За първи път се сблъсках с активното слушане като процес на общуване преди години в едно обучение за мениджъри, което правехме в компанията, където работех по онова време. Моят отдел отговаряше за обученията на цялата компания и се чувствах длъжна да присъствам, за да съм сигурна, че нещата вървят добре. Беше ми интересно какво е това активно слушане и как така слушането може да бъде не-активно. Разбира се, тъй като не участвах в цялото обучение, бързо забравих основните техники на този процес и въпреки че дълго време след това твърдях, че активното слушане е много важен процес от комуникацията на ръководителя с екипа, не съм сигурна че знаех точно какво имам предвид. Дори не ми беше хрумвало да опитам да приложа този метод на общуване с децата си – мислех, че това е строго корпоративно ниво на обучение.
В последствие се сблъсках с друг вид техники за общуване, познати повече като NLP. Провеждахме програма за умения за презентиране, която беше базирана на тези техники и аз участвах този път много активно. Тренерът – англичанин с много интересен произход и подход към живота, ни посъветва да изпробваме техниките, които учим, с децата у дома. Децата, според него, са най-добрият лакмус дали успяваме да се справим с прилагането на конкретната техника за общуване, тъй като те нямат предразсъдъци и действат спонтанно. Това беше първият път, когато се замислих, че родителството може да се учи. Опитвах доста от нещата, които учехме в курса, със сина ми и беше чудесно, когато успявах да получа отклик и очаквания резултат. Все още си спомням как тренирах гласа си (все пак курсът беше за презентационни умения) докато четях приказки на детето. Беше толкова забавно – синът ми си умираше да се смее на моите превъпъщения в мецана, вълкът, лисицата и цялата фауна от приказките. Аз пък тренирах гласа си, правех си изводи как различните интонация и ритъм влияят на другия в общуването и за всеки от нас имаше полза в това упражнение. Не само тази, но и други техники, които изучавах, сработваха отлично с детето и това ме мотивира да започна да търся повече информация за начините на общуване с децата и как те влияят на отношенията с родителите и детското развитие.
Осъзнах, че до момента съм се интересувала основно от начините за отглеждане на детето. Постепенно започнах да опознавам различни теории за възпитание, общуване и развитие на детето. Всяка следваща ми беше още по-интересна. Някои ми допадаха, други – не чак толкова. Опитвах се да експериментирам с различни подходи, за да видя какви резултати постигам. Давах си сметка, че това в известна степен е на гърба на детето, тъй като постоянно сменях теориите и се лашках от една в друга посока – от единния родителски фронт и правилата залитах в тоталната либерализация на отношенията и обратно. Тези експерименти, от своя страна, ме караха да се чувствам виновна, че обърквам детето и в крайна сметка не постигам нищо постоянно. Времето си минаваше, детето растеше, а аз все още търсех нашия начин на общуване и положението се влошаваше още повече от рамката на 7-те години, както й казвам. Тази рамка е онази, за която казват: „Първите 7 години са най-важни“. Хората с опит говорят, че ако изпуснеш тези първи 7 години, после горко ти – положението е безвъзвратно и каквото си направил, свършено е вече. Те били изключително важни за израстването на отговорен зрял човек, който ще бъде достоен гражданин на обществото ни, казват. Това е времето, в което ковем съдбата на бъдещия зрял и морално обезпечен индивид. Тези „първи 7 години“ така ме притискаха, че чак ме задушаваха, наближавайки бавно и сигурно. Сякаш имах срок, в който трябваше да докажа, че съм добър родител и изпусна ли го – край, няма връщане назад. Беше странно усещането, че сякаш се съревновавам със себе си, или по-скоро с някакво външно убеждение, че имам да гоня в родителството задача с краен срок и определен очакван резултат. От гледна точка на позицията ми тогава в корпоративна среда това изглеждаше разумно, но животът е емоция, енергия, движение и разумът в него е следствие, а не причина.
Раждането на втория ми син промени много от възгледите ми за възпитанието и общуването с децата. Беше толкова различен от брат си! Нали знаете как казват: „Гледам ги по един и същи начин уж, пък ето колко са различни. Значи – въпрос на характер!“. С второто дете си дадох сметка, че не е така и всъщност много от уроците, които научих от първото, неусетно са се превърнали в нов вид на отношение към второто дете, а нещата, за които съм била много строга и взискателна при първото, не изглеждат толкова страшни с второто. Като това да падне и да се удари. Или това да се храни и спи, когато е гладно и му се спи. Или да гледа малко повече телевизия отколкото е допустимо в главата ми. Интересно е как за едни и същи неща все още изтръпвах с баткото и много държах да му ги наложа, като например задължително да закуси преди да излезе за училище, а малкия го оставях да си легне следобед без да е обядвал, просто защото не е бил гладен. Това ме измъчваше и осъзнавах, че имам още много да уча и да развивам в себе си като родител, за да преборя моделите, които бях изградила вече в отношенията си. Една положителна промяна беше факт, както и беше факт, че я оценявах за себе си положително – вече знаех, че времето не е загубено и човек винаги може да промени нещата в посоката, която ще го накара да се чувства удовлетворен и щастлив.
Така понесена на вълните на най-дългото платено майчинство, което ми даваше време и възможност да обмисля много неща, започнах да се интересувам все повече и повече от децата и тяхното възпитание и развитие, от това да прекарвам повече време с тях и да изследвам възможностите. Корпоративният свят вече нямаше стойност, изглеждаше изкуствен и нетърпим към ценностите на личния ми живот. Все по-важни бяха различните каузи, на които исках да се посветя, все по-ценно беше дори и безделно прекараното време с децата. Потърсих си работа на половин работен ден, която ми даваше гъвкавост и възможности да развивам себе си и да търся вдъхновение.
Така един ден ме намери една програма, която ме плени с концепцията си и с начина, по който даваше възможност на родителите да изграждат децата, но и себе си, общувайки с уважение и отговорност в отношенията. Ето как в късния слънчев ноември на 2011 г. се озовах в Бургас, като участник в сертификационен курс за обучение на инструктори по програмата на Gordon Training International за Трениране на успешни родители. Едно от първите неща, с които се сблъсках на курса, беше активното слушане. Тази позабравена от мен техника на общуване, която се оказва ключова във взаимоотношенията ни – не само с децата и в семейството, но и с другите и света около нас. На пръв поглед активното слушане изглеждаше лесно – значи, слушаш „активно“, съпреживяваш един вид, опитваш се да се поставиш на мястото на другия и да му потвърдиш какво долавяш в поведението и чувствата му. Да, обаче на практика нещата стояха другояче. Първата трудност беше свързана с това да спра да мисля какво да кажа. Толкова бях свикнала докато слушам някой да мисля какво ще кажа като спре да говори, че се оказа изключително голямо предизвикателство да слушам истински. После се оказа, че не е толкова лесно да уловиш чувствата на човека срещу теб, а и дори когато успееш да ги уловиш – не знаеш как да ги изразиш, направо ти се губят думите. Наложи се да потърся речник на чувствата и да започна да ги чета отново и отново, за да осъзная, че „притеснявам се“ не е единственото чувство, което изпитвам като ми се свие стомахът. А и за да не повтарям папагалски „притесняваш се за това, притесняваш се за онова“. Наложи се доста да се упражнявам и все още го правя. Първо започнах със себе си, с опитите да разпознавам собствените си чувства, които далеч не винаги са „притеснена“ или „ядосана“. Важното е, че налучках правилния подход след само няколко опита – а именно, че трябва да започна с малките успехи, от дребните неща, които са по-лесни и вероятността да ги направя правилно и да постигна резултат е много по-голяма. Така постигнах първия си успешен процес на активно слушане още по телефона от Бургас с малкия ми син, тогава на две години и девет месеца. Бях толкова доволна от себе си и щастлива от резултата! Най-хубавото беше, че на следващия ден имаше с кого да споделя на обучението, да получа потупване по рамото, че се справям, както и вяра, че мога да постигна много повече.
Най-голямата награда за мен, обаче, си остават думичките, които чувам от малките гласчета у дома: „Мамо, благодаря ти, че ме разбираш!“
Родителство 