Закъсняло мартенско червено

Вече е почти май, но аз все още не мога да усетя пролетта. Студът от изминалите няколко дни, в които дори пускахме парното у дома, ме върна към края на зимата и въпреки, че обожавам пролетта, се замислих носталгично за изминалите месеци. Зимата е един особен сезон, който обичам заради възможността, която ни дава да прекарваме повече време у дома и да търсим занимания, които много ни сближават. През месеците, които прекарваме вечерите си най-често у дома, се наслаждаваме на много творчески занимания с децата. Някои от тях са посветени на конкретни празници и нещата, които изработваме имат специално предназначение, свързани са с някой любим човек или просто с красив празник, който изпълва дома ни с настъпването си.

У дома тази година месец март премина под знака на червеното. Не сме го избрали нарочно, но така се получи и всъщност – харесва ми.

Започнахме с мартеничките…

Всяка година в края на февруари се сещам, че отново съм закъсняла с избирането на мартенички за близките, най-вече за децата. Обещавам си, че е за последно, а следващата година ще съм приготвила мартениците поне десетина дни по-рано… После забравям! Тази година се сетих рано, обаче някак не ми дойде вдъхновението да избера мартенички. Разходих се един-два пъти около шарените сергии, всичко е толкова красиво на пръв поглед, но като се вгледаш  по-отблизо – толкова комерсиализирано. Всякакви герои на Disney и Cartoon Network те гледат от значки, пластмасови фигурки, дори лепенки, към които е прикачена малка копринена мартеничка. Пълно е с гривни, гердани, изобщо – всякакви „бижута“. Мъниста, сърца, дори метални плетеници, имащи претенцията да са първомартенски гривни, шумолят по сергиите за ужас на бъдещите си притежатели. Цените изобщо не искам да коментирам – ако човек реши да купи наистина хубави, качествени мартенички, трябва да отдели сериозна сума. Да не говорим, че всички знайни и незнайни приказни и филмови герои, на които децата толкова се радват, са се съобразили с копнежа по тях и са надули стойността си пропорционално.

Има и много красиви мартеници, разбира се, а това е една чудесна традиция, която не бива да се пренебрегва.  Само че за пореден път извадих една торбичка с неотворени мартеници от минали години и се зачудих наистина ли традицията в крайна сметка е това – „складирането“ на нови мартеници в някой килер до следващата година в най-добрия случай и до изхвърлянето им – в най-лошия? Съвсем скоро видях на едно мокро от стопения сняг дърво увиснала мартеничка, мръсна, мокра и грозновата в сивия ден. Може би някое дете я е сложило с идването на щъркелите там, а тя е греела ярко в светлината на пролетта. След толкова време обаче картината беше тъжна. Всичко това по някакъв начин ме спираше да купя мартеници и пак усещах, че ще се надбягвам с времето в последния ден на февруари.

Да, традициите са хубаво нещо, трябва да ги пазим и продължаваме. Чудех се как да стане така, че да е в хармония с чувствата ми? Защото как да обяснявам на децата за традициите, когато не съм сигурна в начина, по който те са оцелели до днешния ден…

Няколко дни преди Баба Марта с баткото правихме един опит за първомартенска картичка, използвайки популярната напоследък техника квилинг. Не бях работила по тази техника до момента. За разлика от мен, голямото ми момче се справи доста по-бързо и умело, което първо ме изненада (приятно, разбира се), а после си спомних, че доскоро на хладилника ни седеше една зимна картичка, правена от него в детската градина със същата техника. 

Докато изработвахме картичката и си говорехме, ни дойде идеята да направим за Баба Марта мартенички-курабийки, които да подарим вместо купените мартеници. Близките ни щяха да са приятно изненадани и със сигурност щяха да оценят оригиналната идея и труда, който сме вложили с много любов.

Всичко остана за последния момент… Избрах рецепта за бисквитките, която много харесвам и е подходяща за всякакви поводи – лимоновите бисквитки на Танита. Оцветих моделираща маса в червено и подготвих тестото, което е изключително лесно за приготвяне и приятно за работа. Започна се едно рязане и печене на бисквитки, в което децата имаха своето място с мачкането на една част от тестото и моделирането му в различни причудливи форми. Баткото помогна за рязането и подреждането на „официалните” мартенички, както и за украсата на част от тях, а дребният – в размесването на тестото и креативния подход в изрязването на курабийките.

Резултатът беше доста сполучлив и определено – много вкусен. 

За още по-празничен вид, увихме нашите „мартенички” в червена хартия като снопче и завързахме с лента от бяла хартия. Така поднесени мартенските ни курабийки имаха още по-изненадващ ефект. 

Няколко дни по-късно предстоеше празник, доста оспорван в последните две десетилетия, но винаги отбелязван у дома – 8 март. За мен този празник винаги ще носи носталгията на детството ми и ще бъде символ на невинната детска любов към мама, изразявана по най-умилителния начин в картички, рисунки, малки стихчета и песнички… Искам да науча децата си да почитат майката – не само собствената, но майката като такава изобщо, чиято и да е. Искам да знаят, че любовта към мама е нещо непреходно и вечно, а да я изразяваш постоянно е част от ежедневните моменти на щастие. Ето защо винаги отбелязваме, макар и скромно, 8 март като ден на мама – с букет, с картичка или дребно подаръче, със специална вечеря…

Чудех се как аз да зарадвам моята майка за 8 март, на която дължа толкова много и която споделя грижата за моите деца ежедневно. Тя хареса много едно хартиено сърце, което изработих с остатъците от материалите за първомартенската ни картичка и което й подарих вместо купена мартеничка заедно с курабийките за Баба Марта. 

Ето защо реших да се опитам да направя квилинг картичка за подарък на майка ми заедно с букета, който с голямото ми момче подредихме в цветарския магазин с възклицания по красивите пролетни цветя и желание всички те да присъстват в него.   

След тези два празника, поизоставихме червеното (любим цвят на голямото ми момче) и за следващите празници преминахме към други свежи, нежни и много пролетни цветове. Те, обаче са обект на друга история, за която се надявам да успея да напиша в ден, в който не съм пуснала климатикът в офиса на 28 градуса, за да стопли измръзналата ми душа.

 

Read Full Post »

Нашата Коледа

Понеделник в офиса… В моя случай – на обед. Пия третото подред кафе за деня и си мисля за отминалата година. Коледните и новогодишни празници този път някак безшумно и леко тъжно се изтъркулиха покрай нас. Различно от други години бяха съпроводени с малко тъжни моменти, много почивка и безцелно мотаене из къщи, липса на напрежение, малко болести. Разбира се и с много смях и радост за децата, които най-искрено и с блеснали от щастие очички се радваха на подаръците си от Дядо Коледа.

У дома Коледа започва рано. Е, не самата Коледа, но подготовката за нея! Още с първите по-студени дни през октомври миналата година се размечтах за пухкав сняг, много топлина, ухание на прясно изпечени коледни сладки, уют от топлите тонове на коледната украса и блещукащите лампички на елхата. Започнах да мисля за коледния календар на децата, за малките изненади и подаръчета, които джуджетата на Дядо Коледа оставят всяка нощ в календара или около него, а децата рано сутрин, още по пижами, скачат от леглата и тичат с боси крачета към поредното приключение от джуджетата. Започнах да си правя списък и с коледните сладки, които смятам да приготвя тази година. Обикновено времето не ми стига и все гледам уж отрано да започна приготовленията, но после кой знае как най-голямото майсторене в кухнята ми се струпва пак последните дни преди Коледа. Е, мога да си го позволя – все още моята единствена задача за празника са сладките, тъй като традиционно прекарваме Бъдни вечер при родителите на мъжа ми, а първия ден на Коледа в моите. Големият ни племенник, който е на 8, е голям фен на сладките, които приготвям за Коледа и не искам да го разочаровам, затова решавам да се захвана отрано и да направя много и различни модели. Първо място в списъка обаче е за календара за децата, всъщност само за баткото, тъй като дребният ще „ползва” батковия си календар от предните години.

Избрах модел за календара след голямо чудене, тъй като има толкова много и красиви идеи! Исках да е нещо, което можем да направим заедно с детето, за да участва и той в подготовката. Избрах този календар, защото от една страна за него не се налагаше да купувам нищо допълнително освен по-дебел картон и лепило, от друга – защото можехме да използваме материали, които иначе най-вероятно щяха да отидат в кошчето за боклук, а от трета – тъй като дава голямо пространство на въображението и можеш да го направиш уникален, по твой вкус, като едновременно с това се забавляваш от резултата. У дома от няколко години се опитваме да правим малко, но от сърце, за опазването на природата и да възпитаваме децата в малко по-зелен начин на живот. Календарът, изработен от „боклук”, е чудесен начин без да натякваш с думи, да научиш децата как могат да използват вече ненужни неща, за да създадат нещо ново и красиво. За основата на календара използвахме няколко хартиени торбички от покупки, а за украсата на джобовете извадихме един куп стари списания, които отдавна е време да занесем за подпалки на камината на село. Начертах модел на джоба, по който да изрежем останалите джобчета, мерихме и размерявахме, за да сметнем колко пространство ще ни е нужно, за да съберем 24 джоба, как да ги разположим, къде да съединим торбичките, колко разстояние да оставим между джобовете…

Два-три месеца по-рано бяхме чели от една книжка за правата, линийката, пергела и правенето на календара беше чудесен начин да си припомним някои основни принципи от геометрията, без изобщо да става дума за учене, математика и домашни. Детето се научи как, за да събереш нещо на едно ограничено пространство, са ти нужни знания за това какво е размер, права линия, разстояние… и най-вече – как да ги използваш, т.е. умението да превърнеш знанието в нещо реално полезно, а в нашия случай и изключително приятно, тъй като се очакваше да бъде домакин на много изненади в продължение на цели 24 дни през декември. И така, много вечери подред копирах модела на кадастрона, режех, сгъвах. Задачата се оказа нелека и баткото не успя да ми помогне много в правенето на самите джобчета за календара, тъй като бях купила доста дебел картон, който самата аз трудно сгъвах. Но ме подкрепяше с голям, а в последствие умерен ентусиазъм, а когато започнахме да режем разни картинки от списания и да лепим колажи на джобовете, искрено се радваше.

Тъй като работата вървеше бавно, но славно и работехме по малко почти всеки ден, ни беше нужно място, където бързичко да събираме всички материали така, че да можем на следващия или по-следващия ден да ги вадим отново и да продължаваме работата си. Така се роди „торбата за творчество” – една хартиена торба от покупки, в която събирахме всичко и държахме в кухнята под елхата до следващото използване. Торбата ни служеше и за бързо съхранение без подреждане на материалите, които използвахме за да направим ръчно изработена украса за кухнята (след като нищо от готовата ни украса не успяхме да закачим по кухненските шкафове, тъй като дръжките им не позволяват, се наложи да си направим).

Тази торба за творчество, между впрочем, още седи у дома, все още под елхата (просто защото елхата още е там), и сега в нея има всякакви остатъци от разни неща, материали, които можем да използваме за направата на нещо, което ще ни хрумне някой ден. Тя е от онези, както казва майка ми, точка „разни” – местенце в къщата (или няколко), пълно с всякакви джунджурии, които може и да ти потрябват някой ден за нещо, сега не знаеш за какво, но не искаш да изхвърлиш. Но, отклонявам се от разказа за нашия календар… И така, след 2-3 седмици усилен труд в малкото съвместно свободно време, бяхме почти готови с коледния календар. Оставаха само цифрите, с които да обозначим джобовете, но те се оказаха истинско предизвикателство за пространственото ми мислене. Между другото, умът на детето работеше в същата посока като моя, без да е трениран в такъв начин на мислене или пък да е минал повече от 10 години обучение в часове по математика. Дори, на моменти, даваше по-добри идеи за това как да направим цифрата и как да я изрежем. С много проби и грешки, с чертане и триене на модели, най-накрая успяхме да направим десет сносни цифри за модели, които пречертавахме върху лепяща се гланцова хартия, изостанала ни в повече от някоя от покупките на материали за детската градина преди време. В този процес баткото много ми съдейства, тъй като твърдо държеше да прерисува всички единици, двойки, тройки, четворки, петици и седмици. Останалите цифри се наложи да правя аз, тъй като имаха за изрязване вътрешни кръгчета, с които детето не успяваше да се справи така, че да отговори на собствените си стандарти, а те не са никак ниски, повярвайте ми.

След като налепихме цифрите по джобовете, бяхме готови за последните усилия по съединяването на всичко това в едно – календарът. Набързо ни дойде идея и с какво ще отбелязваме дните – залепихме една ръчичка, изрязана от списанията, на малко картонче, което изрязахме като кламер така че да се задържа на джобчетата. Завършихме календара точно вечерта преди първи декември, когато се очакваше първата задачка от джуджетата, придружена с подарък-изненада.

Тази година получавахме задачките в стихотворна форма, което костваше много работа на „джуджетата” всяка вечер по измислянето на целта и на самото стихче. Освен задачките и изненадите, които джуджетата всяка нощ поставяха в детските коледни календари, имахме и две малки чорапчета близо до леглата на децата, където всяка сутрин имаше по някое малко бонбонче с различна форма и опаковка (от колекцията на Линд, на която очевидно „джуджетата” бяха големи почитатели). Дребният толкова се запали по чорапчето с бонбонките, че дни след като Коледа беше минала и му обяснявахме, че вече няма бонбонки, а седи само за украса, още търсеше бонбонки в чорапчето. Наложи се да го махна, защото на два пъти го дръпна толкова силно, надявайки се да намери бонбон, че го скъса и после пришивах пак закачалка. Интересното беше, че всъщност той не ядеше бонбоните, само бъркаше да ги вземе, възклицаваше въодушевено какъв е бонбона днес и много старателно го обелваше от станиола, след което го оставяше някъде из къщата неизяден (добре, че батко му ходеше след него и намираше бонбона, за да го изяде, защото на няколко пъти намирах засъхнал по дивана шоколад от очевидно неизяден бонбон). За разлика – календарът не беше чак толкова впечатляващ за дребния, тъй като беше по-нависоко, по-неудобен и все някой трябваше да му помага да си го вземе. За пореден път се замислих колко интуитивно децата оценяват нещата около себе си въз основа на собствените си умения и позиция в средата, която ги заобикаля! Така започнаха да се нижат дните до Коледа, в трепетно очакване на подаръците и бонбонките от джуджетата всяка сутрин, в изпълнение на малките им, забавни задачки… Имаше задача с карта за търсене на подаръка, с гатанка, с разгадаване на загадка. Имаше и много задачки за създаване на уют и топлина в дома и ежедневието ни с направата на коледна украса, подреждането на елхата, печенето и украсяването на коледни сладки, прочитането на нови книжки, игри на цялото семейство, гледане на нови филмчета, разказване на истории, измисляне на пожелания, целувки за любимите хора, правене на коледни картички, писане на писмо до Дядо Коледа… Месец декември е вълшебен и дните ни вървяха весели и пълни с изненади и нови неща. Децата бяха истински щастливи!

Няколко дни преди Коледа се разболяхме с дребния. Случиха се и други неща… Това промени плановете ни и ни накара да погледнем с други очи празниците около нас. Но за това ще разкажа следващия пък, тъй като чашата с кафе вече е празна, а задачките от седмицата започват да набират скорост.

Read Full Post »

Есента в дома ни

Много обичам да се разхождам с децата навън. Особено когато е слънчево без да е горещо. Пролетта и есента са ми любимите сезони за разходка, защото предлагат много интересни „спирки” по пътя, пълни са с изненади и можеш да намериш куп съкровища, които да занесеш у дома, сякаш си поканил на гости природата.

Отиващата си есен беше много благосклонна към това ни занимание. Толкова много слънчеви дни, съчетани с прекрасните цветове наоколо. Преди силните ветрове и дъждовете да обрулят дърветата наоколо, беше прекрасно.

Един от походите ни беше специален. Баткото не беше на градина няколко дни и аз се наех със задачата да му преподам у дома нещата, които трябваше да учи в групата, ако беше ходил. Той учи в предучилищна група в момента. В този ден имаха природа и математика. Една от темите ни беше за есента и костилките, които се садят есенно време и напролет поникват. Ходихме на дълга разходка пеша с децата, събрахме много есенни листа, шипки, кестени, клонки.  У дома направихме две картини с тях, станаха много слънчеви и внесоха уют и ведрина в кухнята, където ги закачихме на хладилника. 

Купихме и тетрадка за хербарий. Като бях дете много обичах да събирам есенните листа и да ги изсушавам на хербарий… Ставаха толкова тънки и финни, като коприна, почти прозрачни. Дълго време ги пазих, но един ден просто се бяха разпаднали.

Говорихме си за есента и рисувахме картина в три действия на костилка, която садим, после как спи на топло под снежното кожухче и как покълва от слънцето на пролет, пробива земята и се разлиства .

Посадихме и бобчета в памук, за да онагледим процеса.  Не си спомням много добре от уроците по биология, но май беше важно да са във влажна среда бобчетата, за да покълнат по-бързо от обикновено, а напоеният с вода памук поддържа точно такава среда. Няколко дни поливахме всеки ден памука и бобчетата скоро се разпукаха и покълнаха, изкараха зелени листенца и пуснаха дълги криволичещи в пролуките от памука корени.

Изобщо много се забавлявахме.

Read Full Post »