Покрай двете деца, които все още се налага да карам напред и назад по занимания, а често и да седя с тях или да ги изчаквам, се натъквам постоянно на странични за нас ситуации на взаимоотношения родител-дете, които често ме изумяват. За голямо мое съжаление в отрицателен аспект. Реших, че може би си струва да разкажа някои от тези „дочути“ истории. Понякога, ако човек успее да се погледне отстрани или да прочете история, в която да се разпознае, това е причина да се замисли какво може да промени, така че да стане по-добър родител, приятел, партньор, човек… Тези истории нямат за цел да осъждат поведението на анонимните хора, които участват в тях. Единствената им цел е да дадат поглед отстрани и личната ми гледна точка по въпроса, както и да провокират размисъл. Лично аз съм се разпознавала понякога в разказани истории и в повечето случаи съм се виждала в не-добрата ми светлина. Това със сигурност ме е накарало да изпитам чувство на неприязън и срам, понякога дори възмущение, но по-важното е, че съм искала да променя това и съм започнала да правя нещо по въпроса. Защото няма промяна без действие. Реших да започна да разказвам историите в „Дочуто“, така щото ако дори един родител се замисли и промени нещо, ще си е струвало усилието ми да ги наблюдавам и запиша.

Седя на пtennisейка до корта и чакам да отмине часа по тенис на едно от децата. Докато отново се опитвам да се убедя, че от следващия месец е крайно време да се запиша и аз на тенис уроци в часовете, в които така или иначе съм на корта, вниманието ми сменя темата на разговор със самата мен и се насочва към нещо, което няма нищо общо с опитите ми да тренирам наум.

Погледът ми среща две момченца на видима възраст около 4-5 г. Малко по-късно ще разбера, че са братя. Може би породени. Гледам ги вече 10 минути как четкат корта. Тихо, спокойно, почти професионално. Не чувам и гък. Около тях няма възрастен, който видимо да е с тях.

Треньорката на моите деца заема корта и моли двете момченца да седнат на пейката на съседния корт и да изчакат бащата. Отнасям се след тази реплика и се заглеждам в играта на нашата групичка… По едно време дочувам мъжки глас от съседния корт:

– Няма толкова глупави деца като вас. Само много глупави деца не могат да се разберат кой да е отляво и кой да е отдясно. Вие сте глупави братя, глупави!

Обръщам се, естествено, за да видя какво става. Двете момченца седят чинно на една пейка и мълчат. Ни гък, ни мък. Бащата се е надвесил над тях и продължава да ги нарича „глупави“. Децата продължават да мълчат. Бащата започва да играе с партньора си тенис (вероятно треньор и на него, и на децата). Децата не мърдат от мястото си и думичка не обелват. След 2-3 мин. спира, явно осъзнал, че това не им е достатъчно. Разделя ги да седят на две отделни пейки, далеч едно от друго, като повтаря онова за глупавите братя. След няма и 5 минути чувам партньорът му да обяснява:

– Казаха ми, че искат да играят на сянката. Аз им казах: „Добре, все ми е едно къде ще играете“. Преместиха се на сянката, ама не могат да се разберат кой от коя страна на корта да застане. Казах им, че няма да видят никаква Коколандия, щом е така. Обаче това не помага. И ги оставих да се разправят…

След което се обръща към децата:

– Да, за вас никаква Коколандия, това е.

Поглеждам децата. Седят и не мърдат от двете пейки, дума не продумват. Двамата мъже на корта продължават да обсъждат децата докато играят, ей-така пред тях, сякаш ги няма. Цялата история се обяснява отново… Как едното било нацапало другото, как отишло да го чисти („Това с почистването го одобрих“, не забравя да даде веща оценка треньорът), ама после казали, че не били спали, ама да са спали… А децата продължават чинно да седят на пейките. Минали са вече повече от 20 минути.

Седя, гледам ги, пиша историйката и си мисля: „По дяволите, това са две малки деца, които не са мръднали от 20 минути, седят на две пейки далеч едно от друго с раничките на гърба и шапките на главичките си и НЕ СЕ ДВИЖАТ изобщо. Не смеят да проговорят нищо. Или аз нещо не разбирам добре, или има родители, които си нямат и понятие от деца и са направо… ами, няма да съм груба, ама… иде ми да ги… „.

Мъчно ми е за дечицата. Мисля си в какви по-големи деца и след това възрастни ще се превърнат. Ще мачкат ли и те своите деца, приятели, любими, колеги по същия начин, както ги е мачкал баща им или майка им в детството. За да си върнат. Ще седят ли послушно, когато някой иска от тях да правят неща, които са недостойни за тях. Защото са се примирили. Ще мълчат ли, когато ги унижават на работното място, на улицата, в държавата им или в любовта. Защото някой им е запушвал устата и нямат смелост да търсят правата си.

Ето… такова ни е обществото. Мачкано, унизено, недостойно, потъпкано, мълчащо, със запушена уста. Затова ни е такава и държавата. И всичко това тръгва от мен, от теб, от всеки от нас. От нас, които трябва да сме тези, които обичаме най-много децата си и претендираме, че ни е грижа за тях и за това в какви възрастни ще се превърнат. И после те стават част от гражданското общество. Това гражданско общество, което трябва да се вдигне глава, когато го мачкат и вместо да мълчи и да се подчинява, да търси правата си и да променя статуквото. Е, как да стане това?

IMG_20141030_160037

Повечето от вас, които четете блога ми (въпреки моята сериозна несериозност в публикуването) знаят, че от няколко години водя курсове за родители по програмата „Трениране на успешни родители“, основана на Модела Гордън. Наскоро (или не чак толкова скоро) реших да започна да пиша практически истории за приложението на този модел в ежедневните ни взаимоотношения с децата. В първата история засегнах темата за аз-посланията и как те могат да ни помогнат да решим проблема си без да използваме бариери в общуването (заповеди, „четене на конско“, ирония и пр.) като едновременно с това дадем на децата възможност да ни помогнат и така – да израстнат и станат по-отговорни за действията си. Сега, във втората история, се опитвам да засегна активното слушане и как то помага на детето да намери самó решение на проблема си, като по този начин му даде възможност да се развива като уверено и независимо дете. 

Минава десет вечерта. Тази вечер закъсняхме с лягането. На малкия определено му се спи. Прочели сме приказката и той преминава през рутинните си завъртания и намествания преди заспиване. По принцип е от децата, които заспиват бързо, но тази вечер ми прави впечатление, че се върти по-дълго от обикновено.

Брат му вече спи, но малкият току се гушва в мен и усещам, че е неспокоен. Нежно се обръщам към него: „Какво има, слънчо? Струваш ми се тревожен.“ Детето се повдига и започва да бърше все още сухите си очички в храбър опит да не заплаче. Виждам, че нещо му тежи и почти искам да започна да го успокоявам, че всичко е наред, но се спирам навреме и само тихичко го гушкам. След няма и минута той вече е отворил дума:

– Мамо, утре Г. (най-добрият му приятел в детската градина) ще го вземат на обяд. Днес ми каза.

– И ти си тъжен, защото той няма да е с теб, така ли?

– Да, тъжен съм. – детето почти се разплаква. – Какво ще правя аз без него? В. (другият най-добър приятел) също не е на детска, болен е. Ще съм много тъжен, ако го вземат.

– Миналата седмица пак ти беше казал, че ще го вземат, но не се случи. – опитвам се да го успокоя. – Може би просто му се иска да го вземат на обяд и затова така казва.

– Да, но ако този път НАИСТИНА го вземат, аз какво ще правя? – изобщо не се е успокоил, а сълзите вече се стичат по бузките му.

Сърцето ми се свива. Все още помня много ярко плача и трудната раздяла сутрин през цялата минала година в детската градина. Помня как в момента, в който видеше, че пантофките на другарчето му са на рафтчето и вече знаеше, че днес не е на детска, се свиваше изведнъж, целият започваше да трепери и телцето му се стягаше сякаш е пружинка с бомба в единия си край, която ей-сега ще изхвръкне и ще избухне. Точно по същия начин започваше да примигва сякаш има тик и да бърше още сухите си очички, а сълзичките му потичаха, докато той се опитваше да ги спре. Помня думичките му всеки път: „Мамо, не искам да плача, но то е по-силно от мен. Не мога да се спра. Не мога, мамо, не мога. Не искам да ме оставяш тук, не искам.“

Затаявам дъх. Цялата минала година минава на лента със забързан каданс пред очите ми. Почти съм готова да се разплача, толкова силни чувства нахлуват отново в мен. Мисля си какво се промени оттогава… Тази година ходи на детска градина без проблем още от самото начало. През лятото израсна много в уменията си за социализация, играеше без проблем с познати и непознати деца и просто си пролича колко по-зряло отношение има към останалите социални същества около себе си. Чаках тръгването на детска градина със смесени чувства на страх и притеснение, но и с желание да видя дали наистина е преодолял раздялата и се е справил с отделянето.

Всичко тръгна добре, сутрин излиза с усмивка (въпреки това, още не смея да го заведа аз, а отива с татко си).

А сега това! Не знам какво да направя?!? Почти съм на ръба да кажа: „Ами добре, ще помоля баба ти да те вземе на обяд и теб“ и по този начин да реша въпроса. Знам, че ще сработи. Ще се усмихне веднага, ще се успокои и ще заспи. Но се сещам, че това е моето решение. А то му отнема възможността той да намери сам решение на проблема си. Дори може да му отнема и възможността да разбере какъв е изобщо проблемът и точно този ли е или има нещо друго.

Не, това не е вариант този път. Виждам толкова често ефекта от навика ни като родители да вземаме решенията на децата си вместо тях. Виждам го дори в мъжа ми. Понякога и в себе си. Не искам това за моите деца. Искам те да бъдат уверени в себе си и отговорни, да не живеят според очакванията на хората, а да търсят своето собствено щастие.

Чувам се да си повтарям наум: „Слушай активно. Обели лука“. Потискам ентусиазма си, че имам решение и желанието си да го споделя сега и веднага, за да се справя със собственото си нетърпение да се заспива вече. Решавам, че ще изслушам малкото дете. Ще му дам пространство да си потърси проблема. Ще му оставя място, в което да се повърти и поразсъждава над него. Ще го оставя този път той да си намери решението. Въпреки изкушението ми да го насоча към „правилното“.

Тук е мястото да отворя скоба. Активното слушане е част от уменията, които усвояваме като част от програмата за родители Трениране на успешни родители (ТУР), която водя вече три години. Използва се, когато детето има проблем и на практика е отразяване на неговите чувства и фактите, които чуваме. Това дава възможност на детето да разбере чувствата си, за да може да ги преживее и преодолее, след което да погледне над ситуацията отстрани и да намери същината на проблема. Тогава вече ще има достатъчно информация, за да намери и неговото решение. Сам. Без моята „веща“ намеса. Активното слушане има и нещо като „втора степен“, която се нарича „да обелим лука“. Това е процес, при който чрез активно слушане помагаме на детето да надникне отвъд проблема на повърхността и да навлезе в неговата същина, която често се оказва нещо съвсем различно от споделения проблем.

Затварям скобата. Настройвам се на вълна активно слушане (вече ми е много, много по-лесно отколкото в началото) и отвръщам на въпроса му (който всъщност не е въпрос):

– Изглежда те е страх, че ще си самотен без Г., ако го вземат на обяд.

– Да, ще съм самотен и тъжен.

– Мда… Сигурно ще се чувстваш изоставен без най-добрия си приятел.

– Да. Изоставен.

– И се притесняваш, че няма да има с кого да си играеш.

– Ъхъ… – усещам, че има нещо и замълчавам (мълчанието също е част от уменията ни да даваме пространство на детето да обмисли – много трудно за мен умение, признавам).

Детето продължава:

– Г. не иска да играем с никой друг. – казва. Веднага си помислям: „Аха!!! Лукът започна да се бели.“

– Г. иска да играем само двамата. Само на неговите игри.

– А ти искаш да играеш и с другите деца? Кое беше онова момченце, с което си игра на рождения ден на В. – А. ли? Сигурно ти се иска да можеш да си играеш и с А.

– Да, искам да си играя и с А. С Б. също, и с В. Той понякога е толкова смешен. Но Г. иска да си играем само двамата или тримата с него и В., когато и той е на детска.

– И на теб ти става скучно сигурно…

– Да, скучно. Но и понякога ми писва Г. да ме командва постоянно. А когато искам да включим още някой в играта, той ми обяснява как щял да ни развали играта, защото не иска да прави това, което Г. му казва.

– Струва ми се, че и на теб не ти е особено приятно да правиш все това, което Г. казва, а?

– Да, не ми е. Понякога искам и аз да решавам. А и да играем и с други деца.

Мълчим отново около половин минута. Усещам, че вървим към решение на проблема. Много ми се иска да се усмихна и да покажа облекчението си, но успявам да запазя сериозния си вид. Малкият продължава още няколко минути да разисква въпроса около командването и игрите с другите деца. Стига до заключението, че в игрите трябва да има разнообразие и по отношение на това кой командва, и по отношение на участниците.

Не зная как точно смята да го постигне, но оставям на него да си намери начините. Не е нужно да знам всичко – още един урок, който научих в последните 2-3 години. Понякога няма да знам какво точно решение са намерили децата на проблемите си и не е нужно.

Осъзнавам, че „да знаем“ по-често е израз на желанието ни „да контролираме“, а не „да ни е грижа“. А желанието ни да контролираме е опит да задоволим собствените си потребности, а не да отговорим на тези на детето. Не че има нещо лошо в това ние, като родители, да удовлетворяваме потребностите си. И, разбира се, трябва да го правим. Но не за сметка на децата си. Защото тази сметка има много висока цена!

Headphones1

Повечето от вас, които четете блога ми (въпреки моята сериозна несериозност в публикуването) знаят, че от няколко години водя курсове за родители по програмата „Трениране на успешни родители“, основана на Модела Гордън. Дори съм писала за някои от преживяванията си с Т.У.Р тук в блога. От известно време обмислях да събирам написани истории за практическото приложение на Т.У.Р. уменията в живота с децата ни, защото често хората си мислят, че на теория е лесно, но на практика не се получава точно така. Имах идея да събера някакъв брой истории преди да започна да ги публикувам, но от чакане да се организирам никога нямаше да започна сигурно, затова реших да направя първата крачка и накъдето ме отведе вятъра и вълнението. Публикувам първата история, която е от преди седмица с моя голям син. Надявам се да мога да събера истории и от други родители, преминали през Т.У.Р. и видели практическата полза в отношенията с децата. 

Големият ми син стана на десет през пролетта и от няколко месеца го пускаме да играе сам с другите деца около блока ни и в двора на училището до нас. Разбрали сме се за основни неща, които да осигуряват спокойствието ни, но и в същото време да стимулират самостоятелността му. Едно от тях е да се прибира до 13.30 на обяд и до 20.30 ч. вечер, както и да се обажда ако има намерение да се отдалечи от територията, на която знаем, че се намира или пък смята да закъснее. От няколко вечери синът ми звъни, за да пита дали може да остане малко повече навън с децата. Знам, че е близо, а и обикновено са 15-тина деца, така че се съгласявам и сме спокойни и доволни и двамата.

Наскоро отново беше навън и около 20.30 аз започнах да се оглеждам дали не идва към входа. Не се беше обадил, а вече ставаше 20.40 и започваше да се смрачава. Звънях 3-4 пъти на телефона му, но не ми вдигаше. Започнах да се притеснявам. Предполагах, че най-вероятно просто не си чува телефона и се е залисал в играта, но все пак въображението ми (с помощта на силното чувство на майчината тревога) започна да рисува какви ли не сценарии и взе да ми трепери отвътре и да ме свива коремът.

Реших да отида до игрището и да видя какво става. По пътя тревогата ми се примеси с раздразнение и си мислех как най-вероятно ще го намеря там и колко съм се притеснила, а той дори не се е сетил да ми се обади. Представих си как му обяснявам колко безотговорно постъпва, но веднага се спрях и си казах: „Хей, нали знаеш, че има и друг начин и ти учиш другите на него“. Реших да постъпя различно.

Вече приближавах оградата на училищния двор и видях в далечината момчето ми да рита с останалите деца. Не го извиках (за да не го излагам пред приятелите му), а просто застанах до оградата и махнах няколко пъти докато той накрая ме забеляза. Дадох му знак да дойде до мен, той изтича веднага и аз казах тихо: „Ти не ми се обади, че ще закъснееш и аз много се притесних да не се е случило нещо. Помислих, че сигурно просто си се улисал за часа, но в същото време много се разтревожих дали не се е случило нещо друго и реших да дойда, за да се уверя, че всичко е наред“. Синът ми се обърна към мен и каза: „Мамо, извинявай много, че не се обадих, точно мислех да ти звънна и да кажа, че ще се прибера с Д. и татко му. Благодаря ти, че си се притеснила за мен и дойде да ме видиш. Обичам те!“

Тръгнах си към вкъщи спокойна и удовлетворена. Представих си как щеше да се развие ситуацията, ако бях започнала да го обвинявам, че е безотговорен защото не се е обадил и как може да ми причинява това, да му напомням, че имаме уговорка, която не спазва, да го заплашвам с последствия от постъпката му или пък да му давам примери от вида „ако се беше случило еди-какво-си“.

Усмихнах се и се почувствах горда от себе си, че постъпих така!

На следващата вечер той не забрави да се обади. На по-следващата отново. И така всяка вечер, дори и да става дума за само 10 мин. закъснение. Без изобщо да сме отваряли повече дума за това.

Помислих си, че това е един много практически пример как децата се учат на отговорност.

Този текст написах за брой Пролет 2014 на сп. „Първите 7“. Харесвам си го и реших да го публикувам и тук 🙂

Ще броя до три!

В България все още не са достатъчно популярни, макар да набират скорост, „бързите решения“ за родителите. Това са предложения за системи и техники, които много бързо и лесно биха дали на родителите възможност да променят поведението на детето си, така че то да отговаря на техните очаквания. Често тези очаквания са свързани с ежедневния ритъм на живот, ангажиментите и нивото на стреса, който изпитват родителите отглеждайки децата си. И не винаги имат общо с това какви деца бихме искали да отгледаме. Или може би трябва да кажа – какви хора искаме да станат те.

Така например един ангажиран родител, който е притиснат от времето и сутрин бърза за работа, ще има очаквания от детето си то да е експедитивно, да става навреме и да се оправя бързо, за да не се стига до закъснение на родителя. Ако детето става трудно, облича се бавно, обича да се размотава сутрин по-дълго от поносимото за родителя, или пък спори за дрехите, закуската или пък ходенето на детска градина или на училище като цяло, това няма да е приемливо за закъсняващия родител и вероятността сутрините да са изнервени е голяма.

Какво прави много често родителят в тази повтаряща се ситуация? Търси начин да се справи бързо, сега и веднага с поведението на детето. Обявява възможните последствия за детето ако не изпълни нарежданията на родителя. След това брои до три и взима решението вместо детето. Успокоява съвестта си с мисълта, че детето е било предупредено за последствията от поведението си и трябва да ги понесе, за да може да изгради връзката причина-следствие. Успокоява любящото си сърце с редица системи и автори по въпросите на възпитанието, които го уверяват, че по този начин поставя така необходимите на детето граници, както и че критикува и наказва поведението, а не детето. Един вид – възпитава правилно детето си, въпреки че много често се случва родителят да остане с едно дълбоко глождещо чувство, че не е постъпил съвсем правилно. Но тъй като при повечето деца в по-крехка възраст подходът „Броя до 3 или…“ работи, това глождещо усещане за неправилност притъпява с времето и родителят започва да намира тези съвети за работещи и се уповава на тях. Каква е изненадата на тези родители, когато в по-късна възраст децата им застават категорично на противоположното мнение по почти всички въпроси!

Родителите не са виновни за това. „Бързите решения“ са се превърнали до голяма степен в начин на живот на съвременните родители. Но докато микровълновата фурна, сешоарът, миялната машина и мобилният телефон имат за цел да ни спестят време, средства и усилия, то не е съвсем така с бързите решения в родителството.

Да използваме лесни и бързи средства за нещо толкова сложно като човешкия мозък – който има способността да реагира, да създава, да анализира, да променя хода на човешкото поведение – в най-добрия случай води до това да започнем да се проваляме все по-често в опитите си да накараме децата да се държат по определен начин. Често последствията могат да бъдат и доста по-сериозни, тъй като всяко събитие и преживяване в детството имат неизмеримо влияние върху това в какъв човек ще се превърне детето за остатъка от живота си.

Въпреки изкушението на съвети като „Само за 3 седмици можете да наложите дисциплина и спокойствие в дома си“, истината е, че няма бързи решения за възпитанието на децата и за създаването на спокойни и удовлетворяващи взаимоотношения родител-дете, в които всеки се чувства щастлив и доволен. Това се постига с усилия, време и (понякога) средства, вложени в това родителят да промени закоравели навици в общуването или заложени от неговите родители възгледи за личността на децата и модели на възпитание.

Тук обикновено е мястото, на което (ако си говорехме на живо) ще се намери някой да ме прекъсне и да попита: “Добре се, тогава какъв е начинът? Какво трябва да направят родителите, за да не се стига до тези изнервени ситуации сутрин?“ (или всеки друг пример, който бихте се сетили). Отговорът не е прост, тъй като (стана ясно че) бързите решения не работят. Краткият отговор би бил, че „превенцията е по-добра от лечението“ или с други думи, необходимо е да инвестираме усилия в това да изградим отношения с децата, които ще ни позволят или да не стигаме до тези ситуации, или да се справим с тях без да остава онова, глождещото чувство. Тези усилия обикновено дават резултати след вложено време и постоянство, а не на секундата. Моят опит е с подхода, който се използва в програмата „Трениране на успешни родители“, но съм убедена, че всяка сериозна друга програма за общуване и човешки взаимоотношения (като например „Ненасилствената комуникация“) ще твърди същото.

Ако вземем дадената по-горе примерна ситуация, в която бързаме за работа, нека видим как един превантивен подход би сработил. Ако вземем предвид нуждите и на двете страни, не само родителските, ще видим, че детето също както родителят иска то да решава кога да става и тръгва, какво да облича, с какво да се храни. Също така детето, както и родителят, има дни, в които ще се чувства по-енергично и весело и такива, в които ще е натоварено или напрегнато под влияние на различни фактори. В същото време и двете страни имат право да се чувстват добре и удовлетворени. Но родителят е този, който би трябвало да носи отговорността за това как се разрешава една ситуация от позицията на авторитета, но не този на силата, властта и вързастта, а този произтичащ от повечето знания и житейски опит. Родителят трябва да обмисли и предвиди предстоящите ситуации и възможните реакции, да обсъди, да подходи с разбиране към нуждите на детето, за да не се влиза в конфликт или да се реши безболезнено.

Може би детето има причина да не иска да ходи на градина и е нужно да отделите време и да поговорите за това. Или е изморено и недоспало и затова не иска да стане. Може да избере дрехите си само от предната вечер и да уговорите каква ще бъде закуската. Ще е добре и да знае предварително, ако ще бързате на сутринта. Всички тези мерки могат да направят детето по-разбрано към вашите нужди, стига да му показвате (не само на думи) че разбирате и уважавате и неговите, както и че ги взимате предвид.

Търсете решение заедно. Звучи просто. Или пък не. Но със сигурност не е бързо и не чак толкова лесно. И не е рецепта – всяка ситуация си има своята уникалност и ако за едни деца работи един начин да я разрешим, то за други може да е различно.

Родителите, които често си казват „нямам време“, „нямам пари“, „нямам търпение“ да реша всички тези сложни дилеми в отношенията с децата, се надявам да се замислят над въпроса: „Бихте ли се подложили на операция при хирург, който ви предлага бързо решение на проблема ви?“.

 

Автор: Силвия Андреева, Сертифициран инструктор по програмите Трениране на успешни родители (ТУР) и Трениране на успешни учители (ТУУ)

silvia@parentrain.me

http://www.facebook.com/parentrain.me

https://roditelstvo.wordpress.com

Natural AL

Телефонът ми звъни докато гледам видео-демо на една система за електронно обучение. Виждам, че е майка ми. Това означава, че трябва да изтърпя куп въпроси, всеки път едни и същи. Тя никога не ми звъни за нещо кой знае колко съществено. Репертоарът го знам. Но пък знам и че ме обича и просто иска да ме чуе. Вдигам, понеже ми писна от монотонния глас, който ми обяснява как да си премина теста в системата.

Следват редовните въпроси: „Какво правиш“, „Как са децата“, „Всичко наред ли е“… Съответно гарнирани с едно от следните заключения (според случая): „Явно си заета“, „Нещо май си ядосана“, или (много рядко) „Изглеждаш ми спокойна“. Днес, за късмет и на двете ни, съм последното и майка ми продължава разговора със (също много познатото): „Да те питам нещо“. В този миг си помислям, че този път наистина има нещо важно, за което майка ми ще се съветва с мен и се настройвам да слушам задълбочено. Следва въпросът (разбира се, предхождан от обяснение защо се е стигнало до него):

– „Нали ти ми каза, че не харесваш дамаската на колата ми.” (Явно е наистина важно! Наскоро си купи кола, първата след не-знам-колко-вече-много години без и е много щастлива.)

– „Да, мамо, аз бях, все още не ми харесва.”

– „Имам разрешение от баща ти да си купя калъфки. Седя и се чудя кои да купя. От материята, която ми харесва, има в сиво и в червено-и-черно. Не знам кои да взема.”

– „Вземи сивите” – отвръщам уверено и си мисля, че разговорът е приключил, но не съм познала.

– „Ами то има и едни в черно-и-синьо, синьото ще отива на синия металик, обаче не ми харесва материята, синьото е някаква мрежа” – продължава майка ми, сякаш изобщо не ме е чула, че вече съм казала СИВОТО.

В този момент съм готова да избухна, но изведнъж се сещам за Активното слушане. Толкова време вече го преподавам като част от уменията на родителите да помагат на децата си да решават проблемите си, а забравям да го прилагам и в обратния вариант – като дете към родителя. Веднага превключвам (вече съм задобряла адски много и ми е лесно, хаха).

– „Изглежда сякаш ти е трудно да решиш кой цвят да вземеш.“

– „Да, не мога да реша. Синьото е хубаво, но материята не ми харесва и няма да го взема. Сивото е много изчистено. А това в червено и черно е шаренко, весело, малко крещящо.“

– „Май се колебаеш кое ще отива най-много.“

– „Да, колебая се. Червеното ми се струва, че ще си отива на синьото, изглежда добре – по средата е червено, отстрани черно, има един надпис обаче…“

– „Сякаш ти се струва прекалено крещящо…“

– „Да, май е малко шарено, а и баща ти каза да не взимам червено.“ (Аха, ето къде бил ключът от бараката!)

– „А на теб ти харесва повече то, ти обичаш шаренките неща.“

– (смее се) „Е, ти пък сега… Да, харесва ми. Но и сивото е хубаво, едно такова тъмно, мишо сиво.“

– „Но май ти изглежда прекалено семпло.“

– „Ами не знам… Чудя се. Харесва ми и то.“

– „Все още се колебаеш…“

– „Да, колебая се.“

– „Изглежда и двете те притесняват с по нещо…“

– „Ами да, червеното с този надпис чак е прекалено, а пък сивото е така… изчистено. А и татко ти не искаше в червено… Като че ли е прав.“

– „Струва ми се, че вече отиваш към решение.“

– „Да, ще взема сивото. Това червено … Много ще ме бъзикат. Сивото ми харесва.“

– „Радвам се, че реши. Аз също мисля, че ще си отива.“

– „Благодаря ти, маме. Вече съм го нарамила. Татко ти също ще е доволен. Хайде поздрави децата и ги целуни и до скоро.“

Я, колко било лесно. Чувствам се страхотно! Не се изнервих, не дадох съвет за нещо, за което няма как да посъветваш човек по телефона (представяте ли си как може да дадеш съвет за ЦВЯТ?!? по телефона), помогнах на майка ми да вземе решение без да й натрапвам идеи и да я карам да се чувства безсилна да се справи сама (или пък виновна, че не ме е послушала), отгоре на всичко в края на разговора ни и двете се чувствахме прекрасно, в настроение и доволни, че сме се чули.

Трябва да го правя по-често 🙂

Градинката на НДК

Тази неделя съм сама с децата. По-добрата половина от мен пренася дърва на вилата 🙂 Решавам, че това е удобен случай да ги натоваря (децата, не дървата) да закусим в градинката на НДК маслени гевреци от Кузи (което чак днес разбрах, че не се казвало вече така). Знам, че не е най-полезната закуска, но днес се успахме и избирам да прекараме половината ден навън вместо да прекарам два часа в приготвяне на закуска, изяждане на закуска и разчистване. Освен това нямаме вода, което ме успокоява, че съм взела правилното решение. След известен спор с баткото, който иска да отидем дотам с колелата, защото е „по-здравословно“, „по-забавно“ и „не замърсяваме въздуха“ (точно в този момент ми се искаше да не го уча чак пък толкова активно за тези неща), печеля с аргументите, че много духа за колела и освен това още нямаме асансьор, а да свалям и качвам две колелета 6 етажа (плюс моето от мазето) не ме привлича. Иначе бих предпочела този вариант, но не и като съм без мъжка половина. Баткото пък се сеща, че това е добър момент да изпробва новия скейт, който си купи наскоро и бързо сме постигнали съгласие. Натоварвам на колата куп оборудване: скейтборд, каска, комплект наколенки и налакътници за баткото, баланс байка на малкия, каска, втори комплект протектори (не че последните му вършат някаква работа, но нали батко му има), две алуминиеви шишета с вода, две връхни дрехи за тях и една за мен, чантата ми с портфейл, очила, мокри и сухи кърпички, фотоапарат, шапки с козирки (за всеки случай)… С това снаряжение нямаше да спечеля за идеята мъжа ми, който хич не обича разходки тип „натоварено магаре“, по време на които отгоре на всичко често се налага да спираш, да ровиш за някое от всички неща, да слагаш и махаш каски, да слагаш и махаш наколенки… На мен обаче не ми пречи, забавно е и децата се радват, а аз си почивам от липсата на онлайн достъп, в най-общия смисъл 🙂 Е, ако не смятаме телефона, който обаче съм сложила на дъното на чантата, от където ще го чуя само ако звъни точно когато бъркам за мокри кърпички.

Малко по-късно, доволно закусили и нахранили гълъбите с една трета от гевреците, се запътваме към Costa кафе за моята част от удоволствието на сутринта – огромна доза лате. Въоръжена с голямата чаша съм в готовност да оборудвам от багажника на колата две деца с всички необходими каски и протектори, за да завладеят гладките плочки около НДК-то. След известно количество време прекарано в каране за някои, ходене за други напред-назад в едно „подходящо“ каре, се запътваме към площадката в близост до бившото кафе „La Cabanna“, което беше популярно по времето, когато аз често се размотавах в същата градинка. Площадката наистина е страхотна – едната й част е предвидена за малки деца, а другата – за по-големи и е с доста интересни уреди, които ги няма по повечето нови площадки, които знаем. Децата веднага се насочват към люлката, която е нещо като кръгъл „басейн“ (както я определи малкият ми син) от въжета (исках да я снимам за онагледяване, обаче липсата на момент без чужди деца на нея, за които да искам специално разрешение да бъдат снимани и публикувани ме отказа от идеята). На нея са се настанили 3-4 малки дечица на около 2-3 годишна възраст и около тях майки и татковци подбутват „въжения басейн“ напред-назад в безметежно спокойствие. Вероятно децата им седят „мирни“ основно на това возило и не се забелязват никакви признаци скоро люлката да бъде предоставена за временно ползване на други подрастващи. Двете ми момчета започват да мрънкат лекичко, с тенденция за усилване, тъй като много, ама много искат да се полюлеят. Започват да ме молят да попитам кога ще се освободи люлката. Обаче на мен ми е неудобно и им го казвам.

Тук трябва да прекъсна историята, за да отделя специално внимание на „площадковите родители“ и защо ми е неудобно. Не обичам субкултурата на „майките от площадките“ (понякога заменяни от баби или татковци и по-рядко – дядковци). Винаги съм ги избягвала, освен нашата си квартална пред блока, която поради остарелите си морално и материално катерушки, стърчащи там от моето детство, не привлича тълпи. Но дори и на нея станах от „редовните“ едва в последната една година, откакто майка ми няма възможност да гледа децата (иначе тя ги беше представила на всички майки, татковци, лелички, продавачи, магазинери и прочее квартални лица). Та мисълта ми беше, че площадките ме плашат с няколко неща. Първото е „принадлежността“. Ако си „нов“ и непознат, те оглеждат през рамо, шушукат и наблюдават децата ти с едно наум. Чувствам се като че сме на кастинг (не че някога съм била на кастинг, но си мисля, че чувството е нещо подобно). Ако се случи да сме попаднали в група на „себеподобни“, нещата тръгват гладко и дори може да се завърже приказка. Ако ли не, обаче, което е, без да имам претенции за изчерпателна статистика, по-честият вариант – хмхм, бързо гледам да намерим “по-интересно“ занимание. Второто са „неписаните правила“, които сякаш имат леки различия според квартала и групичката. Често тези правила включват свободно ядене и разменяне между децата на неща като чипс, зрънчо, пелети, дъвчащи бонбони и ако не искаш детето ти да консумира от любезно предложения пакет, ти пишат веднага черна точка за надменност. Друго важно правило е, че детето ти трябва да споделя играчките си с другите деца, но не му е разрешено да иска да играе с техните. Това прилича на някаква странна надпревара кое дете ще бъде докарано за най-дашно, защото няма против другите деца да си играят с неговите неща, но и най-възпитано, тъй като не „нахалничи“ да иска чуждите играчки. Този процес неизменно е придружен от „извинителни бележки“ като например: „Съжалявам, той обикновено дава на децата колелото си, но днес стана рано и вече е кисел“ или пък „Извинете, че така взе играчката на сина Ви, тя никога не го прави, не зная какво й става днес“. Това е учтивата форма. Срещала съм и много по-крайни реакции, започващи от: „Дай играчката си на момченцето, ти нали не искаш да си лошо дете“, преминаващи през „Веднага остави колелото на детето, иначе ще те напердаша“ и стигащи до шляпване по дупето и дори прибиране на детето у дома. Дори и не искам да коментирам точно сега „възпитателния модел“ на тези родители и на какво точно учат децата си, че не е за това идеята ми, но някой път ще му отделя специално внимание.  Други, по-рядко срещани „правила от площадките“, са пиенето на бирички и пушенето на цигари в зоната около децата, „поемането на отговорност“ за възпитанието на всички деца от площадката от вида „слез от там, да не паднеш“, „не изкарвай пясъка от пясъчника“, „не се качвай по пързалката, има си стълби за целта“, които понякога се развиват до умозаключителни висини като „добрите деца не правят така“ и „това дете май няма родители наоколо“. Но най-най-любимо ми е да проследявам как се държат родителите около люлките.

Люлките, всеизвестно е, са като магнит за повечето деца в един или друг период от детството им, а ако съдя по себе си – и за част от родителите 🙂 Обикновено резултатът от тази всенародна любов към тях е, че те са изпочупени или в доста окаяно състояние. На тази площадка, обаче, люлката е преживяла изпитанията на времето и любовта на децата и възрастните (засега), дори отивам да погледна коя е фирмата-производител, за да ги поздравя (но я забравям, другия път обезателно ще сложа и лист и химикал някъде из чантите). Децата, които вече около 20 минути се люлеят, подпомагани от своите родители на нея, са щастливи, че люлката е прескочила трапа и още е там невредима и дори не скърца. Около люлката вече са се наредили няколко дечица, които гледат към нея както гладен би гледал самун хляб през витрината. Ние седим на пейката, леко по-отдалечени от „опашката“, където малкият продължава да пее песента „Питай за люлката, питай за люлката“, а големият проявява мъдрост и съпричастност „На мама й е неудобно, затова ще чакаме да се освободи“. Наблюдавам родителите, които продължават да люлеят децата си. Там сме, по часовник, вече 30 минути, а две от децата на люлката са все едни и същи. Сигурно са ги учили на правилото от моята младост „ето защо мъртвите не стават от местата си“. Това е в кръга на шегата, сега да не вземете да ме обвините, че съм детемразка. Наблюдавам, обаче, как родителите на децата в люлката се правят, че не забелязват жадните погледи на редичката наоколо. Гледат на другата страна, вадят телефон да говорят, молят другите родители да „пазят мястото“ на детето докато отидат да пишка… Дори нямам идея как мога да се намеся или да се „вредим“ за люлката. Постепенно част от децата наоколо се „преборват“ поетапно за място и в един момент възрастта се покачва на около 9-10 години. Междувременно моите деца са се наиграли порядъчно на останалите уреди и пак са седнали на пейката с клюмнали главици да чакат ред. Решавам, че няма да стане от разстояние, проявявам смелост и решително приближавам люлката на около метър, за да издебна момент. Децата се закачат около мен да чакат и ето, че настъпва и нашият миг. В момента, в който последното дете става от люлката, ние се запътваме да седнем и изведнъж отнякъде се появява млада баба с момиченце на около 2 години, която почти го настанява изпод носа ни на люлката. Е, не мога да издържа. Жената и детето са ми много симпатични, обаче вече ми писна да чакаме и учтиво обяснявам, че е наш ред и чакаме от има-няма 40-50 минути за тази люлка. Жената ме поглежда учудено с думите: „Ама то има място и за нея“. За миг се замислям как да й отговоря. Знам, че има място. Но знам и че малкият ми син ще писне до небето ако сложим друго дете от самото начало. Просто си е такъв – трябва му малко време на нова люлка. Решавам да съм „лоша“ днес и обяснявам, че е така, да, но моите деца не искат да се люлеят с други. Точка! (това не го казвам, но се подразбира). Не закъсняват ехидните коментари (които са още една от причините да не обичам „площадковите компании“) – „Е, да, те нейните деца са различни“, „Мда, сигурно са специални и затова“… Учудващо (или може би вече не) не реагирам на това, както вероятно би направило моето аз отпреди година, защото знам, че това не води до никъде. За да съм честна към симпатичната млада баба, тя не прави коментари. Големият ми син напуска люлката след няма и 5 минути, след което аз постепенно убеждавам малкия, че е хубаво да се люлее и с други дечица, той разбира и се съгласява и така на люлката се накачулват постепенно и други деца, става приятно, някои стават, приканваме други да се качат, по-големите започват да люлеят по-малките и играта върви в своя естествен ход, когато възрастните не се намесват много много…

Един татко дори ни „повери“ (без да ни пита) 4-годишната си дъщеря, за да отиде с по-голямото дете до кафето за сладолед (и още нещо, което не разбрах какво, но май и не искам да знам). Това също няма да го коментирам, де, както и защо ми се струва безотговорно да оставиш 4-годишно дете на оживена площадка в центъра (пък макар и тя да е ти е в квартала) само с думите: „Ти нали няма да ходиш никъде докато не се върнем? Ще ти донесем сладолед“. Няма да коментирам и защо по-голямото братче на 4-годишното момиченце ме пръскаше с вода от една спринцовка дори и след като му обясних, че не ми е особено приятно. Но пък получих отговор: „На мен пък ми е“  :), както и странен поглед от таткото от вида „Това не е моят тип ситуации, не ме съдете строго, че не взимам отношение!“ Всъщност, не се разсърдих.

Трябва да призная, че прекарахме много приятни 3 часа 🙂 Определено беше забавно. И се прибрахме точно навреме преди дъжда.

Много често в офиса се чудя какво да обядвам – искам да е бързо, да не се налага да сядам и да чакам в някое от съседните заведения, да мога да го изям в кухнята пред лаптопа или телевизора или пък пред компютъра на бюрото, ако съм натоварена със задачи.

Наблизо имаме магазин на Добрев „Сирене и вино за приятели“, където има вкусни и евтини, прясно приготвени сандвичи, както и всякакви разновидности на многолистно-тестени закуски – кроасани, пицети, кремвишки… Имат и чудесен лучен хляб, който за съжаление рядко успявам да купя, тъй като свършва бързо. Разнообразявам с пакетче пушени моцарелки, може да взема към тях и сушени домати в зехтин ако съм наистина много гладна. Въпреки разнообразието, ми се иска някой път да хапна нещо не чак толкова тестено (или млечно).

Днес слизам в близкия магазин Piccadilly, за разнообразие и без много конкретна идея. Пред очите ми попада арабския кус-кус на Barilla, който рядко виждам по щандовете с паста (а от тези щандове пазарувам особено често, повярвайте ми). Тъй като се прави без варене,е идеален вариант за приготвяне в офиса, където няма печка, но има варианти да се сдобия с гореща вода за заливане. Към него прибавям консерва риба тон в зехтин на Rio Mare, буркан био-царевица с марката Delhaize, която често купувам (децата обичат царевица, а нямам доверие на царевицата в не-био вариант). Връщам се към щанда с плодове и зеленчуци и доста трудно избирам едно авокадо и един лимон (не ми харесват плодовете и зеленчуците в това Piccadilly, намира се под бизнес сграда Полиграфия на Цариградско шосе, не зная защо винаги са едни такива … никакви). С известeн компромис в качеството на авокадото и лимона, имам продуктите за един чудесен обяд (всъщност, за няколко, тъй като количеството е доста сериозно). Цената на всичко е близо 17.00 лв. Ако не сте много лакоми, може и трима или дори четирима да се наядете с това количество. Аз изяждам порция за двама 🙂 След това ми се приспива и си обещавам да не вечерям.

Кускус с царевица, риба тон и авокадо

Ето продуктите и начина на приготвяне:

1 кутия 500 гр. арабски кус-кус

1 бурканче 230 гр. царевица

1 консерва риба-тон в зехтин (моята беше от 260 гр., но е въпрос на вкус колко да се сложи, както и за останалите продукти)

1 лимон

1 авокадо

сол на вкус

копър по желание

Заливате кус-куса с 500 мл гореща вода и добавяте 2-3 с.л. зехтин от консервата риба тон. Похлупвате с капак и оставяте да престои 5 мин., за да поеме кус-кусът водата и да омекне. Докато чакате, обелвате и нарязвате авокадото на малки парченца, изисквате сока на лимона и раздробявате парчетата риба тон с вилица. След като кус-кусът е готов, смесвате добре всички съставки и овкусявате със сол (и още лимон, ако е по вкуса ви). Ако обичате копър, може да добавите на вкус. Воала! Става за 5 минути и е много, много вкусно.

Идеята е от блога „В кухнята на моето семейство“, който обожавам.

Гладни мисли

Петъчният ден в офиса понякога е доста натоварен, но днес свърших спешните неща бързо и си ровя из нет-а с очакване да ми доставят поръчаната пица (отдавна не ми се е случвало да ям готова пица, време беше).

Винаги, винаги, когато съм гладна, съзнателно или не попадам на фууд блогове. Сега се зачетох в рецептите на Love Bites. Мернах из Facebook последната рецепта за кюфтенца с гарнитура от печен чесън и разтопен камембер и слюнките изпълниха устата ми само при мисълта за вкуса… Знам, че у дома ще съм единствената, която ще яде гарнитурата :), но за кюфтенцата може да има и други желаещи, затова започвам да правя списък за пазар.

Утре е събота, така че по-добре днес да напазарувам необходимите продукти. Представям си как утре за обед ще привлека тримата мъже у дома към масата и започвам да допълвам списъка, за да има за всеки по нещо. Чесънът както винаги няма да впечатли никой освен мен. Малкият е щастлив стига да има няколко кюфтета или друго смляно или нарязано и изпечено тревопасно в чинията си, така че за него не се притеснявам. Баткото няма да се впечатли от кюфтенцата, така че за него е добре да потърся пресни картофи, може би и хубави свински наденички, които да направя в тесто. Сещам се, че за мен е добре да има и салата, затова разравям блога нататък и виждам много приятно предложение за салата от спанак с ябълки и козе сирене, с добавка брускети с домати, босилек и пармезан. Мяркам на снимката, че има добавен и портокал в салатата, въпреки че го няма в рецептата. Списъкът ми за пазаруване набъбва, а и се сещам, че трябва да добавя традиционните и почти ежедневно купувани у дома мляко, яйца, кашкавал… Трябва да намеря и хляб със сушени домати или поне лучен хляб, за да е пълно удоволствието от храната.

Започвам да правя сметка през кой магазин за кои продукти трябва да мина и косата ми настръхва все повече докато си представям колко места трябва да обиколя за пореден път, за да имам удоволствието да изпълня менюто, което съм си избрала. Смятам времето до идването на пицата, изяждането й, минаването през няколко магазина и пристигането навреме пред детската градина. Започвам да разбирам как няма да ми стигне. В 16.00 ч. трябва да съм кацнала пред детската за малкия – днес за трети път тази година е решил, че ще спи там и не ми е удобно да разкарвам баба му да го взима отново следобед. Намирането на място за паркиране на някои от местата е с шансове, почти равни на това да ме уцели светкавица по време на гръмотевична буря. А не мога, не мога да се сетя за място, откъдето да купя всичко в списъка накуп… Дори и да не е накуп, но поне да не налага обикаляне на три столични квартала. За пореден път започвам да съжалявам, че в града ни няма от тези пазари, присъщи на някои ориенталски градове или пък такива, известни с любовта си към хубавата кухня, където можеш да намериш всичко накуп – от най-простата храна до редки подправки като шафран или пък семената от копър, които в София трябва да търся в аптеката. Не че няма да прекарам отново толкова време в захлас на подобен пазар, но пък „удоволствието” от шофирането по разбитите улички, заобикалянето на ремонтните дейности по тях, изчакването на бусове за доставки да маневрират „обръщане” по еднопосочна широка два метра уличка и паркирането ще си ги спестя с голям кеф.

Тъй като храната се бави, а аз вече съм се пренесла в друг свят, тръскам глава и се захващам с практичната работа да намаля списъка с покупки така, че да мога да се вместя в ограниченията на местожителството си и на 24-часовия ден. Чудя се как след като Айнщайн бил измислил това за пречупването на времето, не се е намерил някой да го оползотвори практически и да можем да си правим чупки в деня напред-назад, за да ни стигне той за всичко. Например, сега се чупя със списъка за покупки три часа назад, когато още не съм гладна и денят е пред мен, а магазините не са претъпкани от хора с ей-такива уикенд торби, пазарувам си каквото си искам, складирам го в хладилниците на офиса и после правя нова чупка към момента, в който идва пицата. Не за друго, ами за да не трябва пак да мина през работата, дето вече така или иначе съм я свършила. Не ме разбирайте погрешно – няма лошо да си я върша, ама нали вече е свършена… Хапвам пицата, после правя чупка във времето така, че да мога да съм точно в 16.нуланула пред детската – обичам да шофирам, но нямам против да си спестя преживяването и защо да не използвам чупките във времето, а, а?

Ах, пицата идва точно в момента, в който се усетих, че вместо да съкратя покупките до поносимо за носене и обикаляне количество, съм дописала две-три неща ей-така, без да искам, докато си правя чупки из времето.

Предполагам, че като се нахраня ще погледна по-спокойно на ситуацията и ще намеря най-доброто решение за утре. Като например да се разходим с децата до библиотеката с много закъснелите за връщане книжки и по пътя да вземем хрупкав хляб, сушени домати, пушени моцарелки, прясно масло и с доволно количество чубрица или босилек според личните предпочитания, да хапнем импровизирано след прекарана на чист въздух и слънце съботна сутрин. И без това, мъжът ми май ще работи.

Сега, сещате се, гладна съм…

IMG_0074

Тази сутрин се събудих за пореден път с чувството, че може би поставям децата си в едно неловко положение, някак изолирани от общия ентусиазъм по празника 8 март. За пореден път не бях купила букети на учителките в училище и в детската градина. Не че не съм го правила – напротив. Но някак ми е изкуствено и неприятно да ги уча да почитат този празник по такъв начин. За мен това е денят на мама. За учителките има други дни и те са доста повече от този един едничък мамин ден. Поздравяваме ги всяка година със започването на учебната година. Специални пожелания получават и по случай 24 май. Почитаме ги и на 5 октомври, който е Международен ден на учителите.

Не ме разбирайте погрешно – уважавам учителите. Много! Възхищавам им се! Обаче не ми се връзват с 8 март. Ами ако учителят е мъж?!? Не разбирам логиката да се носят цветя на учителките. Точно по какъв повод, моля ви? Защото са жени? Или нечии майки? А защо тогава не сме подарили цвете на бабите, на съседките, на приятелките на мама и на всички познати жени наоколо?

Наистина ми е трудно да обясня на децата масовото подаряване на цветя на учителките в този ден. У дома това е Денят на майката. В същото време съм раздвоена от опасенията дали няма да се почувстват „аутсайдери“ в малцинството от не-подаряващи-букети-на-учителките-на-8-март деца. Ех, надявам се, че приемат нещата така, както твърдят – с увереност в собствените си вярвания.

В търсене на следата на 8 март, написах това за Дневника на мама.

Време за игра

Сряда е. Имам късна среща в офиса и затова ще ходя нататък към обяд. У дома сме сами с малкия ми син. Отдавна не ни се беше случвало да сме заедно само двамата. Вече е почти на четири и все по-често иска да играе с някой, вместо сам, както предпочиташе доскоро. Напоследък забелязвам, че проявява интерес да учи постоянно нови неща, често пита защо, научи се да събира числата до пет с едно. Изобщо, влязъл е във фазата, в която иска да си взаимодейства и да учи от другите посредством игра много по-целенасочено някак…

Да си остана у дома до по-късно в делнична сутрин не е рядко явление, но много често гледам да свърша повечето домакинска работа като готвене, пране, гладене. Понякога вечер или в ден от уикенда съм ангажирана с курсовете за родители, които водя и без да искам си изградих навици да върша домашните задачи сутрин през седмицата. Така ми остава и повече време в почивните дни, което използваме с децата за различни занимания.

Тази сутрин съм планирала да пусна две перални и да изгладя. Това е амбициозно, тъй като имам натрупано пране за гладене от четири перални. Малкият обаче не желае да ми влезе в положението и държи да играем на новата му игра, в която се представяме за героите от филмчето „Ледена епоха“ или от „Розовата пантера“ – напоследък това са му фаворитите съответно сред дългометражните и късометражните филми. Аз нямам нищо против, но повече от 10-15 минути на тази игра ме влудяват, защото той очаква от мен да казвам реплики, които са много конкретни, пък аз не ги знам и той се сърди от това. Така прехвърлям играта към лотото с животни, което е много любима и интересна и за двама ни игра, освен, че е образователна. Минават още 15 минути и чувам звука от пералнята. Нямам шанс да ме „пуснат“ да свърша нещо. На мен обаче ми е НАИСТИНА важно да изгладя, защото големият ми син няма да има какво да облече утре в училище.

Малкият често иска да играе на една игра от серията на Djeco – RALLY. Играта е много подходяща за малко по-големи деца, които се учат да събират и изваждат числата до 10, но той определено е малък за нея. Затова всеки път му отказвам или му я давам да поразгледа количките и картите и я прибирам.

IMG_0066

Днес ми хрумва идея как да го въвлека в игра без да се налага да участвам на сто процента, за да може да свърша малко задачи, като едновременно с това да го науча да разпознава числата. Обяснявам му правилата, които задължително са представени под формата на вълнуваща игра с победител и в следващия час и половина, докато той играе, а аз само съдействам и помагам от време на време, успявам да свърша с цялото простиране и гладене. Малкият ми син пък започна да разпознава безпогрешно всички числа от 1 до 9, както и тези, маркирани с точки на зарчетата.

Детето е щастливо, защото се е забавлявало и е научило нови неща, аз съм доволна, защото съм свършила всичко набелязано докато участвам в играта му и го уча на нови неща. Всички печелят 🙂

IMG_0009

Ако нямате точно тази игра, ще ви свършат работа и изрязани от картон карти с написани на тях числа от 1 до 9, а за да е по-забавно можете да им нарисувате трасета. Ако искате да съчетаете с припомняне на цветовете, може да нарисувате цифрите и трасетата с различни цветове. Няколко колички от играчките на детето ви и две зарчета от някоя друга игра допълват необходимите материали.

IMG_0067Ето и правилата на играта. Детето хвърля зарчетата и трябва да разпознае на всяко кое число е изобразено с броя на точките. Можете да използвате и едно зарче, но така ще стане по-бавно ако картите са повече и може да омръзне на детето. Ако може да брои, можете да го карате да брои и така да научи колко точки от зара на кое число отговарят. Аз помагах за по-сложните 5 и 6 на детето, но след няколко пъти, в които ме пита, започна и сам да ги разпознава. След като хвърли две числа, трябва съответно да намери карти, които изобразяват същите числа и да ги нареди по „трасето“. Трасето е произволно избрано място, достатъчно голямо, за да може детето да подреди картите в произволен ред, построявайки път, магистрала, шосе, състезателна писта или каквото въображението му рисува. Важно е да не се изкушавате да му помагате всеки път за намирането на съответното число, а първо да го питате: „А можеш ли да се сетиш сам/а?“, или пък „Преди малко намерихме същото число, сещаш ли се как изглеждаше?“ или „Я виж хубаво само жълтите числа“. След като малките числа от 1 до 6, които са изобразени на заровете, свършат, започвате да събирате числата от зарчетата, така че детето да може да подреди и останалите карти. Ако предпочитате или детето е по-малко можете да спрете строежа на трасето и дотук. Ако решите да продължите със събирането, ще се наложи да помагате на детето. За малките сборове, като 1 плюс 1 например, може да го питате преди да му дадете отговора. Ако всеки път повтаряте числата, които се падат и ги събирате на глас, детето започва за запомня по-лесните сборове. Когато подредите цялото „трасе“, идва ред на количките. Тук можете с помощта на въображението си да раздвижите играта като подреждате колички на стартова линия, или пък ги паркирате, или ги редите на стълбицата на победителите. Отново използвайте зарчетата, като този път падналото се число трябва да се открие сред картите от трасето и на тях да се постави количката. Ние използвахме в този финален кръг от нашето състезателно рали само едно зарче и подредихме количките само на карти от 1 до 6.

Тъй като за строежа на трасето използвахме масата в хола, до която бях разпънала дъската за гладене, а малкият редеше пистата по края й в един голям правоъгълник, в един момент мястото свърши и детето попита къде да строи оттук насетне. Вместо да му отговоря веднага с решение, го попитах: „А ти какво би предложил?“ и той без да се замисли реши, че пистата ще завие в някаква посока и така използва и вътрешната част на „правоъгълника“, за да дострои трасето си. Приключихме точно навреме, когато аз бях изгладила, а той загуби интерес към продължаване на играта. Загуби интерес и към моето участие в играта му и се втурна към следващата, нареждайки с животните си в поредната сцена.

Споделете какви игри измисляте, за да участвате заедно с децата и в същото време да имате възможност да посвършите някоя и друга рутинна задача.

В първия работен ден след дългите Коледно-Новогодишни празници седя с вперен в екрана поглед, написала съм две изречения от текст, който трябва да предам за фирмения блог и дори не ми харесват. КПД-то ми клони към нулата. Навън вали невероятен пухкав, мек сняг, обаче прозорците в нашия офис са на тавана и нямам пряк поглед към приказната гледка. Имам да връщам закъснели книжки в детската библиотека на Славейков и решавам да се разходя пеша. Какво толкова, аз съм на Полиграфията на Цариградско шосе, ей го къде е площад Славейков. Нарамвам книжките, слагам шал, ръкавици и качулката на якето и потеглям. Добре, че днес съм с апрески. Вървя към Орлов мост, а снежинките влизат в очите, носа и устата ми, но ми харесва. Не е студено. Обичам да се разхождам, но го правя рядко. Така си събирам най-добре мислите, често пиша дълги текстове наум, обаче не съм намерила още устройство, което да ги записва.

Така, вървейки сред снежинките на парка около Паметника на съветската армия, си мисля за новата и старата година, какво се случи и какво предстои. Не съм привърженик на новогодишните резолюции. Случвало ми се е да правя списък с решения за новата година, но много рядко се връщам към него да го проверя, а какво остава да го изпълня. Една година дори направих резолюциите през април 🙂 Обаче сега ми се въртят в главата разни идеи как да подобря качеството си на живот през тази година, да намаля стреса и хаоса, да стана по-ефективна, да си разчистя малко време за важните хора и неща… Някъде около градинката на Седмочислениците, след като прекарах едно сериозно време в Sedgwick Shop и си тръгнах с два чифта дънки, произведени точно за моята закръглена фигура, каквито търся от цял век, вече имам списък в главата си с идеи какво да променя тази година. Подпирам се на една пейка и надрасквам няколкото неща, които съм се сетила. Да не избягат. На връщане от библиотеката минавам по най-любимата ми улица Шишман и решавам да седна във Farmer’s за почивка (казах ви, рядко се разхождам и нямам тренинг) и за топла супа. Там супите и хлебчетата са невероятни и днес си избирам супа с царевица и бекон придружена от запечено царевично хлебче с фенел. Сядам на малка масичка до големия прозорец към вътрешния двор. Супата е гореща и се заглеждам навън. Дворът е странна смесица от спомен за  чара на тийнейджърските ми години, когато пушехме тайно в скрити местенца като това около френската и неутрално усещане за абсолютно ненужното пространство, отделено очевидно за гигантския лост за тупане на килими, тъжно ръждясващ в средата му.

Докато си зяпам посткомунистическата картина с носталгия, пред очите ми пак се превърта списъка с новогодишни решения, допълвам незнайно от кои кътчета на мозъка ми с нови и нови точки. Решавам, че няма нищо случайно и май ще се наложи за имам списък тази година. Вадя отново тетрадката и молива и докато сърбам сладко супата (добре, че съм единствения клиент, обядващ тук около 15.30 ч.) успявам да изработя списък от цели … точки:

  1. Да подредя хаоса у дома и да изхвърля старите вещи. (Хм, като се замисля, това важи и за живота ми, където май са ми в повече „старите вещи“ и хаоса.)
  2. Да се оглеждам преди да пресичам малки улички с качулка на главата. (Може да ви е странно, но не го правя и разчитам на слуха си, който няколко пъти ми изневерява, обаче, честно, когато съм с качулка се чувствам като Дарт Вейдър и нямам сили да завъртя глава.)
  3. Да ставам 1 час по-рано сутрин. (Това ще е най-голямото ми предизвикателство, просто нямам енергия сутрин, това е цялата истина.)
  4. Да спортувам два пъти седмично. (Сега го правя по веднъж, от време на време, което прави целта почти постижима.)
  5. Да не купувам нов брой на списание, на което имам непрочетени стари броеве. (Сигурно се сещате, че имам купища неизчетени броеве, предимно от списания като L’Europeo, GEO, National Geographic, което се дължи отчасти на незнайно откъде загнездилия се в мен навик да чета от корица до корица всяко списание, което съм купила. Напоследък обаче имам напредък, защото минавам направо на статията, която ми е грабнала окото, а останалото чинно изчитам по ред на номерата.)
  6. Да чета по една нова книга месечно, различна от детска литература и родителство. (Обожавам детските книги, но дори и на мен ми идват в повече. Тези за родителство са ми не само интересни, но и необходими за професионалното ми развитие. Но, наистина, имам нужда от истинска литература. Хм, обаче като се замисля, ще е по-реалистично да чета по една нова книга на два месеца, защото, нали се сещате, заспивам на третата страница.)
  7. Да гледам по един нов филм седмично. (Киното и музиката са ми страст от години. Обожавам да гледам филми. Откакто имам деца, това е все по-трудно, защото единственото време, когато мога да гледам филм без да бъда прекъсната поне 37 пъти, е след като те заспят, но, хм, често заспивам с тях или дори преди тях, нали, разбирате ме защо.)
  8. Да структурирам общуването в социалните медии до 2 определени часа дневно, по един сутрин и вечер, без събота и неделя. (Мда, социалните медии са основният крадец на време, имам отчайваща нужда да огранича употребата им в определен диапазон. Без оправдания!)
  9. Да правя поне по една нова супа месечно. (Това май беше повлияно от вкусната супа, която ям в момента, в който пиша списъка и от разочарованието, че у дома няма много почитатели на супата и разнообразната храна като цяло.)
  10. Да заменя едно от дневните кафета с чай. (Но не сутрешните две, защото без тях съм неспособна за каквото и да е.)
  11. Поне веднъж седмично да се разхождам пеша към центъра и да хапвам супа в някой от супа-баровете. (Това със сигурност е свързано с приятно прекараното време на въпросната разходка, но защо пък не?)
  12. Веднъж месечно да излизам без мъж и деца. (Ето само това ако постигна, ще регистрирам огромна промяна и напредък!)
  13. Да спра да се чувствам виновна когато: къщата е нагоре с краката; прибирам неизгладено прането; няма топло приготвена домашна храна в кухнята ми; неизпраните дрехи са повече от изпраните; предпочитам, макар и за минута само, да съм на място далеч от дома и семейството, сама и безгрижна. (Дори докато ги пиша тези неща сега се чувствам виновна, това ще е трудна цел.)

Сега виждам, че списъкът е от 13 точки. Неумишлено и непреднамерено. В 2013-та! Може пък да ми е на късмет.

Е, вече имам списък с новогодишни резолюции и тази година, за по-сигурно, е онлайн, за да не се загуби 🙂 Може пък да ми послужи като добра причина, за да пиша по-често в блога, което не е нова цел и затова я няма в списъка.

Днес решавам да публикувам този пост в блога и междувременно попадам днес на интересна статия, която опровергава теорията с поставянето на измерими цели (както са ме учили сумати водещи и не толкова водещи гурута и лектори в бизнеса). Интересен ми е този параграф: „Конкретните цели може дори да предизвикат резултати под очакванията и възможностите. Много шофьори на таксита в Ню Йорк, твърди екип икономисти, печелят по-малко в дъждовни дни, отколкото биха могли, защото се прибират в гаража, щом достигнат сумата, смятана от тях за печалбата от един слънчев ден.“

Няма случайни неща, нали? Замислям се дали целите са път или барикада по пътя. Може би прекаленото вглеждане в тях и преследването им на всяка цена ни поставят ограничения. Може би са опит за баланс между хаоса, свободата и неограничените възможности и сигурността, удобството и необходимостта от посока. Баланс на контрасти!

Честита Нова Година!

Котрасти

Снимка: Coins.about.com

Снимка: Coins.about.com

Събота, ден първи

Не ходим често по МОЛ-овете, но необходимостта от дрехи и обувки от време на време ни отвежда там и така една събота две седмици преди Коледните празници натрупалият сняг и застудялото време ни отведе до МОЛ Сердика в търсене на зимни обувки за големия ни син. Неизменно ходенето ни до някой МОЛ е свързано с посещение на магазин на PULSAR, където големият ни син често харчи събраните си пари за игри за PlayStation 2 (PS2). За пореден път заставаме пред витрината с PS2 игри, само за да установим, че вече имаме всички интересни игри, а за жалост новите вече не се издават за тази конзола. Поглеждаме с надежда към щанда с PS Vita игрите, но уви, те все още държат много високи цени. За пореден път синът ми гледа тъжно към многообразието от игри за PlayStation 3 (PS3) и в този момент се сещам, че минавайки покрай магазина на Виваком малко по-рано съм мернала, че има промоция на някой от пакетите с изгоден лизинг за PlayStation3. Какво пък, казвам си, Коледа идва и можем да зарадваме детето, а така или иначе е време да сменим остарялата физически и морално конзола. Споделям идеята с децата и мъжа ми и решаваме да отидем до магазина, за да проверим за какво става дума.

Много любезно момиче в магазина ни обяснява, че общо взето трябва да си вземем ТРИО пакета, за да ползваме промоцията за PS3, но май не можело със съществуващите ни услуги и трябвало да провери. Тук е моментът да отбележа, че като бивш служител на същата телеком компания, съм затрупана от техни услуги. Имам всичко по няколко пъти и за роднини, без ТВ пакета, който просто по мое време още не беше наличен. Средно сметката ми на месец от всички услуги към Виваком се равнява на една нелоша сметка от малък бизнес клиент и никой телеком не би искал да ме изгуби като клиент.

Момичето обещава да провери дали все пак мога със съществуващите услуги да включа  ТРИО пакет и да ми се обади, а ние решаваме да помислим и продължаваме към магазините за обувки. По пътя правим равносметка и се оказва доста изгодно да включим ТВ в пакета ни, още повече, че отдавна се каним да пробваме тяхната телевизия, а на адреса ни има възможност за оптика и ще можем на доста изгодна цена да си включим едно много прилично качество интернет по оптиката. Това, плюс любопитството към функциите на IP TV, както и изгодната оферта за PS3, ни кара да се върнем в магазина още преди да сме си тръгнали, за да сключим договор. Въпреки, че изобщо не гледам телевизия у дома, има други почитатели и съм доволна, че ще се радват. Най-много ме радва факта, че можем веднага (както ни обясниха по-рано в магазина) да вземем новата конзола. Дори купихме игра за нея, от нетърпение да я изпробваме.

Обратно в магазина се оказва, че всъщност няма да можем да вземем конзолата веднага, тъй като първо трябва да ни бъде инсталирана новата услуга. Питам дали не може със съществуващите услуги да направим ТРИО – можело, но ако искаме да се възползваме от лизинга за PS3, трябва да има нова услуга. Т.е. – вариант да получим веднага конзолата няма. Примирявам се с надеждата, че бързо ще се случат нещата. Не така се чувства детето, което подивява още в магазина от нетърпение, след като разбира, че най-рано във вторник ще може да има конзолата. Днес е събота, т.е. три дни ще трябва да чака, а играта пари в джоба му. Решавам да не обръщам внимание на това му поведение в момента и да се съсредоточа в подробностите на сделката, за да не се окаже, че не съм прочела дребните букви. Обяснявам на кой номер да се смени плана, да се преобразува ADSL пакета в оптичен интернет към ТРИО-то, кога ще стане инсталацията, ох, боже, май ще трябва и да дупчат перфектно ремонтирания ни коридор, за да пуснат кабел на оптиката… Ей-такива неща. Стиснала съм зъби за всичко, сложила съм най-милата усмивка и питам отново дали мога веднага след инсталацията на новата услуга да получа конзолата. Уверяват  ме, че няма проблем и мога веднага да отида в магазина с протокола от инсталацията,  да ми пуснат лизинга и за взема конзолата. Цялата процедура по сключването на новия договор за две години отнема повече от половин час, през който децата вече са тотално издивели и от скачане и тичане из магазина са потни и съответно съблечени по къс ръкав. Отнема ми известно време по пътя до нас да утешавам, обяснявам, противостоя на нетърпението и прочее…

Вторник, ден четвърти

В понеделник се разбираме с мъжа ми, че на следващия ден е добре и двамата да сме си у дома за прокарването на оптиката, за да може той да види с техниците къде да се дупчи и прекарва кабела, а аз да разпиша и взема веднага протокола, както и да видя настройките по компютрите и телевизията (у дома аз съм компютърно-грамотната половинка на родителското тяло). Във вторник решавам да работя от вкъщи, за да спестя пътуването до и от офиса и да чакам между 15.30 и 17.00 да се появят хората с кабела  (това винаги ми напомня за анти-БТК рекламата на Мтел с бабичката с кабелите). Организирам кой да отведе баткото на английски, за да можем и двамата с мъжа ми да сме у дома по това време. В 14.45 ми звънят на домашния телефон, за да ме питат дали съм на адреса :), за да дойдат да инсталират оптиката. Казвам, че очевидно съм, след като отговарям на домашния телефон, но мъжът ми ще дойде в 15.30, както е заявено, за да се види какво правим с дупченето. Разбираме се, че като дойдат имат и друга работа преди да хванат бормашината и около 15.10 хората пристигат, почти едновременно с мъжа ми. Оказва се, че вече на адреса ни има и други техници, които работят в мазето, понеже нещо май имало повреда на оптиката. Пренебрегвам факта, че на един и същи адрес, в един и същи вход, на една и съща дата, по едно и също време са изпратени два отделни екипа техници, доволна, че вече не работя за тази компания и бонусът ми не зависи от оптимизацията на разходите. След известно време момчетата се качват и съобщават, че проблемът не може да бъде отстранен, съответно не могат да осъществят инсталация на новата услуга и си тръгват с обещанието да се обадят като оправят нещата. Не се учудвам, че нищо кой знае какво не се е променило през 2-те години, откакто не работя там, въздъхвам и им пожелавам приятна вечер.

Представям си как ще трябва да се сблъскам отново с недоволството и нетърпението на 8-годишния ми син, който, разбирам, че трябва да се научи да бъде търпелив и че това стечение на обстоятелствата е добра възможност да му разкажа за уроците на съдбата и поуките, които трябва да си вадим от тях и т.н., и т.н., но в същото време знам колко зле ще се чувства от поредното очакване и излъганите надежди, че тази вечер ще може да изпробва новата си игра. Помня, когато си поръчах първия iPhone още преди 6-7 години и го чаках с огромно нетърпение, как се чувствах. Помня, когато купувах първия си iPad – нямах търпение да си отида у дома и да се отдам на разглеждане на функциите и инсталиране на приложения. Помня като си смених лаптопа миналата година, като купихме нов телевизор, като си взех нов модел телефон… Единствено евентуалната зрялост на възрастта ми и житейският опит ме спираха да реагирам бурно и силно емоционално в тези ситуации. Така че нито за миг не се учудих или ядосах на необузданата реакция на детето, само ми беше мъчно, че не мога да направя нищо повече по въпроса.

Сряда, ден пети

На следващия ден по обяд синът ми звъни в офиса и ми съобщава, че някакви хора от Виваком искали ключа от мазето. Инструктирам баба му да даде ключа, като предполагам, че ще оправят оптиката. Никой не ми звъни и не ми дава информация и решавам да изчакам преди да търся аз момичето от магазина, което любезно ми даде телефона си. На следващия ден пътувам извън София за два дни и предполагам, че цялата галимация с инсталацията и конзолата ще се отложи за след като се върна, което означава най-рано в понеделник. Обяснявам това на детето, което май вече не вярва, че някога ще има нова конзола и се примирява с положението.

Четвъртък, ден шести

Привечер в четвъртък се намирам в нищото след снежна буря близо до Дунава, а притъмняването прави пътуването между две огромни снежни пъртини призрачно. В този момент телефонът ми звъни и момичето от Виваком магазина ме поздравява от другата страна и се извинява, че ме безпокои, но искала да разбере дали всичко е наред с инсталацията. Обяснявам, че не е и разказвам накратко какво се е случило. Тя обещава да съдейства да се обадят за нов слот за инсталация и си пожелаваме приятна вечер.

Петък, ден седми

На следващия ден съм ангажирана и не вдигам телефона на два пъти на блокиран номер, тъй като не мога. Предполагам, че са техниците, но се надявам да са упорити. Намират ме в обедната почивка и искат да дойдат утре. Обяснявам, че ме няма и предпочитам да остане за понеделник. Питат кога ще ми е удобно и аз предлагам в 9.00, след което се договаряме за 9.30ч.

Понеделник, ден девети

Днес е денят Х. Изпращам големият ни син на училище с уверението, че днес ще бъде избавен от мъките на очакването. Той сякаш не ми вярва и кима унило „Ахам, добре“. Мъжът ми си е останал у дома, както и аз, за да чакаме екипа на Виваком да дойде със заветния кабел. Става 9.45, след това 10.00, но никой не се появява и не се обажда. Почвам да се изнервям от очакването и решавам да звънна в кол-центъра и да попитам какво става. Не ми се иска да седим двамата с мъжа ми в неведение и да се чудим кога ще се появи някой, отменяйки ангажиментите си. Свързвам се и любезно обяснявам какво ме интересува с цялата предистория на инсталацията. Момичето отсреща ми заявява доста безцеремонно, че по процедура мога да подам сигнал за проверка два часа след изтичане на слота, в който е заявена инсталацията. Ядосвам се лека полека и заявявам, че от слота са минали не два часа, а почти цяла седмица и че единственото, което искам да знам е докога трябва да чакаме. От другата страна грубо ми се отговаря, че такива били процедурите и нищо не можело да се направи. Това окончателно ме вбесява, тъй като аз не съм уведомена за подобни процедури и вече тотално ми е писнало от неизяснени процеси и чакане. Докато говоря, сътрудничката най-нахално ми затваря телефона. Това повишава емоционалната ми температура до точката на кипене и вбесена, си го изкарвам на следващия имал нещастието да вдигне на 123 служител, като предварително учтиво го предупреждавам, че не е лично и се извинявам, че той ще го отнесе. В яда си го ползвам за посредник, за да заплаша въпросната сътрудничка обслужване на клиенти, която ми е затворила телефона, че ще се обадя лично на високопоставени служители в компанията, тъй като съм бивш служител от мениджмънта и все още познавам някои по-важни хора и ще обясня най-любезно как от кол-центъра ми затварят телефона – недопустимо отношение към клиент на компанията. Момчето от другата страна е видимо смутено и обещава да направи проверка за това, което ме интересува и да ми се обади лично, за да ми каже резултата. Не са минали и 10 минути откакто затворих телефона и ми звъни екипът, който пътува към нас за инсталацията, за да ми се извинят, че били в голямо задръстване и закъснявали, но до 10 минути ще са на адреса. Решавам да повярвам, че това е случайно съвпадение и щеше да се случи и без да използвам имената на разни хора.

Час по-късно имаме пусната оптика по кабела, дори нямаме дупка в стената (слава богу!) и аз съм доволна. Говоря си любезно с момчетата от техническия екип и въпреки, че се оплаках от нелюбезното отношение на операторката от кол-центъра, вече ми е все тая, защото предвкусвам края на сагата. Решила съм, че няма да се оплаквам – все пак, Коледа идва, а и кой-знае какво се е случило на това момиче, за да се държи така. Оправдавам всички и всичко и доволна си взимам подписания протокол, за да кацна с него в магазина час по-късно с голяма торба за кутията на новия PlayStation 3. В магазина установявам, че само протоколът не бил достатъчен и трябвало да се отрази в системите им, а това все още не било направено, затова можело ли да изчакам 10-15 минути. Имам работа и до банката, така че решавам да съчетая и да се върна след малко. Повече от половин час по-късно се появявам с усмивка в магазина, готова да нарамя конзолата и да си тръгна с надеждата да не ми се налага да стъпвам скоро в магазин на Виваком. Моите уважения към тях, много е приятно и са любезни, но отдавна си плащам всичко онлайн, а услугите искам да си променям по телефона, не искам да си губя времето повече. Изненадващо, или може би вече не, все още нищо не беше отразено в системите им. Опитите на момичетата да се свържат с някой, който може да даде идея колко време ще трябва да се чака, не се увенчават с успех и се налага за пореден път да ме отпратят с обещанието да ми се обадят. Обещават това да е до 3-4 часа, за да мога още същият ден да се върна и да взема изстраданата конзола.

В края на работния ден все още никой не ми се е обадил и аз потеглям към нас. По пътя звъня от колата, за да кажа на детето какво е положението. Признавам си, че вече ми беше неудобно да го погледна в очите. Той реагира яростно, но само за миг, след което тъжно се разплаква. Няма какво да направя, просто го слушам и казвам колко съжалявам. Затварям телефона и замислено шофирам, вече почти съм стигнала до нас, когато телефонът звъни и момичето от магазина ми съобщава, че преди два часа е имало актуализация в системата и мога да отида да взема конзолата. Уморено благодаря и затварям с усещането, че живея в България и трябва да се примиря. Ще остане за утре.

Вторник, ден десети

Днес вече е денят Х, усещам го. Няма какво да се провали оттук насетне. В обедната почивка отивам в магазина. Следва умерено дълго оформяне на всички документи (наистина, не мога да проумея какво налага това бавене с документите). През това време се разсейвам като разглеждам брошурата и погледът ми се застоява на Екстра пакета с ТВ програми, където има единствените канали, които гледам понякога (NatGeo, NatGeo Wild, Discovery и подобните), както и мечтания от децата Disney Junior. Питам момичето колко ще струва да добавя Екстра пакет към телевизията и след като ми отговаря, решавам, че ме устройва и си струва да го взема, за да зарадвам децата и мъжа ми. Оказва се, че трябва да изчакам още малко да се приключат документите по лизинга, за да ми се добави и Екстра пакета. ОК, ще изчакам. Подписвам накрая всичко и взимам кутията с конзолата. Междувременно се сещам, че техническият екип инсталира новите услуги, но не взе стария ADSL модем и питам момичето дали е деактивиран стария пакет, за да не се окаже накрая, че плащам за две паралелни идентични услуги. Проверката казва, че услугата е спряна, обаче аз обяснявам, че екипът не е взел стария модем. Тя ме поглежда учудено и не знае какво да ми отговори, затова предпочита да смотолеви нещо и да смени темата. Напомням за Екстра пакета, след като всичко останало е подписано, обаче се оказва, че няма да стане днес, защото трябвало в системата да се отрази първо лизинга и да се приключи и после чак може да се добави услуга. „Как мога да го направя?“ – питам. „Мога ли да Ви звънна по телефона или трябва да се обадя в кол-центъра?“. „Няма значение – казва ми тя, обадете се на мен или на 123 и ще Ви активират пакета, но да знаете, че отнема 1-2 дни“. Е, поне това мога да направя по телефона, казвам си и тръгвам доволна, че няма да ми се налага повече да се разхождам до МОЛ-а. Преброих, че за 10 дни ходих до този МОЛ толкова пъти, колкото съм ходила общо досега от отварянето му. Голяма загуба на време!

Playstation 3

Вечерта се прибирам у дома с PlayStation 3 и с големия ми син нямаме търпение да нагласим всичко. Аз се радвам почти колкото него и бързичко свързваме всичко и нагласяме акаунта и прочее, а той пъха новата игра с нетърпение. Вечерта, уморен и щастлив, точно преди да заспи, ми казва: „Мамо, искам всеки път да си си тук, у дома при нас. Толкова ми е хубаво с теб“. „Благодаря ти, миличък – отговарям, трогната съм. Аз също много се радвам, когато сме заедно“. „Мамо – продължава той, само ти ме разбираш и харесваш нещата, които харесвам и аз. Обичам те“.

Щастлива съм, че сагата с Виваком свърши и заспивам уморена и доволна. Или поне така си мисля в този момент.

Петък, ден тринадесети

Няколко дни по-късно мъжът ми ме пита какво става с Екстра пакета към телевизията, който щяхме да активираме. Вече е доста доволен от функции като гледане на минали предавания и спиране на пауза, защото така се избягват част от конфликтите, които настават докато дават „Под прикритие“ например. Вече може да се изгледа и по-късно новата серия и не е нужно точно в момента, в който я дават, да е тихо и мирно, а децата да са по леглата. Признавам, че бях забравила за това и обещавам да звънна по-късно на 123, за да активираме допълнителните програми.

Понеделник, ден шестнадесети

Залисана в подготовката за Коледа, сладкоправене за три семейства и порадъкоопаковане за 6 деца, отново забравям за въпросния Екстра пакет и чак в понеделник сутринта звъня на кол-центъра, за да активирам, както си мисля, услугата. Обяснявам на момчето по телефона за какво става дума. Той ми казва: „Ясно, искате пакет ТВ 30“. Казвам, че в брошурата пише „Екстра“ и са посочени 80 програми, да не би да стане грешка с това ТВ 30 (наблягам на 80 и на 30). Той потвърждава, че да, това било ТВ 30 и ме слага любезно на изчакване. След няколко минути (през които успях да хапна с телефон на рамото), момчето ми обяснява, че ще ме прехвърли към „колегите“, които могат да ми помогнат по моя въпрос. Ще рече човек, че имам въпрос някакъв. ОК, прехвърля ме и се налага да обясня цялата ситуация отново на следващия оператор, който също казва „Ясно, искате ТВ 30“. „Искам, – пояснявам, Екстра пакета с 80 програми“. Недоумявам защо в брошурата пише Екстра, а по телефона упорито ми твърдят, че искам нещо с друго име. Както и да е, слагат ме отново на изчакване, след което момчето ми казва, че се налага да ме прехвърли към „колеги“, които ще се заемат с моя случай, той щял да им обясни. Сякаш имам случай някакъв. Утешавам се, че поне няма да ми се наложи трети път да обяснявам. Вдига ми любезна дама, която повтаря това, което е разбрала: „Взели сте си ТРИО пакет, искате да добавите към него ТВ 30, правилно ли съм разбрала?“. „Да – казвам аз и отново уточнявам, искам пакет „Екстра“. „Да, това е ТВ 30. Не можем да извършим тази активация по телефона, госпожо, трябва да отидете в магазина“. Добре, че бях легнала да приспивам малкия, защото ако бях права, сигурно щях да падна от изненада. „Как така трябва да отида до магазин?“, питам. „В магазина ми казаха, че е достатъчно да се обадя по телефона!“ Не мога да повярвам, че трябва ОТНОВО да отида до магазин. Не искам да ходя до магазина. Писна ми от ходене до магазина. Грубата ми сметка е, че съм прекарала около 3 часа вече в магазина и още толкова на телефона, за нещо, от което няма да печеля пари, а ще плащам дори още повече. Нямам сили дори да се ядосам. С любезен тон обяснявам на госпожата на телефона, че не искам да ходя в магазин; че съм била там и са ми казали да се обадя по телефона; че днес е Бъдни вечер и шанса да стигна до магазин преди 6 януари догодина е равен на нула; че дотогава ще съм размислила със сигурност за този пакет, тъй като когато сме на работа и на училище не стигаме до телевизията особено често през седмицата. Тя ме разбирала, обаче не можела нищо да направи, ако можела, щяла ли да отказва активация на нова услуга. „Не знам, казвам, какво може и какво не, но аз не искам да ходя пак в магазин. Цялото това разкарване ми омръзна и няма да отида в магазин.“ Моли ме да кажа кой е магазина и да изчакам. След няколко минути се връща на линията отново и ми казва, че е говорила с магазина и оттам ще ми се обадят до няколко минути. Изтощена съм и само благодаря, дори не искам да питам защо ще ми се обадят и какво точно ще ми казват. Дори вече не очаквам обаждането. Просто искам всичко да свърши. След около два часа наистина ми звънят от магазина. Любезното момиче, което движи цялата „сделка“ до момента ми обяснява как тя ме познавала и няма проблем да ми активира услугата, не се налагало да ходя до магазина, ще ми се обади допълнително да ми каже кога ще се активира. Благодаря и затварям, убедена, че за последен път се налага да полагам усилия, за да се ангажирам с едни не малко фиксирани плащания за следващите 24 месеца.

Сряда, ден осемнадесети

На Коледа не ми се занимава с Виваком, но проверявам все пак и се оказва, че все още не са ни активирали никакви Екстра пакети, ТВ 30 и прочее услуги. Не искам да си развалям празника и решавам да изчакам още ден, преди да се обадя да проверя. В четвъртък забравям и слава богу – вече имам чувството, че това се превръща в рутинна част от ежедневието ми.

Петък, ден двадесети

В петък следобед се престрашавам да се обадя на момичето в магазина. Тъй като не ми отговаря, решавам да звънна на 123. Там ми обясняват, че няма такава заявена услуга на моя клиентски номер. През това време ми звънят от магазина, но ще е грубо да затворя на девойката от кол-центъра и я оставям да довърши с обясненията и обещанията, че ще се свърже с магазина да провери. Затварям и вдигам да говоря с магазина. Оказва се, че наистина услугата не е заявена – имала съм била нова излязла сметка, която е неплатена, а в системата не може да се заяви нова услуга при неплатена сметка. Сещам се, че това е картата на брат ми, която се води на мое име и той трябваше да плати, но явно е забравил. Ок, ще я платя. Не искам да питам защо никой не ми се обажда 4 дни, за да ми каже това. Не искам да знам дори. Само обещавам да платя и да се обадя като го направя. Плащането ми отнема 10 минути, звъня отново в магазина и ми обещават да се свържат с мен като се отрази плащането при тях, щяло да отнеме 10 минути. Е, 10 минути или дни, вече ми е все едно. Този път наистина се свързват с мен 15-тина минути по-късно и ми потвърждават, че услугата е заявена. Обаче, да не очаквам утре да я пуснат, защото били празници и имало много заявки, които трябва да се изпълняват и сигурно ще отнеме 2-3 дни. Ако се налагало да идват на място, щели да се обадят допълнително. Умът ми не успява да побере и обработи тази информация, затова я оставям да отлежи и пожелавам весели празници на момичето. То, със сигурност, не е виновно за всичко това. То, както и много други, е поставено в тези условия да се бори между чука и наковалнята за бонусите си.

Отварям страницата на компанията в секция Нашите корпоративни ценности. Там, на първо място, стои Ефективни. Усмихвам се криво и чета нататък: Ивонативни, Вдъхновяващи, Честни, Динамични. Иска ми се да кажа, че усещам тези ценности като клиент, но истината е друга. Надявам се само, че тези корпоративни ценности се измерват с обратна връзка и от клиента и са наистина водещи в промяната, която трябва да се случва в компании като тази.

Ура!

Събота, ден последен

На следващата сутрин решавам да проверя, ей-така за всеки случай, дали са включили пакета. За първи път от точно 20 дни съм приятно изненадата. Ура, ура, ура! Най-трудно похарчените пари в живота ми.

П.С.: Между другото, модемът на ADSL-а още е у дома и продължавам да имам активен интернет по него. Решила съм да изчакам края на месеца, за да разбера дали ще трябва да го платя или просто са ме забравили. А и, честно, наистина не ми се занимава вече!

Бележка: Искам да благодаря на отзивчивостта на Деси от магазина на Виваком в МОЛ Сердика, която се опитваше да направи каквото може, за да получа като клиент това, което искам. Като бивш служител на компанията и настоящ доставчик на услуги, искам и да отбележа, че в нея работят много съвестни и свестни хора, които се борят клиентите да остават все по-доволни, но също така им се налага да преодоляват сериозни вътрешни бариери, за да се случи това. Като настоящ клиент на всички услуги на Виваком пожелавам на компанията да подобрява услугите, обслужването и процесите си по начин, който да накара клиентите й да харчат лесно парите си и да се чувстват доволни, а не измъчени и нещастни. Много клиенти няма да имат моето търпение и желание, въпреки дългите и протяжни процеси, да оставят парите си. Няма да имат и моя сентимент към компанията и ще си тръгнат завинаги. 

Чие е бъдещето?

Не мога да не засегна една много болна напоследък тема – за промените в закона, касаещи задължителното тръгване на децата на предучилищна възраст от 4 г. Мисля, че за пореден път държавниците ни слагат каруцата пред коня. Не вярвам да искат да се приближим до Европа по статистики – в крайна сметка, статистиката за бедността изобщо не ги впечатлява. Не вярвам и да смятат, че с тези мерки ще ангажират малцинствата, особено след като вече приеха една друга мярка, която ще удари много повече тези групи – тази за обвързването на детските надбавки от 35 лв. с посещаването на предучилищна група. Не вярвам и да имат намерение с точно такива мерки да стимулират финансирането на образователната система.

Тогава защо? Никой от ангажираните политически и държавни фигури в този „дебат“ не даде смислен отговор на този въпрос. Слагам дебат в кавички неслучайно – такъв просто няма. Има търгуване и налагане на позиции, а всеки поне малко запознат с теорията на преговорите ще каже, че позиции не се договарят – договарят се интереси. Тук, обаче, не стана ясно какъв е интересът на държавата. Или държавата не иска да стане ясно.

За съжаление, един друг, много по-смислен дебат остава на заден план в целия каламбур от промени покрай законите, касаещи бъдещето на децата ни и той е за съществените промени, които трябва да се случат в образователната и социалната система в държавата. Промени, за които никой не иска да говори. Промени, които не се правят с хоризонта на 4-годишния мандат. Промени, които искат визия за години напред и лидерство, което стои над формалните и неформалните материални облаги, присъщи на държавните постове в България. Изисква лидерство и в неправителствения сектор, сред организациите, защитаващи правата на децата и родителите. Защото е по-лесно да надигнеш глас, да се бориш и да отстояваш позиция, когато промените на един закон имат директен ефект върху теб – дали чрез материални санкции или засягащи добруването на семейството и грижата и образованието на детето, така както го виждаш ти. А какво ще се случи с децата на следващото поколение? А с децата на нашите деца? С техните внуци?

Промяната на една образователна система изисква дългосрочна визия за развитието на държавата и личността, много усилия, много вложено време. Да имаме право да грешим, да се учим от грешките ни, да имаме мотивация – като родители, като учители, като държавници, като общество. Да мислим по-далеч от днес и утре, напред в бъдещето.

Бъдещето, което принадлежи на децата ни!

По принцип не пиша за темите от деня. Те са като клечка кибрит – пламват и в миг угасват. Тези дни обаче ме жегна една от поредните виртуални кибритени клечки.

Историята с изхвърлянето на Христо Ботев от учебниците ме накара да се замисля как се промъкват новините на деня в домовете и главите ни. 

Отдавна не гледам телевизия и особено новини по телевизията, които се посветиха от едно известно време на политически угодни вести. Като цяло обаче съм обществено ангажирана личност, интересува ме какво се случва по света и у нас и не искам да оставам встрани от гражданската си позиция. Затова разчитам на онлайн медиите, на блогъри, които уважавам, а във Фейсбук си имам приятели, които следя заради ценното им мнение и възгледи относно случващото се съвремие. 

Преди няколко дни прочетох в онлайн медия, че е излязъл доклад на Комисията за защита от дискриминация по повод учебното съдържание в основното училище. Тъй като темата живо ме интересува, попрехвърлих доклада, който е доста обемен и е качен на сайта на комисията. Направиха ми впечатление определени заключения, на които не им е мястото да ги обсъждам сега. Но никъде не срещнах нещо, което да ме обезпокои по отношение на оставането на Христо Ботев в учебниците на децата ни. Затова бях много изненадана, когато ден-два по-късно прочетох това изявление някъде из Фейсбук в цитирана статия от друга онлайн медия. Наред с това вече се вихреха дискусии и мнения как сме готови да затрием българското, създаваха се фейсбук групи в защита на Ботев и прочее онлайн дейности. Явно дискусията е придобила такова обществено значение, че дори министър Игнатов се включил с „извънредно“ изявление, за да потвърди, че Ботев остава в учебниците.

Иска ми се да попитам всички подкрепили „протеста“ ЗА оставането на Ботев в учебниците направиха ли си труда да прочетат макар и по диагонал въпросния свободно достъпен доклад? Всички, коментирали как ще затрием българщината, всички, толкова милеещи за родната история и народност – кой отдели 30 минути от времето си днес, за да потърси с Find функцията името на Ботев в доклада и да види каква е истината?

Не искам да заемам позиция дали и кой трябва да влезе в учебниците по история, литература и прочее. Нито как са написани и какво целят. Не искам да засягам и въпроса защо писмото на „Просвета“ се изтълкува така еднозначно. Това си е една цяла отделна тема, която има нужда от повече от няколко реда внимание.

Замислих се за всички онези протести и недоволства от последните няколко месеца и години – колко от тях са се развихрили по подобен повърхностен начин, подклаждани от нечии интереси и половинчати истини, публикувани в търсещи сензация и печалба медии? А колко от тях всъщност са плод на повърхностната интелигентност на масовия българин, особено ярко изразена в социалните мрежи? Колко често ни интересува истината или „клечките кибрит“ са по-удобния начин да се чувстваме съществени и обществено-полезни? От отговорите на тези въпроси ме е страх и може би дори и мъничко срам, така че не искам да ги знам. И все пак – къде е истината за това, което се случва около нас? Как да открия на кого мога да вярвам в общество, в което най-естествената трибуна на свободното слово – медиите и тяхната аудитория, не търсят и не се интересуват от истинските неща, не проучват, не разследват, за да може да има обективно представена информация?

В глобален свят, подвластен на толкова обилно количество информация, медиите се превръщат в бързооборотен сектор с подобни правила – ако не си „продадеш“ бързо новината, има голям шанс тя да се „развали“ (или пък истината да излезе наяве). Умението да обработваме, отсяваме, анализираме и обобщаваме информация става все по-ценно и дори екзистенциално в нашето съвремие. Някак разчитам, че в България хората израстват и търсят истината въпреки многото подвеждаща информация и „кибритените клечки“ в прайм тайм.

Но може би греша и да се търси истината и различните гледни точки е просто старомоден копнеж за идеалисти, отмиращи в историята. Такива, които нямат място в учебниците.

За първи път се сблъсках с активното слушане като процес на общуване преди години в едно обучение за мениджъри, което правехме в компанията, където работех по онова време. Моят отдел отговаряше за обученията на цялата компания и се чувствах длъжна да присъствам, за да съм сигурна, че нещата вървят добре. Беше ми интересно какво е това активно слушане и как така слушането може да бъде не-активно. Разбира се, тъй като не участвах в цялото обучение, бързо забравих основните техники на този процес и въпреки че дълго време след това твърдях, че активното слушане е много важен процес от комуникацията на ръководителя с екипа, не съм сигурна че знаех точно какво имам предвид. Дори не ми беше хрумвало да опитам да приложа този метод на общуване с децата си – мислех, че това е строго корпоративно ниво на обучение.

В последствие се сблъсках с друг вид техники за общуване, познати повече като NLP. Провеждахме програма за умения за презентиране, която беше базирана на тези техники и аз участвах този път много активно. Тренерът – англичанин с много интересен произход и подход към живота, ни посъветва да изпробваме техниките, които учим, с децата у дома. Децата, според него, са най-добрият лакмус дали успяваме да се справим с прилагането на конкретната техника за общуване, тъй като те нямат предразсъдъци и действат спонтанно. Това беше първият път, когато се замислих, че родителството може да се учи. Опитвах доста от нещата, които учехме в курса, със сина ми и беше чудесно, когато успявах да получа отклик и очаквания резултат. Все още си спомням как тренирах гласа си (все пак курсът беше за презентационни умения) докато четях приказки на детето. Беше толкова забавно – синът ми си умираше да се смее на моите превъпъщения в мецана, вълкът, лисицата и цялата фауна от приказките. Аз пък тренирах гласа си, правех си изводи как различните интонация и ритъм влияят на другия в общуването и за всеки от нас имаше полза в това упражнение. Не само тази, но и други техники, които изучавах, сработваха отлично с детето и това ме мотивира да започна да търся повече информация за начините на общуване с децата и как те влияят на отношенията с родителите и детското развитие.

Осъзнах, че до момента съм се интересувала основно от начините за отглеждане на детето. Постепенно започнах да опознавам различни теории за възпитание, общуване и развитие на детето. Всяка следваща ми беше още по-интересна. Някои ми допадаха, други – не чак толкова. Опитвах се да експериментирам с различни подходи, за да видя какви резултати постигам. Давах си сметка, че това в известна степен е на гърба на детето, тъй като постоянно сменях теориите и се лашках от една в друга посока – от единния родителски фронт и правилата залитах в тоталната либерализация на отношенията и обратно. Тези експерименти, от своя страна, ме караха да се чувствам виновна, че обърквам детето и в крайна сметка не постигам нищо постоянно. Времето си минаваше, детето растеше, а аз все още търсех нашия начин на общуване и положението се влошаваше още повече от рамката на 7-те години, както й казвам. Тази рамка е онази, за която казват: „Първите 7 години са най-важни“. Хората с опит говорят, че ако изпуснеш тези първи 7 години, после горко ти – положението е безвъзвратно и каквото си направил, свършено е вече. Те били изключително важни за израстването на отговорен зрял човек, който ще бъде достоен гражданин на обществото ни, казват. Това е времето, в което ковем съдбата на бъдещия зрял и морално обезпечен индивид. Тези „първи 7 години“ така ме притискаха, че чак ме задушаваха, наближавайки бавно и сигурно. Сякаш имах срок, в който трябваше да докажа, че съм добър родител и изпусна ли го – край, няма връщане назад. Беше странно усещането, че сякаш се съревновавам със себе си, или по-скоро с някакво външно убеждение, че имам да гоня в родителството задача с краен срок и определен очакван резултат. От гледна точка на позицията ми тогава в корпоративна среда това изглеждаше разумно, но животът е емоция, енергия, движение и разумът в него е следствие, а не причина.

Раждането на втория ми син промени много от възгледите ми за възпитанието и общуването с децата. Беше толкова различен от брат си! Нали знаете как казват: „Гледам ги по един и същи начин уж, пък ето колко са различни. Значи – въпрос на характер!“.  С второто дете си дадох сметка, че не е така и всъщност много от уроците, които научих от първото, неусетно са се превърнали в нов вид на отношение към второто дете, а нещата, за които съм била много строга и взискателна при първото, не изглеждат толкова страшни с второто. Като това да падне и да се удари. Или това да се храни и спи, когато е гладно и му се спи. Или да гледа малко повече телевизия отколкото е допустимо в главата ми. Интересно е как за едни и същи неща все още изтръпвах с баткото и много държах да му ги наложа, като например задължително да закуси преди да излезе за училище, а малкия го оставях да си легне следобед без да е обядвал, просто защото не е бил гладен. Това ме измъчваше и осъзнавах, че имам още много да уча и да развивам в себе си като родител, за да преборя моделите, които бях изградила вече в отношенията си.  Една положителна промяна беше факт, както и беше факт, че я оценявах за себе си положително – вече знаех, че времето не е загубено и човек винаги може да промени нещата в посоката, която ще го накара да се чувства удовлетворен и щастлив.

Така понесена на вълните на най-дългото платено майчинство, което ми даваше време и възможност да обмисля много неща, започнах да се интересувам все повече и повече от децата и тяхното възпитание и развитие, от това да прекарвам повече време с тях и да изследвам възможностите. Корпоративният свят вече нямаше стойност, изглеждаше изкуствен и нетърпим към ценностите на личния ми живот. Все по-важни бяха различните каузи, на които исках да се посветя, все по-ценно беше дори и безделно прекараното време с децата. Потърсих си работа на половин работен ден, която ми даваше гъвкавост и възможности да развивам себе си и да търся вдъхновение.

Така един ден ме намери една програма, която ме плени с концепцията си и с начина, по който даваше възможност на родителите да изграждат децата, но и себе си, общувайки с уважение и отговорност в отношенията. Ето как в късния слънчев ноември на 2011 г. се озовах в Бургас, като участник в сертификационен курс за обучение  на инструктори по програмата на Gordon Training International за Трениране на успешни родители. Едно от първите неща, с които се сблъсках на курса, беше активното слушане. Тази позабравена от мен техника на общуване, която се оказва ключова във взаимоотношенията ни – не само с децата и в семейството, но и с другите и света около нас. На пръв поглед активното слушане изглеждаше лесно – значи, слушаш „активно“, съпреживяваш един вид, опитваш се да се поставиш на мястото на другия и да му потвърдиш какво долавяш в поведението и чувствата му. Да, обаче на практика нещата стояха другояче. Първата трудност беше свързана с това да спра да мисля какво да кажа. Толкова бях свикнала докато слушам някой да мисля какво ще кажа като спре да говори, че се оказа изключително голямо предизвикателство да слушам истински. После се оказа, че не е толкова лесно да уловиш чувствата на човека срещу теб, а и дори когато успееш да ги уловиш – не знаеш как да ги изразиш, направо ти се губят думите. Наложи се да потърся речник на чувствата и да започна да ги чета отново и отново, за да осъзная, че „притеснявам се“ не е единственото чувство, което изпитвам като ми се свие стомахът. А и за да не повтарям папагалски „притесняваш се за това, притесняваш се за онова“. Наложи се доста да се упражнявам и все още го правя. Първо започнах със себе си, с опитите да разпознавам собствените си чувства, които далеч не винаги са „притеснена“ или „ядосана“. Важното е, че налучках правилния подход след само няколко опита – а именно, че трябва да започна с малките успехи, от дребните неща, които са по-лесни и вероятността да ги направя правилно и да постигна резултат е много по-голяма. Така постигнах първия си успешен процес на активно слушане още по телефона от Бургас с малкия ми син, тогава на две години и девет месеца. Бях толкова доволна от себе си и щастлива от резултата! Най-хубавото беше, че на следващия ден имаше с кого да споделя на обучението, да получа потупване по рамото, че се справям, както и вяра, че мога да постигна много повече.

Най-голямата награда за мен, обаче, си остават думичките, които чувам от малките гласчета у дома: „Мамо, благодаря ти, че ме разбираш!“

Лятото си отива, въпреки топлото време навън… Вечерите започнаха да настъпват все по-рано и по-рано, а листата бавно покриват пътеките в парка. Тази вечер е особена. Двете ми момчета вече спят – единият се е сгушил в мама с мушната между гърдите ми главица, а другият е стиснал здраво ръката ми, сякаш го е страх да не ме изгуби насън, опрял е другата си ръчичка на бузката си и това го прави да изглежда по-малък, отколкото е, или поне на мен ми се иска така.

Спи ми се, но съм притеснена. Утре е първият учебен ден на малкото ми пораснало момченце. Прехвърлям наум годините и си спомням как, още единствено дете, заспиваше вечер на ръката ми. „Мамо, искам да спя на ръчичка”, казваше. Гушкахме се и четяхме задължителната и до днес приказка за лека нощ, след това си казвахме „Лека нощ, приятни сънища, сладки сънища и лека” и се целувахме първо с нослета, после с устенца. След като заспеше, го пренасяхме в креватчето му, само за да се върне отново в леглото ни по някое време през нощта и да се сгуши отново в мама.

После стана „батко”. Горд, но уплашен от новото предизвикателство. Силен, защото вече е „голям” и „отговорен”, а в същото време слаб в ревността си и желанието за същата постоянна близост и внимание, които вече трябваше да дели с малкото си братче. Помня как имах чувството, че малкото ми момченце порастна за един ден – до вчера беше моето малко детенце, а днес вече беше батко и от него се очакваше поведение, за което той не беше готов… Опитах се, надявам се успешно, да запазя възможно най-дълго време усещането в него, че все още е малкото момче на мама. Просто вече бяха две малки момчета!

А ето, че от утре ще бъде ученик! Вълнува се, аз също, но сякаш не искам да го пусна там. Не знам защо, но имам чувството, че училището е началото на края на детството. Помня колко исках да порасна и да съм голяма, а когато станах голяма и самостоятелна, бях доволна и горда от себе си. После родих и разбрах, че най-ценното нещо, което един човек може да изживее и да запази за цял живот е детството – безгрижните игри, спонтанния смях, неподправеното чувство на щастие, което те изпълва внезапно и вихрено, радостта от споделянето на момента…

Мисля си колко много родители приемат първия учебен ден като съдбовен, подготвят се месеци наред за него и вярват, че този ден е важен и ключов за доброто начало на детето в училище. В един момент се зачудих дали и аз съм повлечена от тълпата с всички списъци за училище, подготовка на официалното облекло за тържествения ден, седмици наред обмисляне къде да се отиде и как да се увековечи моментът.

Не помня моя първи учебен ден ясно. Но много ясно си спомням моята първа учителка. Помня ласката, с която ме прие и насочва в първите дни и седмици. Помня благата й усмивка и загрижеността. Помня колко майчински се отнасяше към нас, децата от нейния клас. Все още в съзнанието ми изниква много ясен неин образ – кръглото й лице, бръчиците около очите и брадата, навитата на ролки кестенява коса и мекия поглед. Когато си спомням за нея, което напоследък се случва често, ме обзема едно такова топло чувство, подобно на това присъстващо в спомените за уюта на баба и мириса на борови иглички и огнище. Помня и класната ми след трети клас в друго училище – толкова мила и нежна, толкова добросърдечна и загрижена, като втори дом. Учех с наслада и желание, доволна от успехите и горда да се изправям пред класа като отличник. Започнах подготвителния си клас в езикова гимназия с чувството, че съм сред най-добрите! Класната ми ръководителка там, обаче, беше далеч от характера и отношението на досегашните ми учители. А и нещата в държавата ни се промениха по онова време и всичко се обърна с главата надолу. Отличните ученици станаха „зубъри”, а слабите и отсъстващи от часовете бяха популярните на деня… Това, в комбинация с не дотам добрите и ангажирани учители, развалената дисциплина в час и фалшивите извинителни бележки сложиха край на училището много преди то да е свършило. Помня как на бала ми бях доволна, че се махам от там, а с първата ми работа за ежемесечна заплата дойде и увереността, че вече не съм дете, а голям човек, който може да се грижи сам за себе си. Заредиха се години с нови приятелства и различни предизвикателства, детството беше зад гърба ми отдавна и дори не се сещах за него, освен беглите спомени в моментите, когато се налагаше да подготвям сценарий за мини пиеса в часовете по кинорежесура в университета или когато се забавлявах с казусите и ролевите игри на чуждите лектори, които водеха едни от най-интересните ни часове за музикалната индустрия или театралните ателиета. Животът ми пое своя път (колко странно звучи този израз, сякаш той, животът има свой път, който човек трябва само да извърви, без да определя сам). Докато родих, когато станах отново дете! Дори станах дете два пъти и вторият повече от първия и надявам се – завинаги…

Ето такива мисли ме вълнуваха около първият учебен ден на порасналото ми момче! Мислех си как би ще изглежда този текст след 30-тина години изпод перото на моите синове…

След това ми попадна ето този текст на Ерих Кестнер:

„Встъпителна реч за първия учебен ден“

Мили деца,

Ето, че вие вече седите подредени по букви или височина, за първи път на твърдите си чинове и ми напомняте, надявам се поради сезона, на нанизани за сушене манатарки, вместо да напомняте за щастливци. Някои от вас се въртят, като че ли седят на жарава, други седят, като че ли са глътнали бастун. Някои от вас се хилят глупаво, червенокосият от третата редица се е втренчил в черната дъска, като в някакво мрачно бъдеще.

Вие малко се боите и не бих казал, че инстинктът не ви лъже. 12 – ят ви час удари! Живи бяхте досега, сега ще ви консервират. Така, както направиха с мене – от дървото на живота – в консервната фабрика на цивилизацията; това е пътят, който лежи пред вас. Има ли смисъл да давам съвети за такъв път? И то като човек, който и да се дърпа, сега има вкус на консерва? Но оставете го поне да опита. Да започнем с най-важния съвет, който трябва добре да запомните: Не се оставяйте да ви избият детството от главите.

Вижте какво, повечето хора захвърлят детството си като стара шапка. Забравят го като сменен телефонен номер. Техният живот прилича на суджук, който те бавно изяждат и това което е изядено, вече не съществува.

А вас ще ви бутат от клас в клас. И когато накрая сте на последното стъпало и балансирате, ви отрязват „излишните“ вече стъпала и вие не можете да се върнете. А не би ли трябвало в живота да бъде като по стълбище на къща, по което може да се качва и слиза? Колко струва и най-хубавият първи етаж без мазето с ухаещи плодове?

Но повечето живеят така. Стоят на най-високото стъпало, без къща и без стълбище и си придават важности.

В началото бяха деца, после станаха възрастни, а какво са сега? Само, който като възрастен е останал дете е Човек!

Бог знае дали ме разбрахте. Простите неща са толкова трудни за обясняване!…

Да, наистина, простите неща са най-трудни за обяснение! Но сякаш те правят най-щастлив…

На изпроводяк за училище се надявам момчето ми да остане винаги дете и да запази детското си любопитство и ентусиазъм завинаги. Желая му най-искрено да попадне на учители, които ценят детството като най-съществената част от живота на човек!

ПС: Дълго време тази публикация стоя недовършена и чакаща редакция, дори в един момент се бях отказала да я пускам. Вълненията ми от училището бяха много силни и с много опасения водех първите дни детето към класната стая. Сега, вече по-спокойна и уверена, че момчето ми се чувства добре, успях да я завърша. Надявам се с този текст да се докосна до поне още едно майчино сърце

ПЪРВОКЛАСНО

Последното от поредица тържества за завършване на годината на порасналия ми бъдещ първокласник приключва… Отдъхвам си –  емоциите ми дойдоха в повече последните няколко седмици. Знам, че трябва да изчакам и утре, когато излиза класирането на приетите деца в кварталното ни училище. Това „утре” направи нощите ми безсънни в началото на месеца, когато подавахме заявленията… Въпреки всички вълнения, бях се поуспокоила и спях поне няколко часа без да се будя. Всички разговори, които проведох с майки в същото положение, всички варианти, които минаха през главата ми в случай че не приемат детето в това училище, всички колебания относно правилността на избора ми въпреки „елитността” на училището – всичко това беше зад гърба ми и просто чаках примирено да прочета съдбата на детето на стената на училището на следващия ден.

И тогава чувам една от майките да казва: „Имам вътрешна информация, че в училището са приети само деца с над „х” брой точки…!”

Кварталното ни училище, което е на 10 метра от блока ни, е едно от тези „елитни” училища, където напливът от деца е толкова голям, че човек започва да се чуди дали не се е пренесъл в бъдещето и детето му вече кандидатства в университет от бръшлянената лига.

В началото на годината излезе наредба на МОМН, която препоръчваше на училищата да създадат собствени критерии за прием, по които обективно да класират децата, подали заявления. Нашето квартално елитно училище, както и много други в София, изнесе своите критерии за прием през април и започна голямото смятане на точки, блуждаенето на слухове из форумите, въпросите и липсата на отговори. От училището не даваха много повече информация от изнесената на сайта им, считайки я за абсолютно достатъчна. Част от критериите бяха открито дискриминационни – например предимството за деца на родители, завършили училището или за такива на родители, работещи в системата на столичното образование. Нямам нищо против децата на учители да имат предимство, обаче не мога да разбера как едно дете, чиято майка е секретарка или чистачка в което и да е столично училище, ще получи определено предимство пред моето, живеещо на метри от училището, дете?!?

Дойде денят на откритите врати в училището. Родителите, желаещи децата им да учат тук, не се побраха в учителската стая и изпълниха половината фоайе пред нея. Всичко беше много хубаво – бяха се подготвили с презентации, запознаха ни с учителите, които ще поемат първи клас наесен, с учебната програма, с правилата, с живота в училището като цяло… Повечето родители, обаче, бяха дошли с конкретни въпроси за приема и като че ли не се вълнуваха много от това какво ще се случи след това: „Как ще се удостоверява, че подадената информация за покрити критерии е вярна?”, „Какво ще прави училището, ако броят на децата с еднакви гранични точки е по-голям, отколкото имат право да приемат?”, „Ще има ли възможност за избор на учител?”… За съжаление училищното ръководство не беше добре подготвено да отговори на тези въпроси или просто не се интересуваше от обективността на приема. Оказа се, че всичко се приема на доверие и това, което се декларира в документите за прием от родителите се приема за вярно без прилежащи документи. За „граничните” деца нямали стратегия, щели да решат като видят какъв е наплива и как се подреждат точките… Все достатъчно неясни отговори.

В първия ден на подаване на заявленията в 6 и 10 сутринта ми звъни приятелка от квартала, с която сме се разбрали да отидем рано в училището, за да подадем за всеки случай заявленията в първите редици. „Идвай в училището, – ми казва – вече има списък и номерата са стигнали до 30 почти, имало родители от предната вечер”. Така или иначе вече бях будна, нетърпелива да подам заявлението. Да ме пита човек защо, при положение че когато и да го подам, никой няма да гледа входящия номер, това поне беше ясно обявено от страна на училищното ръководство. Повлечена от тълпата, се обличам, правя кафе и отивам с документите и чашката пред училището. Записвам се в импровизирания и абсолютно незаконен списък под номер 28. Обръща се нова страница на списъка и някой вади телефон с камера, за да снима първата – да нямало после подмяна. Ококорвам все още сънените си очи и не мога да повярвам, че това се случва днес, в 21 век, в европейска столица, пред вратите на едно от най-добрите училища в града. Потърквам уморено чело – явно, въпреки дългия стаж в интернет форумите, още съм далеч от информирания оптимист, както някой преди време беше нарекъл песимиста. Оглеждам хората наоколо. Повечето са татковци, някои са дошли явно преди малко, познавам ги по чадърите, други пият поредното кафе и изглеждат уморени – те са на пост цяла нощ. След 7.30 започват да прииждат и майките, а татковците забързано се отправят към работните си места. Със светлината тълпата се увеличава, а към 9.00 ч., когато отварят врати за подаване на документи, списъкът вече наброява 100-тина имена. Учениците ни гледат странно и чувам как се питат помежду си: „Какво става тук, за какво чакат тези хора?”. Мисля си дали след някоя и друга година и моето момче ще се пита същото или нещата все пак ще поемат в разумна посока и истерията със записването в училищата ще отшуми. Отбелязвам си наум да разкажа на сина ми как съм стояла от ранни зори, за да подам заявление за записването му в първи клас – за всеки случай, да не се учуди след някоя и друга година ако има тълпи пред вратите на училището в някоя мъглява майска утрин. Сещам се и за детските градини…

Разговорите наоколо са тихи, на групички – сякаш всеки крие информацията за себе си и я споделя само с близките или тези, които са му станали симпатични. Дочуват се имена на начални учители, някой чете тихо мотивация защо детето му трябва да учи в това училище. Аз не съм писала нищо. Замислих се, защо наистина искам сина ми да учи тук? Прозаично, отговорът ми е кратък – защото е най-близкото училище до дома ни, а детето е свикнало да играе в двора му. Дали щях да мисля така, ако славата на училището беше печална?!? Вероятно не, но в настоящата ситуация сякаш не се замислям повече от това. Не искам. Не че не го мисля от една година насам – напротив. Прехвърлих десетки варианти, включително обмислях и домашното образование като алтернатива. Обаче, в крайна сметка постъпих като всеки средностатистически, средноинтелигентен, средноамбициозен родител от родното съвремие – отидох на опашка в 6 часа сутринта в едно от „елитните” столични училища, което по една случайност беше в близост до дома ни. Както каза една майка до мен на опашката: „Искам да съм сигурна, че съм направила всичко, което зависи от мен, за да учи детето ми в добро училище”.

Към 9 и половина вече бях подала документите и излязох със заветния номер от училището. Бях полуспокойна – разчитах на това, че живеем буквално в двора на училището. Имах си едно наум, затова подадох заявление и в съседното училище – от другата страна на улицата, надявайки се, че така се застраховам. Там критериите бяха подобни, макар и малко по-справедливи, тъй като предимството за родители в системата беше само за деца на учители от самото училище. Вече ми беше все едно… Исках само всичко да свърши. А и ме чакаше завършване на детската градина, тържества, организационни въпроси… Имам и да работя, все пак. „Сега няма да мисля за това”, си казах.

Сякаш наистина успях да не мисля, дните си минаваха по старому, заети от други емоции. До момента, в който не чух тази майка да казва „…. приети са само деца с над „х” точки”! Ами, притесних се, признавам. Първо, защото съвсем нямахме толкова точки. Второ, защото … Забравих второто от вълнение, но знам, че не беше нужно да се всява смут ден преди излизането на списъците. За пореден път си зададох въпроса наистина ли още важи родната поговорка „Не е важно аз да съм добре, важно е на Вуте да му е зле”?

Не успях да спя същата нощ. Лежах в някаква полудрямка и полусънувах как детето ми отива на училище, но се оказва, че то не учи там. Сънувах полупознати лица в класни стаи, изглеждащи така, както съм ги виждала по изборите… Да, дори гласувам в това училище, живея до него цял живот, играла съм в двора му и децата ми също играят там, почти всичките ми приятели от детинство учеха в него. Събуждам се и започвам да прехвърлям годините назад, детската градина, първи клас… Питам се защо ми беше да ходя в спортна паралелка в училище от съседния квартал, вместо да си отида в училището до блока – ето, сега детето ми щеше да има още едно предимство. Полузаспивам в полусутринта, питайки се какъв е този полуживот дето го живеем в нашата държава…

След това идва утрото с рутината си, децата скачат от леглата и гълчавата им заглушава мислите ми, правя закуска… Цял час не се сещам за училището. Накрая, след като всички са нахранени, облечени, кой където е трябвало да ходи – е тръгнал, решавам да отворя сайта на училището и да проверя дали все пак не са публикували списъка. Виждам го, седи на първа страница и полуусмихнато ме гледа от екрана, сякаш е одухотворен предмет! Застивам, всичко в мен се напряга, коремът ме свива… Ох, мисля за миг, как ще преживявам всички изпити и класирания оттук нататък! И за още един, много кратък миг преди да отворя линка, ме обзема познатото чувство на ярост към образователната ни система, политиците и чиновниците, и всички онези, виновни за всичко, което се случва и още по-виновни за нещата, които не се случват в държавата ни.

После си казвам, че нещата зависят и от мен и ще направя каквото мога, и отварям списъка…

Вече е почти май, но аз все още не мога да усетя пролетта. Студът от изминалите няколко дни, в които дори пускахме парното у дома, ме върна към края на зимата и въпреки, че обожавам пролетта, се замислих носталгично за изминалите месеци. Зимата е един особен сезон, който обичам заради възможността, която ни дава да прекарваме повече време у дома и да търсим занимания, които много ни сближават. През месеците, които прекарваме вечерите си най-често у дома, се наслаждаваме на много творчески занимания с децата. Някои от тях са посветени на конкретни празници и нещата, които изработваме имат специално предназначение, свързани са с някой любим човек или просто с красив празник, който изпълва дома ни с настъпването си.

У дома тази година месец март премина под знака на червеното. Не сме го избрали нарочно, но така се получи и всъщност – харесва ми.

Започнахме с мартеничките…

Всяка година в края на февруари се сещам, че отново съм закъсняла с избирането на мартенички за близките, най-вече за децата. Обещавам си, че е за последно, а следващата година ще съм приготвила мартениците поне десетина дни по-рано… После забравям! Тази година се сетих рано, обаче някак не ми дойде вдъхновението да избера мартенички. Разходих се един-два пъти около шарените сергии, всичко е толкова красиво на пръв поглед, но като се вгледаш  по-отблизо – толкова комерсиализирано. Всякакви герои на Disney и Cartoon Network те гледат от значки, пластмасови фигурки, дори лепенки, към които е прикачена малка копринена мартеничка. Пълно е с гривни, гердани, изобщо – всякакви „бижута“. Мъниста, сърца, дори метални плетеници, имащи претенцията да са първомартенски гривни, шумолят по сергиите за ужас на бъдещите си притежатели. Цените изобщо не искам да коментирам – ако човек реши да купи наистина хубави, качествени мартенички, трябва да отдели сериозна сума. Да не говорим, че всички знайни и незнайни приказни и филмови герои, на които децата толкова се радват, са се съобразили с копнежа по тях и са надули стойността си пропорционално.

Има и много красиви мартеници, разбира се, а това е една чудесна традиция, която не бива да се пренебрегва.  Само че за пореден път извадих една торбичка с неотворени мартеници от минали години и се зачудих наистина ли традицията в крайна сметка е това – „складирането“ на нови мартеници в някой килер до следващата година в най-добрия случай и до изхвърлянето им – в най-лошия? Съвсем скоро видях на едно мокро от стопения сняг дърво увиснала мартеничка, мръсна, мокра и грозновата в сивия ден. Може би някое дете я е сложило с идването на щъркелите там, а тя е греела ярко в светлината на пролетта. След толкова време обаче картината беше тъжна. Всичко това по някакъв начин ме спираше да купя мартеници и пак усещах, че ще се надбягвам с времето в последния ден на февруари.

Да, традициите са хубаво нещо, трябва да ги пазим и продължаваме. Чудех се как да стане така, че да е в хармония с чувствата ми? Защото как да обяснявам на децата за традициите, когато не съм сигурна в начина, по който те са оцелели до днешния ден…

Няколко дни преди Баба Марта с баткото правихме един опит за първомартенска картичка, използвайки популярната напоследък техника квилинг. Не бях работила по тази техника до момента. За разлика от мен, голямото ми момче се справи доста по-бързо и умело, което първо ме изненада (приятно, разбира се), а после си спомних, че доскоро на хладилника ни седеше една зимна картичка, правена от него в детската градина със същата техника. 

Докато изработвахме картичката и си говорехме, ни дойде идеята да направим за Баба Марта мартенички-курабийки, които да подарим вместо купените мартеници. Близките ни щяха да са приятно изненадани и със сигурност щяха да оценят оригиналната идея и труда, който сме вложили с много любов.

Всичко остана за последния момент… Избрах рецепта за бисквитките, която много харесвам и е подходяща за всякакви поводи – лимоновите бисквитки на Танита. Оцветих моделираща маса в червено и подготвих тестото, което е изключително лесно за приготвяне и приятно за работа. Започна се едно рязане и печене на бисквитки, в което децата имаха своето място с мачкането на една част от тестото и моделирането му в различни причудливи форми. Баткото помогна за рязането и подреждането на „официалните” мартенички, както и за украсата на част от тях, а дребният – в размесването на тестото и креативния подход в изрязването на курабийките.

Резултатът беше доста сполучлив и определено – много вкусен. 

За още по-празничен вид, увихме нашите „мартенички” в червена хартия като снопче и завързахме с лента от бяла хартия. Така поднесени мартенските ни курабийки имаха още по-изненадващ ефект. 

Няколко дни по-късно предстоеше празник, доста оспорван в последните две десетилетия, но винаги отбелязван у дома – 8 март. За мен този празник винаги ще носи носталгията на детството ми и ще бъде символ на невинната детска любов към мама, изразявана по най-умилителния начин в картички, рисунки, малки стихчета и песнички… Искам да науча децата си да почитат майката – не само собствената, но майката като такава изобщо, чиято и да е. Искам да знаят, че любовта към мама е нещо непреходно и вечно, а да я изразяваш постоянно е част от ежедневните моменти на щастие. Ето защо винаги отбелязваме, макар и скромно, 8 март като ден на мама – с букет, с картичка или дребно подаръче, със специална вечеря…

Чудех се как аз да зарадвам моята майка за 8 март, на която дължа толкова много и която споделя грижата за моите деца ежедневно. Тя хареса много едно хартиено сърце, което изработих с остатъците от материалите за първомартенската ни картичка и което й подарих вместо купена мартеничка заедно с курабийките за Баба Марта. 

Ето защо реших да се опитам да направя квилинг картичка за подарък на майка ми заедно с букета, който с голямото ми момче подредихме в цветарския магазин с възклицания по красивите пролетни цветя и желание всички те да присъстват в него.   

След тези два празника, поизоставихме червеното (любим цвят на голямото ми момче) и за следващите празници преминахме към други свежи, нежни и много пролетни цветове. Те, обаче са обект на друга история, за която се надявам да успея да напиша в ден, в който не съм пуснала климатикът в офиса на 28 градуса, за да стопли измръзналата ми душа.

 

Нашата Коледа

Понеделник в офиса… В моя случай – на обед. Пия третото подред кафе за деня и си мисля за отминалата година. Коледните и новогодишни празници този път някак безшумно и леко тъжно се изтъркулиха покрай нас. Различно от други години бяха съпроводени с малко тъжни моменти, много почивка и безцелно мотаене из къщи, липса на напрежение, малко болести. Разбира се и с много смях и радост за децата, които най-искрено и с блеснали от щастие очички се радваха на подаръците си от Дядо Коледа.

У дома Коледа започва рано. Е, не самата Коледа, но подготовката за нея! Още с първите по-студени дни през октомври миналата година се размечтах за пухкав сняг, много топлина, ухание на прясно изпечени коледни сладки, уют от топлите тонове на коледната украса и блещукащите лампички на елхата. Започнах да мисля за коледния календар на децата, за малките изненади и подаръчета, които джуджетата на Дядо Коледа оставят всяка нощ в календара или около него, а децата рано сутрин, още по пижами, скачат от леглата и тичат с боси крачета към поредното приключение от джуджетата. Започнах да си правя списък и с коледните сладки, които смятам да приготвя тази година. Обикновено времето не ми стига и все гледам уж отрано да започна приготовленията, но после кой знае как най-голямото майсторене в кухнята ми се струпва пак последните дни преди Коледа. Е, мога да си го позволя – все още моята единствена задача за празника са сладките, тъй като традиционно прекарваме Бъдни вечер при родителите на мъжа ми, а първия ден на Коледа в моите. Големият ни племенник, който е на 8, е голям фен на сладките, които приготвям за Коледа и не искам да го разочаровам, затова решавам да се захвана отрано и да направя много и различни модели. Първо място в списъка обаче е за календара за децата, всъщност само за баткото, тъй като дребният ще „ползва” батковия си календар от предните години.

Избрах модел за календара след голямо чудене, тъй като има толкова много и красиви идеи! Исках да е нещо, което можем да направим заедно с детето, за да участва и той в подготовката. Избрах този календар, защото от една страна за него не се налагаше да купувам нищо допълнително освен по-дебел картон и лепило, от друга – защото можехме да използваме материали, които иначе най-вероятно щяха да отидат в кошчето за боклук, а от трета – тъй като дава голямо пространство на въображението и можеш да го направиш уникален, по твой вкус, като едновременно с това се забавляваш от резултата. У дома от няколко години се опитваме да правим малко, но от сърце, за опазването на природата и да възпитаваме децата в малко по-зелен начин на живот. Календарът, изработен от „боклук”, е чудесен начин без да натякваш с думи, да научиш децата как могат да използват вече ненужни неща, за да създадат нещо ново и красиво. За основата на календара използвахме няколко хартиени торбички от покупки, а за украсата на джобовете извадихме един куп стари списания, които отдавна е време да занесем за подпалки на камината на село. Начертах модел на джоба, по който да изрежем останалите джобчета, мерихме и размерявахме, за да сметнем колко пространство ще ни е нужно, за да съберем 24 джоба, как да ги разположим, къде да съединим торбичките, колко разстояние да оставим между джобовете…

Два-три месеца по-рано бяхме чели от една книжка за правата, линийката, пергела и правенето на календара беше чудесен начин да си припомним някои основни принципи от геометрията, без изобщо да става дума за учене, математика и домашни. Детето се научи как, за да събереш нещо на едно ограничено пространство, са ти нужни знания за това какво е размер, права линия, разстояние… и най-вече – как да ги използваш, т.е. умението да превърнеш знанието в нещо реално полезно, а в нашия случай и изключително приятно, тъй като се очакваше да бъде домакин на много изненади в продължение на цели 24 дни през декември. И така, много вечери подред копирах модела на кадастрона, режех, сгъвах. Задачата се оказа нелека и баткото не успя да ми помогне много в правенето на самите джобчета за календара, тъй като бях купила доста дебел картон, който самата аз трудно сгъвах. Но ме подкрепяше с голям, а в последствие умерен ентусиазъм, а когато започнахме да режем разни картинки от списания и да лепим колажи на джобовете, искрено се радваше.

Тъй като работата вървеше бавно, но славно и работехме по малко почти всеки ден, ни беше нужно място, където бързичко да събираме всички материали така, че да можем на следващия или по-следващия ден да ги вадим отново и да продължаваме работата си. Така се роди „торбата за творчество” – една хартиена торба от покупки, в която събирахме всичко и държахме в кухнята под елхата до следващото използване. Торбата ни служеше и за бързо съхранение без подреждане на материалите, които използвахме за да направим ръчно изработена украса за кухнята (след като нищо от готовата ни украса не успяхме да закачим по кухненските шкафове, тъй като дръжките им не позволяват, се наложи да си направим).

Тази торба за творчество, между впрочем, още седи у дома, все още под елхата (просто защото елхата още е там), и сега в нея има всякакви остатъци от разни неща, материали, които можем да използваме за направата на нещо, което ще ни хрумне някой ден. Тя е от онези, както казва майка ми, точка „разни” – местенце в къщата (или няколко), пълно с всякакви джунджурии, които може и да ти потрябват някой ден за нещо, сега не знаеш за какво, но не искаш да изхвърлиш. Но, отклонявам се от разказа за нашия календар… И така, след 2-3 седмици усилен труд в малкото съвместно свободно време, бяхме почти готови с коледния календар. Оставаха само цифрите, с които да обозначим джобовете, но те се оказаха истинско предизвикателство за пространственото ми мислене. Между другото, умът на детето работеше в същата посока като моя, без да е трениран в такъв начин на мислене или пък да е минал повече от 10 години обучение в часове по математика. Дори, на моменти, даваше по-добри идеи за това как да направим цифрата и как да я изрежем. С много проби и грешки, с чертане и триене на модели, най-накрая успяхме да направим десет сносни цифри за модели, които пречертавахме върху лепяща се гланцова хартия, изостанала ни в повече от някоя от покупките на материали за детската градина преди време. В този процес баткото много ми съдейства, тъй като твърдо държеше да прерисува всички единици, двойки, тройки, четворки, петици и седмици. Останалите цифри се наложи да правя аз, тъй като имаха за изрязване вътрешни кръгчета, с които детето не успяваше да се справи така, че да отговори на собствените си стандарти, а те не са никак ниски, повярвайте ми.

След като налепихме цифрите по джобовете, бяхме готови за последните усилия по съединяването на всичко това в едно – календарът. Набързо ни дойде идея и с какво ще отбелязваме дните – залепихме една ръчичка, изрязана от списанията, на малко картонче, което изрязахме като кламер така че да се задържа на джобчетата. Завършихме календара точно вечерта преди първи декември, когато се очакваше първата задачка от джуджетата, придружена с подарък-изненада.

Тази година получавахме задачките в стихотворна форма, което костваше много работа на „джуджетата” всяка вечер по измислянето на целта и на самото стихче. Освен задачките и изненадите, които джуджетата всяка нощ поставяха в детските коледни календари, имахме и две малки чорапчета близо до леглата на децата, където всяка сутрин имаше по някое малко бонбонче с различна форма и опаковка (от колекцията на Линд, на която очевидно „джуджетата” бяха големи почитатели). Дребният толкова се запали по чорапчето с бонбонките, че дни след като Коледа беше минала и му обяснявахме, че вече няма бонбонки, а седи само за украса, още търсеше бонбонки в чорапчето. Наложи се да го махна, защото на два пъти го дръпна толкова силно, надявайки се да намери бонбон, че го скъса и после пришивах пак закачалка. Интересното беше, че всъщност той не ядеше бонбоните, само бъркаше да ги вземе, възклицаваше въодушевено какъв е бонбона днес и много старателно го обелваше от станиола, след което го оставяше някъде из къщата неизяден (добре, че батко му ходеше след него и намираше бонбона, за да го изяде, защото на няколко пъти намирах засъхнал по дивана шоколад от очевидно неизяден бонбон). За разлика – календарът не беше чак толкова впечатляващ за дребния, тъй като беше по-нависоко, по-неудобен и все някой трябваше да му помага да си го вземе. За пореден път се замислих колко интуитивно децата оценяват нещата около себе си въз основа на собствените си умения и позиция в средата, която ги заобикаля! Така започнаха да се нижат дните до Коледа, в трепетно очакване на подаръците и бонбонките от джуджетата всяка сутрин, в изпълнение на малките им, забавни задачки… Имаше задача с карта за търсене на подаръка, с гатанка, с разгадаване на загадка. Имаше и много задачки за създаване на уют и топлина в дома и ежедневието ни с направата на коледна украса, подреждането на елхата, печенето и украсяването на коледни сладки, прочитането на нови книжки, игри на цялото семейство, гледане на нови филмчета, разказване на истории, измисляне на пожелания, целувки за любимите хора, правене на коледни картички, писане на писмо до Дядо Коледа… Месец декември е вълшебен и дните ни вървяха весели и пълни с изненади и нови неща. Децата бяха истински щастливи!

Няколко дни преди Коледа се разболяхме с дребния. Случиха се и други неща… Това промени плановете ни и ни накара да погледнем с други очи празниците около нас. Но за това ще разкажа следващия пък, тъй като чашата с кафе вече е празна, а задачките от седмицата започват да набират скорост.

Есента в дома ни

Много обичам да се разхождам с децата навън. Особено когато е слънчево без да е горещо. Пролетта и есента са ми любимите сезони за разходка, защото предлагат много интересни „спирки” по пътя, пълни са с изненади и можеш да намериш куп съкровища, които да занесеш у дома, сякаш си поканил на гости природата.

Отиващата си есен беше много благосклонна към това ни занимание. Толкова много слънчеви дни, съчетани с прекрасните цветове наоколо. Преди силните ветрове и дъждовете да обрулят дърветата наоколо, беше прекрасно.

Един от походите ни беше специален. Баткото не беше на градина няколко дни и аз се наех със задачата да му преподам у дома нещата, които трябваше да учи в групата, ако беше ходил. Той учи в предучилищна група в момента. В този ден имаха природа и математика. Една от темите ни беше за есента и костилките, които се садят есенно време и напролет поникват. Ходихме на дълга разходка пеша с децата, събрахме много есенни листа, шипки, кестени, клонки.  У дома направихме две картини с тях, станаха много слънчеви и внесоха уют и ведрина в кухнята, където ги закачихме на хладилника. 

Купихме и тетрадка за хербарий. Като бях дете много обичах да събирам есенните листа и да ги изсушавам на хербарий… Ставаха толкова тънки и финни, като коприна, почти прозрачни. Дълго време ги пазих, но един ден просто се бяха разпаднали.

Говорихме си за есента и рисувахме картина в три действия на костилка, която садим, после как спи на топло под снежното кожухче и как покълва от слънцето на пролет, пробива земята и се разлиства .

Посадихме и бобчета в памук, за да онагледим процеса.  Не си спомням много добре от уроците по биология, но май беше важно да са във влажна среда бобчетата, за да покълнат по-бързо от обикновено, а напоеният с вода памук поддържа точно такава среда. Няколко дни поливахме всеки ден памука и бобчетата скоро се разпукаха и покълнаха, изкараха зелени листенца и пуснаха дълги криволичещи в пролуките от памука корени.

Изобщо много се забавлявахме.

Обожавам есента! Всъщност, обичам всички сезони. Цветната меланхолия на есента обаче ми въздейства по особен начин… Дните, в които слънцето тихо проблясва в шумолящия под краката есенен килим, са ми любими. Има нещо много тъжно, но и много красиво в есента. Въпреки, че бележи края на годината и в известен смисъл затваря един цикъл в природата около нас, тя се свързва и с началото на нов живот и със сеитбата, с равносметката за изминалите месеци и подготовката за новата година. Изобщо, особен сезон. И настроението ми е едно такова особено… малко странно се чувствам, сякаш не постоянно съм аз.

Странно как избрах точно този сезон, в който да започна отдавна планирания блог. Вече втора година си казвам: „Трябва да си направя блог, виж колко много хора около мен – близки и познати, вече имат блогове, защо пък и аз да нямам. Това ще е моето кътче на усамотение, само за мен” (разбира се, иронията да имаш кътче само за теб в глобалната мрежа не ми убягва, но сещате се какво имам предвид, нали?). Обаче все не ми хрумва как точно да се казва блога, към какво да е насочен – дали да е по-скоро личен, или по-скоро професионален, или по-скоро посветен на някое хоби (не че имам много, но пък са достатъчно, за да има на какво да посвещавам блог). И ето че с настъпването на есента изведнъж се решавам на тази стъпка, буквално за минута се решавам. Правя регистрация в платформата на wordpress и ето ме тук – на тихо и уютно местенце в глобалната мрежа, сама със себе си.

А блогът… ами той ще бъде за всичко накуп – и личен (защото всичко в този живот е лично), и професионален (защото професията родител отдавна е взела превес в живота ми), и посветен на много повече от едно хоби (защото децата, готвенето, кърменето … и други лудости, за които може и да напиша някой ден – всичко това са моите хобита от забързания ден).

За мен може и да напиша, а може и да не напиша. Това ще видя като се ориентирам в света на блогърите, където досега съм била чест гост, но никога домакин. Обичам гостите, така че се надявам да създам едно местенце, желано за гостуване от хора, близки до моята скромна философия за живота. Която постепенно ще става ясна и на мен самата.

%d блогъра харесват това: