Posts Tagged ‘parent effectiveness training’

IMG_20141030_160037

Повечето от вас, които четете блога ми (въпреки моята сериозна несериозност в публикуването) знаят, че от няколко години водя курсове за родители по програмата „Трениране на успешни родители“, основана на Модела Гордън. Наскоро (или не чак толкова скоро) реших да започна да пиша практически истории за приложението на този модел в ежедневните ни взаимоотношения с децата. В първата история засегнах темата за аз-посланията и как те могат да ни помогнат да решим проблема си без да използваме бариери в общуването (заповеди, „четене на конско“, ирония и пр.) като едновременно с това дадем на децата възможност да ни помогнат и така – да израстнат и станат по-отговорни за действията си. Сега, във втората история, се опитвам да засегна активното слушане и как то помага на детето да намери самó решение на проблема си, като по този начин му даде възможност да се развива като уверено и независимо дете. 

Минава десет вечерта. Тази вечер закъсняхме с лягането. На малкия определено му се спи. Прочели сме приказката и той преминава през рутинните си завъртания и намествания преди заспиване. По принцип е от децата, които заспиват бързо, но тази вечер ми прави впечатление, че се върти по-дълго от обикновено.

Брат му вече спи, но малкият току се гушва в мен и усещам, че е неспокоен. Нежно се обръщам към него: „Какво има, слънчо? Струваш ми се тревожен.“ Детето се повдига и започва да бърше все още сухите си очички в храбър опит да не заплаче. Виждам, че нещо му тежи и почти искам да започна да го успокоявам, че всичко е наред, но се спирам навреме и само тихичко го гушкам. След няма и минута той вече е отворил дума:

– Мамо, утре Г. (най-добрият му приятел в детската градина) ще го вземат на обяд. Днес ми каза.

– И ти си тъжен, защото той няма да е с теб, така ли?

– Да, тъжен съм. – детето почти се разплаква. – Какво ще правя аз без него? В. (другият най-добър приятел) също не е на детска, болен е. Ще съм много тъжен, ако го вземат.

– Миналата седмица пак ти беше казал, че ще го вземат, но не се случи. – опитвам се да го успокоя. – Може би просто му се иска да го вземат на обяд и затова така казва.

– Да, но ако този път НАИСТИНА го вземат, аз какво ще правя? – изобщо не се е успокоил, а сълзите вече се стичат по бузките му.

Сърцето ми се свива. Все още помня много ярко плача и трудната раздяла сутрин през цялата минала година в детската градина. Помня как в момента, в който видеше, че пантофките на другарчето му са на рафтчето и вече знаеше, че днес не е на детска, се свиваше изведнъж, целият започваше да трепери и телцето му се стягаше сякаш е пружинка с бомба в единия си край, която ей-сега ще изхвръкне и ще избухне. Точно по същия начин започваше да примигва сякаш има тик и да бърше още сухите си очички, а сълзичките му потичаха, докато той се опитваше да ги спре. Помня думичките му всеки път: „Мамо, не искам да плача, но то е по-силно от мен. Не мога да се спра. Не мога, мамо, не мога. Не искам да ме оставяш тук, не искам.“

Затаявам дъх. Цялата минала година минава на лента със забързан каданс пред очите ми. Почти съм готова да се разплача, толкова силни чувства нахлуват отново в мен. Мисля си какво се промени оттогава… Тази година ходи на детска градина без проблем още от самото начало. През лятото израсна много в уменията си за социализация, играеше без проблем с познати и непознати деца и просто си пролича колко по-зряло отношение има към останалите социални същества около себе си. Чаках тръгването на детска градина със смесени чувства на страх и притеснение, но и с желание да видя дали наистина е преодолял раздялата и се е справил с отделянето.

Всичко тръгна добре, сутрин излиза с усмивка (въпреки това, още не смея да го заведа аз, а отива с татко си).

А сега това! Не знам какво да направя?!? Почти съм на ръба да кажа: „Ами добре, ще помоля баба ти да те вземе на обяд и теб“ и по този начин да реша въпроса. Знам, че ще сработи. Ще се усмихне веднага, ще се успокои и ще заспи. Но се сещам, че това е моето решение. А то му отнема възможността той да намери сам решение на проблема си. Дори може да му отнема и възможността да разбере какъв е изобщо проблемът и точно този ли е или има нещо друго.

Не, това не е вариант този път. Виждам толкова често ефекта от навика ни като родители да вземаме решенията на децата си вместо тях. Виждам го дори в мъжа ми. Понякога и в себе си. Не искам това за моите деца. Искам те да бъдат уверени в себе си и отговорни, да не живеят според очакванията на хората, а да търсят своето собствено щастие.

Чувам се да си повтарям наум: „Слушай активно. Обели лука“. Потискам ентусиазма си, че имам решение и желанието си да го споделя сега и веднага, за да се справя със собственото си нетърпение да се заспива вече. Решавам, че ще изслушам малкото дете. Ще му дам пространство да си потърси проблема. Ще му оставя място, в което да се повърти и поразсъждава над него. Ще го оставя този път той да си намери решението. Въпреки изкушението ми да го насоча към „правилното“.

Тук е мястото да отворя скоба. Активното слушане е част от уменията, които усвояваме като част от програмата за родители Трениране на успешни родители (ТУР), която водя вече три години. Използва се, когато детето има проблем и на практика е отразяване на неговите чувства и фактите, които чуваме. Това дава възможност на детето да разбере чувствата си, за да може да ги преживее и преодолее, след което да погледне над ситуацията отстрани и да намери същината на проблема. Тогава вече ще има достатъчно информация, за да намери и неговото решение. Сам. Без моята „веща“ намеса. Активното слушане има и нещо като „втора степен“, която се нарича „да обелим лука“. Това е процес, при който чрез активно слушане помагаме на детето да надникне отвъд проблема на повърхността и да навлезе в неговата същина, която често се оказва нещо съвсем различно от споделения проблем.

Затварям скобата. Настройвам се на вълна активно слушане (вече ми е много, много по-лесно отколкото в началото) и отвръщам на въпроса му (който всъщност не е въпрос):

– Изглежда те е страх, че ще си самотен без Г., ако го вземат на обяд.

– Да, ще съм самотен и тъжен.

– Мда… Сигурно ще се чувстваш изоставен без най-добрия си приятел.

– Да. Изоставен.

– И се притесняваш, че няма да има с кого да си играеш.

– Ъхъ… – усещам, че има нещо и замълчавам (мълчанието също е част от уменията ни да даваме пространство на детето да обмисли – много трудно за мен умение, признавам).

Детето продължава:

– Г. не иска да играем с никой друг. – казва. Веднага си помислям: „Аха!!! Лукът започна да се бели.“

– Г. иска да играем само двамата. Само на неговите игри.

– А ти искаш да играеш и с другите деца? Кое беше онова момченце, с което си игра на рождения ден на В. – А. ли? Сигурно ти се иска да можеш да си играеш и с А.

– Да, искам да си играя и с А. С Б. също, и с В. Той понякога е толкова смешен. Но Г. иска да си играем само двамата или тримата с него и В., когато и той е на детска.

– И на теб ти става скучно сигурно…

– Да, скучно. Но и понякога ми писва Г. да ме командва постоянно. А когато искам да включим още някой в играта, той ми обяснява как щял да ни развали играта, защото не иска да прави това, което Г. му казва.

– Струва ми се, че и на теб не ти е особено приятно да правиш все това, което Г. казва, а?

– Да, не ми е. Понякога искам и аз да решавам. А и да играем и с други деца.

Мълчим отново около половин минута. Усещам, че вървим към решение на проблема. Много ми се иска да се усмихна и да покажа облекчението си, но успявам да запазя сериозния си вид. Малкият продължава още няколко минути да разисква въпроса около командването и игрите с другите деца. Стига до заключението, че в игрите трябва да има разнообразие и по отношение на това кой командва, и по отношение на участниците.

Не зная как точно смята да го постигне, но оставям на него да си намери начините. Не е нужно да знам всичко – още един урок, който научих в последните 2-3 години. Понякога няма да знам какво точно решение са намерили децата на проблемите си и не е нужно.

Осъзнавам, че „да знаем“ по-често е израз на желанието ни „да контролираме“, а не „да ни е грижа“. А желанието ни да контролираме е опит да задоволим собствените си потребности, а не да отговорим на тези на детето. Не че има нещо лошо в това ние, като родители, да удовлетворяваме потребностите си. И, разбира се, трябва да го правим. Но не за сметка на децата си. Защото тази сметка има много висока цена!

Advertisements

Read Full Post »

Headphones1

Повечето от вас, които четете блога ми (въпреки моята сериозна несериозност в публикуването) знаят, че от няколко години водя курсове за родители по програмата „Трениране на успешни родители“, основана на Модела Гордън. Дори съм писала за някои от преживяванията си с Т.У.Р тук в блога. От известно време обмислях да събирам написани истории за практическото приложение на Т.У.Р. уменията в живота с децата ни, защото често хората си мислят, че на теория е лесно, но на практика не се получава точно така. Имах идея да събера някакъв брой истории преди да започна да ги публикувам, но от чакане да се организирам никога нямаше да започна сигурно, затова реших да направя първата крачка и накъдето ме отведе вятъра и вълнението. Публикувам първата история, която е от преди седмица с моя голям син. Надявам се да мога да събера истории и от други родители, преминали през Т.У.Р. и видели практическата полза в отношенията с децата. 

Големият ми син стана на десет през пролетта и от няколко месеца го пускаме да играе сам с другите деца около блока ни и в двора на училището до нас. Разбрали сме се за основни неща, които да осигуряват спокойствието ни, но и в същото време да стимулират самостоятелността му. Едно от тях е да се прибира до 13.30 на обяд и до 20.30 ч. вечер, както и да се обажда ако има намерение да се отдалечи от територията, на която знаем, че се намира или пък смята да закъснее. От няколко вечери синът ми звъни, за да пита дали може да остане малко повече навън с децата. Знам, че е близо, а и обикновено са 15-тина деца, така че се съгласявам и сме спокойни и доволни и двамата.

Наскоро отново беше навън и около 20.30 аз започнах да се оглеждам дали не идва към входа. Не се беше обадил, а вече ставаше 20.40 и започваше да се смрачава. Звънях 3-4 пъти на телефона му, но не ми вдигаше. Започнах да се притеснявам. Предполагах, че най-вероятно просто не си чува телефона и се е залисал в играта, но все пак въображението ми (с помощта на силното чувство на майчината тревога) започна да рисува какви ли не сценарии и взе да ми трепери отвътре и да ме свива коремът.

Реших да отида до игрището и да видя какво става. По пътя тревогата ми се примеси с раздразнение и си мислех как най-вероятно ще го намеря там и колко съм се притеснила, а той дори не се е сетил да ми се обади. Представих си как му обяснявам колко безотговорно постъпва, но веднага се спрях и си казах: „Хей, нали знаеш, че има и друг начин и ти учиш другите на него“. Реших да постъпя различно.

Вече приближавах оградата на училищния двор и видях в далечината момчето ми да рита с останалите деца. Не го извиках (за да не го излагам пред приятелите му), а просто застанах до оградата и махнах няколко пъти докато той накрая ме забеляза. Дадох му знак да дойде до мен, той изтича веднага и аз казах тихо: „Ти не ми се обади, че ще закъснееш и аз много се притесних да не се е случило нещо. Помислих, че сигурно просто си се улисал за часа, но в същото време много се разтревожих дали не се е случило нещо друго и реших да дойда, за да се уверя, че всичко е наред“. Синът ми се обърна към мен и каза: „Мамо, извинявай много, че не се обадих, точно мислех да ти звънна и да кажа, че ще се прибера с Д. и татко му. Благодаря ти, че си се притеснила за мен и дойде да ме видиш. Обичам те!“

Тръгнах си към вкъщи спокойна и удовлетворена. Представих си как щеше да се развие ситуацията, ако бях започнала да го обвинявам, че е безотговорен защото не се е обадил и как може да ми причинява това, да му напомням, че имаме уговорка, която не спазва, да го заплашвам с последствия от постъпката му или пък да му давам примери от вида „ако се беше случило еди-какво-си“.

Усмихнах се и се почувствах горда от себе си, че постъпих така!

На следващата вечер той не забрави да се обади. На по-следващата отново. И така всяка вечер, дори и да става дума за само 10 мин. закъснение. Без изобщо да сме отваряли повече дума за това.

Помислих си, че това е един много практически пример как децата се учат на отговорност.

Read Full Post »

Този текст написах за брой Пролет 2014 на сп. „Първите 7“. Харесвам си го и реших да го публикувам и тук 🙂

Ще броя до три!

В България все още не са достатъчно популярни, макар да набират скорост, „бързите решения“ за родителите. Това са предложения за системи и техники, които много бързо и лесно биха дали на родителите възможност да променят поведението на детето си, така че то да отговаря на техните очаквания. Често тези очаквания са свързани с ежедневния ритъм на живот, ангажиментите и нивото на стреса, който изпитват родителите отглеждайки децата си. И не винаги имат общо с това какви деца бихме искали да отгледаме. Или може би трябва да кажа – какви хора искаме да станат те.

Така например един ангажиран родител, който е притиснат от времето и сутрин бърза за работа, ще има очаквания от детето си то да е експедитивно, да става навреме и да се оправя бързо, за да не се стига до закъснение на родителя. Ако детето става трудно, облича се бавно, обича да се размотава сутрин по-дълго от поносимото за родителя, или пък спори за дрехите, закуската или пък ходенето на детска градина или на училище като цяло, това няма да е приемливо за закъсняващия родител и вероятността сутрините да са изнервени е голяма.

Какво прави много често родителят в тази повтаряща се ситуация? Търси начин да се справи бързо, сега и веднага с поведението на детето. Обявява възможните последствия за детето ако не изпълни нарежданията на родителя. След това брои до три и взима решението вместо детето. Успокоява съвестта си с мисълта, че детето е било предупредено за последствията от поведението си и трябва да ги понесе, за да може да изгради връзката причина-следствие. Успокоява любящото си сърце с редица системи и автори по въпросите на възпитанието, които го уверяват, че по този начин поставя така необходимите на детето граници, както и че критикува и наказва поведението, а не детето. Един вид – възпитава правилно детето си, въпреки че много често се случва родителят да остане с едно дълбоко глождещо чувство, че не е постъпил съвсем правилно. Но тъй като при повечето деца в по-крехка възраст подходът „Броя до 3 или…“ работи, това глождещо усещане за неправилност притъпява с времето и родителят започва да намира тези съвети за работещи и се уповава на тях. Каква е изненадата на тези родители, когато в по-късна възраст децата им застават категорично на противоположното мнение по почти всички въпроси!

Родителите не са виновни за това. „Бързите решения“ са се превърнали до голяма степен в начин на живот на съвременните родители. Но докато микровълновата фурна, сешоарът, миялната машина и мобилният телефон имат за цел да ни спестят време, средства и усилия, то не е съвсем така с бързите решения в родителството.

Да използваме лесни и бързи средства за нещо толкова сложно като човешкия мозък – който има способността да реагира, да създава, да анализира, да променя хода на човешкото поведение – в най-добрия случай води до това да започнем да се проваляме все по-често в опитите си да накараме децата да се държат по определен начин. Често последствията могат да бъдат и доста по-сериозни, тъй като всяко събитие и преживяване в детството имат неизмеримо влияние върху това в какъв човек ще се превърне детето за остатъка от живота си.

Въпреки изкушението на съвети като „Само за 3 седмици можете да наложите дисциплина и спокойствие в дома си“, истината е, че няма бързи решения за възпитанието на децата и за създаването на спокойни и удовлетворяващи взаимоотношения родител-дете, в които всеки се чувства щастлив и доволен. Това се постига с усилия, време и (понякога) средства, вложени в това родителят да промени закоравели навици в общуването или заложени от неговите родители възгледи за личността на децата и модели на възпитание.

Тук обикновено е мястото, на което (ако си говорехме на живо) ще се намери някой да ме прекъсне и да попита: “Добре се, тогава какъв е начинът? Какво трябва да направят родителите, за да не се стига до тези изнервени ситуации сутрин?“ (или всеки друг пример, който бихте се сетили). Отговорът не е прост, тъй като (стана ясно че) бързите решения не работят. Краткият отговор би бил, че „превенцията е по-добра от лечението“ или с други думи, необходимо е да инвестираме усилия в това да изградим отношения с децата, които ще ни позволят или да не стигаме до тези ситуации, или да се справим с тях без да остава онова, глождещото чувство. Тези усилия обикновено дават резултати след вложено време и постоянство, а не на секундата. Моят опит е с подхода, който се използва в програмата „Трениране на успешни родители“, но съм убедена, че всяка сериозна друга програма за общуване и човешки взаимоотношения (като например „Ненасилствената комуникация“) ще твърди същото.

Ако вземем дадената по-горе примерна ситуация, в която бързаме за работа, нека видим как един превантивен подход би сработил. Ако вземем предвид нуждите и на двете страни, не само родителските, ще видим, че детето също както родителят иска то да решава кога да става и тръгва, какво да облича, с какво да се храни. Също така детето, както и родителят, има дни, в които ще се чувства по-енергично и весело и такива, в които ще е натоварено или напрегнато под влияние на различни фактори. В същото време и двете страни имат право да се чувстват добре и удовлетворени. Но родителят е този, който би трябвало да носи отговорността за това как се разрешава една ситуация от позицията на авторитета, но не този на силата, властта и вързастта, а този произтичащ от повечето знания и житейски опит. Родителят трябва да обмисли и предвиди предстоящите ситуации и възможните реакции, да обсъди, да подходи с разбиране към нуждите на детето, за да не се влиза в конфликт или да се реши безболезнено.

Може би детето има причина да не иска да ходи на градина и е нужно да отделите време и да поговорите за това. Или е изморено и недоспало и затова не иска да стане. Може да избере дрехите си само от предната вечер и да уговорите каква ще бъде закуската. Ще е добре и да знае предварително, ако ще бързате на сутринта. Всички тези мерки могат да направят детето по-разбрано към вашите нужди, стига да му показвате (не само на думи) че разбирате и уважавате и неговите, както и че ги взимате предвид.

Търсете решение заедно. Звучи просто. Или пък не. Но със сигурност не е бързо и не чак толкова лесно. И не е рецепта – всяка ситуация си има своята уникалност и ако за едни деца работи един начин да я разрешим, то за други може да е различно.

Родителите, които често си казват „нямам време“, „нямам пари“, „нямам търпение“ да реша всички тези сложни дилеми в отношенията с децата, се надявам да се замислят над въпроса: „Бихте ли се подложили на операция при хирург, който ви предлага бързо решение на проблема ви?“.

 

Автор: Силвия Андреева, Сертифициран инструктор по програмите Трениране на успешни родители (ТУР) и Трениране на успешни учители (ТУУ)

silvia@parentrain.me

http://www.facebook.com/parentrain.me

https://roditelstvo.wordpress.com

Read Full Post »

%d bloggers like this: