Archive for ноември, 2014

IMG_20141030_160037

Повечето от вас, които четете блога ми (въпреки моята сериозна несериозност в публикуването) знаят, че от няколко години водя курсове за родители по програмата „Трениране на успешни родители“, основана на Модела Гордън. Наскоро (или не чак толкова скоро) реших да започна да пиша практически истории за приложението на този модел в ежедневните ни взаимоотношения с децата. В първата история засегнах темата за аз-посланията и как те могат да ни помогнат да решим проблема си без да използваме бариери в общуването (заповеди, „четене на конско“, ирония и пр.) като едновременно с това дадем на децата възможност да ни помогнат и така – да израстнат и станат по-отговорни за действията си. Сега, във втората история, се опитвам да засегна активното слушане и как то помага на детето да намери самó решение на проблема си, като по този начин му даде възможност да се развива като уверено и независимо дете. 

Минава десет вечерта. Тази вечер закъсняхме с лягането. На малкия определено му се спи. Прочели сме приказката и той преминава през рутинните си завъртания и намествания преди заспиване. По принцип е от децата, които заспиват бързо, но тази вечер ми прави впечатление, че се върти по-дълго от обикновено.

Брат му вече спи, но малкият току се гушва в мен и усещам, че е неспокоен. Нежно се обръщам към него: „Какво има, слънчо? Струваш ми се тревожен.“ Детето се повдига и започва да бърше все още сухите си очички в храбър опит да не заплаче. Виждам, че нещо му тежи и почти искам да започна да го успокоявам, че всичко е наред, но се спирам навреме и само тихичко го гушкам. След няма и минута той вече е отворил дума:

– Мамо, утре Г. (най-добрият му приятел в детската градина) ще го вземат на обяд. Днес ми каза.

– И ти си тъжен, защото той няма да е с теб, така ли?

– Да, тъжен съм. – детето почти се разплаква. – Какво ще правя аз без него? В. (другият най-добър приятел) също не е на детска, болен е. Ще съм много тъжен, ако го вземат.

– Миналата седмица пак ти беше казал, че ще го вземат, но не се случи. – опитвам се да го успокоя. – Може би просто му се иска да го вземат на обяд и затова така казва.

– Да, но ако този път НАИСТИНА го вземат, аз какво ще правя? – изобщо не се е успокоил, а сълзите вече се стичат по бузките му.

Сърцето ми се свива. Все още помня много ярко плача и трудната раздяла сутрин през цялата минала година в детската градина. Помня как в момента, в който видеше, че пантофките на другарчето му са на рафтчето и вече знаеше, че днес не е на детска, се свиваше изведнъж, целият започваше да трепери и телцето му се стягаше сякаш е пружинка с бомба в единия си край, която ей-сега ще изхвръкне и ще избухне. Точно по същия начин започваше да примигва сякаш има тик и да бърше още сухите си очички, а сълзичките му потичаха, докато той се опитваше да ги спре. Помня думичките му всеки път: „Мамо, не искам да плача, но то е по-силно от мен. Не мога да се спра. Не мога, мамо, не мога. Не искам да ме оставяш тук, не искам.“

Затаявам дъх. Цялата минала година минава на лента със забързан каданс пред очите ми. Почти съм готова да се разплача, толкова силни чувства нахлуват отново в мен. Мисля си какво се промени оттогава… Тази година ходи на детска градина без проблем още от самото начало. През лятото израсна много в уменията си за социализация, играеше без проблем с познати и непознати деца и просто си пролича колко по-зряло отношение има към останалите социални същества около себе си. Чаках тръгването на детска градина със смесени чувства на страх и притеснение, но и с желание да видя дали наистина е преодолял раздялата и се е справил с отделянето.

Всичко тръгна добре, сутрин излиза с усмивка (въпреки това, още не смея да го заведа аз, а отива с татко си).

А сега това! Не знам какво да направя?!? Почти съм на ръба да кажа: „Ами добре, ще помоля баба ти да те вземе на обяд и теб“ и по този начин да реша въпроса. Знам, че ще сработи. Ще се усмихне веднага, ще се успокои и ще заспи. Но се сещам, че това е моето решение. А то му отнема възможността той да намери сам решение на проблема си. Дори може да му отнема и възможността да разбере какъв е изобщо проблемът и точно този ли е или има нещо друго.

Не, това не е вариант този път. Виждам толкова често ефекта от навика ни като родители да вземаме решенията на децата си вместо тях. Виждам го дори в мъжа ми. Понякога и в себе си. Не искам това за моите деца. Искам те да бъдат уверени в себе си и отговорни, да не живеят според очакванията на хората, а да търсят своето собствено щастие.

Чувам се да си повтарям наум: „Слушай активно. Обели лука“. Потискам ентусиазма си, че имам решение и желанието си да го споделя сега и веднага, за да се справя със собственото си нетърпение да се заспива вече. Решавам, че ще изслушам малкото дете. Ще му дам пространство да си потърси проблема. Ще му оставя място, в което да се повърти и поразсъждава над него. Ще го оставя този път той да си намери решението. Въпреки изкушението ми да го насоча към „правилното“.

Тук е мястото да отворя скоба. Активното слушане е част от уменията, които усвояваме като част от програмата за родители Трениране на успешни родители (ТУР), която водя вече три години. Използва се, когато детето има проблем и на практика е отразяване на неговите чувства и фактите, които чуваме. Това дава възможност на детето да разбере чувствата си, за да може да ги преживее и преодолее, след което да погледне над ситуацията отстрани и да намери същината на проблема. Тогава вече ще има достатъчно информация, за да намери и неговото решение. Сам. Без моята „веща“ намеса. Активното слушане има и нещо като „втора степен“, която се нарича „да обелим лука“. Това е процес, при който чрез активно слушане помагаме на детето да надникне отвъд проблема на повърхността и да навлезе в неговата същина, която често се оказва нещо съвсем различно от споделения проблем.

Затварям скобата. Настройвам се на вълна активно слушане (вече ми е много, много по-лесно отколкото в началото) и отвръщам на въпроса му (който всъщност не е въпрос):

– Изглежда те е страх, че ще си самотен без Г., ако го вземат на обяд.

– Да, ще съм самотен и тъжен.

– Мда… Сигурно ще се чувстваш изоставен без най-добрия си приятел.

– Да. Изоставен.

– И се притесняваш, че няма да има с кого да си играеш.

– Ъхъ… – усещам, че има нещо и замълчавам (мълчанието също е част от уменията ни да даваме пространство на детето да обмисли – много трудно за мен умение, признавам).

Детето продължава:

– Г. не иска да играем с никой друг. – казва. Веднага си помислям: „Аха!!! Лукът започна да се бели.“

– Г. иска да играем само двамата. Само на неговите игри.

– А ти искаш да играеш и с другите деца? Кое беше онова момченце, с което си игра на рождения ден на В. – А. ли? Сигурно ти се иска да можеш да си играеш и с А.

– Да, искам да си играя и с А. С Б. също, и с В. Той понякога е толкова смешен. Но Г. иска да си играем само двамата или тримата с него и В., когато и той е на детска.

– И на теб ти става скучно сигурно…

– Да, скучно. Но и понякога ми писва Г. да ме командва постоянно. А когато искам да включим още някой в играта, той ми обяснява как щял да ни развали играта, защото не иска да прави това, което Г. му казва.

– Струва ми се, че и на теб не ти е особено приятно да правиш все това, което Г. казва, а?

– Да, не ми е. Понякога искам и аз да решавам. А и да играем и с други деца.

Мълчим отново около половин минута. Усещам, че вървим към решение на проблема. Много ми се иска да се усмихна и да покажа облекчението си, но успявам да запазя сериозния си вид. Малкият продължава още няколко минути да разисква въпроса около командването и игрите с другите деца. Стига до заключението, че в игрите трябва да има разнообразие и по отношение на това кой командва, и по отношение на участниците.

Не зная как точно смята да го постигне, но оставям на него да си намери начините. Не е нужно да знам всичко – още един урок, който научих в последните 2-3 години. Понякога няма да знам какво точно решение са намерили децата на проблемите си и не е нужно.

Осъзнавам, че „да знаем“ по-често е израз на желанието ни „да контролираме“, а не „да ни е грижа“. А желанието ни да контролираме е опит да задоволим собствените си потребности, а не да отговорим на тези на детето. Не че има нещо лошо в това ние, като родители, да удовлетворяваме потребностите си. И, разбира се, трябва да го правим. Но не за сметка на децата си. Защото тази сметка има много висока цена!

Advertisements

Read Full Post »

%d bloggers like this: