Лятото си отива, въпреки топлото време навън… Вечерите започнаха да настъпват все по-рано и по-рано, а листата бавно покриват пътеките в парка. Тази вечер е особена. Двете ми момчета вече спят – единият се е сгушил в мама с мушната между гърдите ми главица, а другият е стиснал здраво ръката ми, сякаш го е страх да не ме изгуби насън, опрял е другата си ръчичка на бузката си и това го прави да изглежда по-малък, отколкото е, или поне на мен ми се иска така.
Спи ми се, но съм притеснена. Утре е първият учебен ден на малкото ми пораснало момченце. Прехвърлям наум годините и си спомням как, още единствено дете, заспиваше вечер на ръката ми. „Мамо, искам да спя на ръчичка”, казваше. Гушкахме се и четяхме задължителната и до днес приказка за лека нощ, след това си казвахме „Лека нощ, приятни сънища, сладки сънища и лека” и се целувахме първо с нослета, после с устенца. След като заспеше, го пренасяхме в креватчето му, само за да се върне отново в леглото ни по някое време през нощта и да се сгуши отново в мама.
После стана „батко”. Горд, но уплашен от новото предизвикателство. Силен, защото вече е „голям” и „отговорен”, а в същото време слаб в ревността си и желанието за същата постоянна близост и внимание, които вече трябваше да дели с малкото си братче. Помня как имах чувството, че малкото ми момченце порастна за един ден – до вчера беше моето малко детенце, а днес вече беше батко и от него се очакваше поведение, за което той не беше готов… Опитах се, надявам се успешно, да запазя възможно най-дълго време усещането в него, че все още е малкото момче на мама. Просто вече бяха две малки момчета!
А ето, че от утре ще бъде ученик! Вълнува се, аз също, но сякаш не искам да го пусна там. Не знам защо, но имам чувството, че училището е началото на края на детството. Помня колко исках да порасна и да съм голяма, а когато станах голяма и самостоятелна, бях доволна и горда от себе си. После родих и разбрах, че най-ценното нещо, което един човек може да изживее и да запази за цял живот е детството – безгрижните игри, спонтанния смях, неподправеното чувство на щастие, което те изпълва внезапно и вихрено, радостта от споделянето на момента…
Мисля си колко много родители приемат първия учебен ден като съдбовен, подготвят се месеци наред за него и вярват, че този ден е важен и ключов за доброто начало на детето в училище. В един момент се зачудих дали и аз съм повлечена от тълпата с всички списъци за училище, подготовка на официалното облекло за тържествения ден, седмици наред обмисляне къде да се отиде и как да се увековечи моментът.
Не помня моя първи учебен ден ясно. Но много ясно си спомням моята първа учителка. Помня ласката, с която ме прие и насочва в първите дни и седмици. Помня благата й усмивка и загрижеността. Помня колко майчински се отнасяше към нас, децата от нейния клас. Все още в съзнанието ми изниква много ясен неин образ – кръглото й лице, бръчиците около очите и брадата, навитата на ролки кестенява коса и мекия поглед. Когато си спомням за нея, което напоследък се случва често, ме обзема едно такова топло чувство, подобно на това присъстващо в спомените за уюта на баба и мириса на борови иглички и огнище. Помня и класната ми след трети клас в друго училище – толкова мила и нежна, толкова добросърдечна и загрижена, като втори дом. Учех с наслада и желание, доволна от успехите и горда да се изправям пред класа като отличник. Започнах подготвителния си клас в езикова гимназия с чувството, че съм сред най-добрите! Класната ми ръководителка там, обаче, беше далеч от характера и отношението на досегашните ми учители. А и нещата в държавата ни се промениха по онова време и всичко се обърна с главата надолу. Отличните ученици станаха „зубъри”, а слабите и отсъстващи от часовете бяха популярните на деня… Това, в комбинация с не дотам добрите и ангажирани учители, развалената дисциплина в час и фалшивите извинителни бележки сложиха край на училището много преди то да е свършило. Помня как на бала ми бях доволна, че се махам от там, а с първата ми работа за ежемесечна заплата дойде и увереността, че вече не съм дете, а голям човек, който може да се грижи сам за себе си. Заредиха се години с нови приятелства и различни предизвикателства, детството беше зад гърба ми отдавна и дори не се сещах за него, освен беглите спомени в моментите, когато се налагаше да подготвям сценарий за мини пиеса в часовете по кинорежесура в университета или когато се забавлявах с казусите и ролевите игри на чуждите лектори, които водеха едни от най-интересните ни часове за музикалната индустрия или театралните ателиета. Животът ми пое своя път (колко странно звучи този израз, сякаш той, животът има свой път, който човек трябва само да извърви, без да определя сам). Докато родих, когато станах отново дете! Дори станах дете два пъти и вторият повече от първия и надявам се – завинаги…
Ето такива мисли ме вълнуваха около първият учебен ден на порасналото ми момче! Мислех си как би ще изглежда този текст след 30-тина години изпод перото на моите синове…
След това ми попадна ето този текст на Ерих Кестнер:
„Встъпителна реч за първия учебен ден“
Мили деца,
Ето, че вие вече седите подредени по букви или височина, за първи път на твърдите си чинове и ми напомняте, надявам се поради сезона, на нанизани за сушене манатарки, вместо да напомняте за щастливци. Някои от вас се въртят, като че ли седят на жарава, други седят, като че ли са глътнали бастун. Някои от вас се хилят глупаво, червенокосият от третата редица се е втренчил в черната дъска, като в някакво мрачно бъдеще.
Вие малко се боите и не бих казал, че инстинктът не ви лъже. 12 – ят ви час удари! Живи бяхте досега, сега ще ви консервират. Така, както направиха с мене – от дървото на живота – в консервната фабрика на цивилизацията; това е пътят, който лежи пред вас. Има ли смисъл да давам съвети за такъв път? И то като човек, който и да се дърпа, сега има вкус на консерва? Но оставете го поне да опита. Да започнем с най-важния съвет, който трябва добре да запомните: Не се оставяйте да ви избият детството от главите.
Вижте какво, повечето хора захвърлят детството си като стара шапка. Забравят го като сменен телефонен номер. Техният живот прилича на суджук, който те бавно изяждат и това което е изядено, вече не съществува.
А вас ще ви бутат от клас в клас. И когато накрая сте на последното стъпало и балансирате, ви отрязват „излишните“ вече стъпала и вие не можете да се върнете. А не би ли трябвало в живота да бъде като по стълбище на къща, по което може да се качва и слиза? Колко струва и най-хубавият първи етаж без мазето с ухаещи плодове?
Но повечето живеят така. Стоят на най-високото стъпало, без къща и без стълбище и си придават важности.
В началото бяха деца, после станаха възрастни, а какво са сега? Само, който като възрастен е останал дете е Човек!
Бог знае дали ме разбрахте. Простите неща са толкова трудни за обясняване!…
Да, наистина, простите неща са най-трудни за обяснение! Но сякаш те правят най-щастлив…
На изпроводяк за училище се надявам момчето ми да остане винаги дете и да запази детското си любопитство и ентусиазъм завинаги. Желая му най-искрено да попадне на учители, които ценят детството като най-съществената част от живота на човек!
ПС: Дълго време тази публикация стоя недовършена и чакаща редакция, дори в един момент се бях отказала да я пускам. Вълненията ми от училището бяха много силни и с много опасения водех първите дни детето към класната стая. Сега, вече по-спокойна и уверена, че момчето ми се чувства добре, успях да я завърша. Надявам се с този текст да се докосна до поне още едно майчино сърце
Родителство 