми каза.
– И ти си тъжен, защото той няма да е с теб, така ли?
– Да, тъжен съм. – детето почти се разплаква. – Какво ще правя аз без него? В. (другият най-добър приятел) също не е на детска, болен е. Ще съм много тъжен, ако го вземат.
– Миналата седмица пак ти беше казал, че ще го вземат, но не се случи. – опитвам се да го успокоя. – Може би просто му се иска да го вземат на обяд и затова така казва.
– Да, но ако този път НАИСТИНА го вземат, аз какво ще правя? – изобщо не се е успокоил, а сълзите вече се стичат по бузките му.
Сърцето ми се свива. Все още помня много ярко плача и трудната раздяла сутрин през цялата минала година в детската градина. Помня как в момента, в който видеше, че пантофките на другарчето му са на рафтчето и вече знаеше, че днес не е на детска, се свиваше изведнъж, целият започваше да трепери и телцето му се стягаше сякаш е пружинка с бомба в единия си край, която ей-сега ще изхвръкне и ще избухне. Точно по същия начин започваше да примигва сякаш има тик и да бърше още сухите си очички, а сълзичките му потичаха, докато той се опитваше да ги спре. Помня думичките му всеки път: „Мамо, не искам да плача, но то е по-силно от мен. Не мога да се спра. Не мога, мамо, не мога. Не искам да ме оставяш тук, не искам.“
Затаявам дъх. Цялата минала година минава на лента със забързан каданс пред очите ми. Почти съм готова да се разплача, толкова силни чувства нахлуват отново в мен. Мисля си какво се промени оттогава… Тази година ходи на детска градина без проблем още от самото начало. През лятото израсна много в уменията си за социализация, играеше без проблем с познати и непознати деца и просто си пролича колко по-зряло отношение има към останалите социални същества около себе си. Чаках тръгването на детска градина със смесени чувства на страх и притеснение, но и с желание да видя дали наистина е преодолял раздялата и се е справил с отделянето.
Всичко тръгна добре, сутрин излиза с усмивка (въпреки това, още не смея да го заведа аз, а отива с татко си).
А сега това! Не знам какво да направя?!? Почти съм на ръба да кажа: „Ами добре, ще помоля баба ти да те вземе на обяд и теб“ и по този начин да реша въпроса. Знам, че ще сработи. Ще се усмихне веднага, ще се успокои и ще заспи. Но се сещам, че това е моето решение. А то му отнема възможността той да намери сам решение на проблема си. Дори може да му отнема и възможността да разбере какъв е изобщо проблемът и точно този ли е или има нещо друго.
Не, това не е вариант този път. Виждам толкова често ефекта от навика ни като родители да вземаме решенията на децата си вместо тях. Виждам го дори в мъжа ми. Понякога и в себе си. Не искам това за моите деца. Искам те да бъдат уверени в себе си и отговорни, да не живеят според очакванията на хората, а да търсят своето собствено щастие.
Чувам се да си повтарям наум: „Слушай активно. Обели лука“. Потискам ентусиазма си, че имам решение и желанието си да го споделя сега и веднага, за да се справя със собственото си нетърпение да се заспива вече. Решавам, че ще изслушам малкото дете. Ще му дам пространство да си потърси проблема. Ще му оставя място, в което да се повърти и поразсъждава над него. Ще го оставя този път той да си намери решението. Въпреки изкушението ми да го насоча към „правилното“.
Тук е мястото да отворя скоба. Активното слушане е част от уменията, които усвояваме като част от програмата за родители Трениране на успешни родители (ТУР), която водя вече три години. Използва се, когато детето има проблем и на практика е отразяване на неговите чувства и фактите, които чуваме. Това дава възможност на детето да разбере чувствата си, за да може да ги преживее и преодолее, след което да погледне над ситуацията отстрани и да намери същината на проблема. Тогава вече ще има достатъчно информация, за да намери и неговото решение. Сам. Без моята „веща“ намеса. Активното слушане има и нещо като „втора степен“, която се нарича „да обелим лука“. Това е процес, при който чрез активно слушане помагаме на детето да надникне отвъд проблема на повърхността и да навлезе в неговата същина, която често се оказва нещо съвсем различно от споделения проблем.
Затварям скобата. Настройвам се на вълна активно слушане (вече ми е много, много по-лесно отколкото в началото) и отвръщам на въпроса му (който всъщност не е въпрос):
– Изглежда те е страх, че ще си самотен без Г., ако го вземат на обяд.
– Да, ще съм самотен и тъжен.
– Мда… Сигурно ще се чувстваш изоставен без най-добрия си приятел.
– Да. Изоставен.
– И се притесняваш, че няма да има с кого да си играеш.
– Ъхъ… – усещам, че има нещо и замълчавам (мълчанието също е част от уменията ни да даваме пространство на детето да обмисли – много трудно за мен умение, признавам).
Детето продължава:
– Г. не иска да играем с никой друг. – казва. Веднага си помислям: „Аха!!! Лукът започна да се бели.“
– Г. иска да играем само двамата. Само на неговите игри.
– А ти искаш да играеш и с другите деца? Кое беше онова момченце, с което си игра на рождения ден на В. – А. ли? Сигурно ти се иска да можеш да си играеш и с А.
– Да, искам да си играя и с А. С Б. също, и с В. Той понякога е толкова смешен. Но Г. иска да си играем само двамата или тримата с него и В., когато и той е на детска.
– И на теб ти става скучно сигурно…
– Да, скучно. Но и понякога ми писва Г. да ме командва постоянно. А когато искам да включим още някой в играта, той ми обяснява как щял да ни развали играта, защото не иска да прави това, което Г. му казва.
– Струва ми се, че и на теб не ти е особено приятно да правиш все това, което Г. казва, а?
– Да, не ми е. Понякога искам и аз да решавам. А и да играем и с други деца.
Мълчим отново около половин минута. Усещам, че вървим към решение на проблема. Много ми се иска да се усмихна и да покажа облекчението си, но успявам да запазя сериозния си вид. Малкият продължава още няколко минути да разисква въпроса около командването и игрите с другите деца. Стига до заключението, че в игрите трябва да има разнообразие и по отношение на това кой командва, и по отношение на участниците.
Не зная как точно смята да го постигне, но оставям на него да си намери начините. Не е нужно да знам всичко – още един урок, който научих в последните 2-3 години. Понякога няма да знам какво точно решение са намерили децата на проблемите си и не е нужно.
Осъзнавам, че „да знаем“ по-често е израз на желанието ни „да контролираме“, а не „да ни е грижа“. А желанието ни да контролираме е опит да задоволим собствените си потребности, а не да отговорим на тези на детето. Не че има нещо лошо в това ние, като родители, да удовлетворяваме потребностите си. И, разбира се, трябва да го правим. Но не за сметка на децата си. Защото тази сметка има много висока цена!
Родителство 
Zdraveite,
bjah prijatno iznenadana da namerja bloga vi. Ima li knigi na balgarski po temata (Gordon)?
Pozdravi Ani
Здравейте! Радвам се, че ви е приятно тук. Книгата „Трениране на успешни родители“ е издадена на български език от изд. Колибри и можете да я купите в книжарниците или от сайта им.
Здравейте,
Вашият подход много ми харесва, и аз използвам подобен начин на справяне с проблемите. Синът ми смени две детски градини и общо взето бързо се адаптира. Той много умело подбира децата около себе си и избягва конфликтите. Обаче на мен учителското тяло не ми допада. Синът ми е на 3 и 3 месеца, но вече имитира учителката как раздава команди, как използва времето си за да си върши нейна работа, вместо да осигурява занимания за децата и тн. Като го попитам какво прави – той ми казва, че си работи на бюрото документи. Нашата учителка е превърната в някакъв тип администратор, който събира такси, занимава се с бумаги и куп незначителни неща, вместо да обръща внимание на децата. Днес я запитах дали не я натоварва това, но тя казва, че сама си е избрала. Явно и носи допълнителен доход. Как да учим децата да общуват правилно, когато ние възрастните не умеем да се противопоставим на това. Ще ми е интересно мнението ви. 🙂
Здравейте Таня! Радвам се, че Ви допада този подход в общуването с децата и справяне с проблемите. Наистина, не винаги е лесно да научим децата да общуват по начина, по който ни се иска, когато имат други примери пред себе си постоянно. Аз съм избрала да вярвам в това, че семейството и родителите са най-силният модел за подражание, особено в първите 7-8 години и ако успеем у дома да изградим общуване, което е удовлетворително и уважително за всички страни, това ще даде на децата ни една много стабилна основа, върху която да градят индивидуалния си стил по-нататък.
Конкретно в подобни на цитирания от Вас случай, аз лично се опитвам да обясня на детето възможните различни гледни точки към ситуацията, които понякога дори и да не ни харесват, можем да разберем и да приемем, без непременно да им подражаваме. Например вчера големият ми син (почти на 11) се оплакваше, че има домашно от училище да преписва някакъв урок по предмета Човек и общество. Той не обича много, много да пише и това е едно от най-досадните му домашни и аз знам това. Помолих го няколко пъти да приключи с домашните, за да може да се освободи масата (той пише на кухненската маса), както и му обясних, че е по-добре да приключи и да няма допълнителна работа през уикенда, за да има повече време да си играе. Той обаче продължаваше да се тръшка за този препис. Разбирам го, тъй като и аз смятам, че това е досадна работа. Седнах до него и му казах: „Сигурно е много досадно да имаш за домашно да преписваш.“ Той отговори положително, а аз продължих: „И не виждаш и някакъв кой знае какъв смисъл да го правиш май“. Той каза: „Да, не разбирам какво ми помага преписването“. Аз отвърнах, че и аз не разбирам и самата аз също намирам това за нещо доста досадно, и го попитах: „Но, какво предлагаш тогава?“, а той отвърна: „Ами, трябва да го направя. Понеже ми е дадено за домашно“. Аз заключих: „Да, понякога трябва да го направиш. Може би учителката ти има нещо по-конкретно предвид с това домашно, но това не ни е ясно на този етап“. В тази елементарна ситуация реално детето от една страна се чувства разбрано, от друга страна осъзнава, че понякога има неща, които са досадни, дори може да ни се струват безмислени, но се налага да се свършат, за да не си навлечем неприятности или защото такива са правилата. От трета страна е наясно, че не е задължително да е на едно мнение с някой друг (в случая учиталя) по определен повод, като това не му пречи да уважава другия въпреки различното мнение.
Разбира се, има и много по-сложни ситуации, но подходът би трябвало да е подобен – а именно да показваме на децата, че ги разбираме и признаваме чувствата им, обясняваме им нашата позиция и споделяме мислите и чувствата си, както и се опитваме да им дадем гледната точка на другите, но в крайна сметка оставяме те сами да изберат своето решение.
Надявам се, че съм била полезна с мнението си 🙂