Posts Tagged ‘родителство’

Покрай двете деца, които все още се налага да карам напред и назад по занимания, а често и да седя с тях или да ги изчаквам, се натъквам постоянно на странични за нас ситуации на взаимоотношения родител-дете, които често ме изумяват. За голямо мое съжаление в отрицателен аспект. Реших, че може би си струва да разкажа някои от тези „дочути“ истории. Понякога, ако човек успее да се погледне отстрани или да прочете история, в която да се разпознае, това е причина да се замисли какво може да промени, така че да стане по-добър родител, приятел, партньор, човек… Тези истории нямат за цел да осъждат поведението на анонимните хора, които участват в тях. Единствената им цел е да дадат поглед отстрани и личната ми гледна точка по въпроса, както и да провокират размисъл. Лично аз съм се разпознавала понякога в разказани истории и в повечето случаи съм се виждала в не-добрата ми светлина. Това със сигурност ме е накарало да изпитам чувство на неприязън и срам, понякога дори възмущение, но по-важното е, че съм искала да променя това и съм започнала да правя нещо по въпроса. Защото няма промяна без действие. Реших да започна да разказвам историите в „Дочуто“, така щото ако дори един родител се замисли и промени нещо, ще си е струвало усилието ми да ги наблюдавам и запиша.

Седя на пtennisейка до корта и чакам да отмине часа по тенис на едно от децата. Докато отново се опитвам да се убедя, че от следващия месец е крайно време да се запиша и аз на тенис уроци в часовете, в които така или иначе съм на корта, вниманието ми сменя темата на разговор със самата мен и се насочва към нещо, което няма нищо общо с опитите ми да тренирам наум.

Погледът ми среща две момченца на видима възраст около 4-5 г. Малко по-късно ще разбера, че са братя. Може би породени. Гледам ги вече 10 минути как четкат корта. Тихо, спокойно, почти професионално. Не чувам и гък. Около тях няма възрастен, който видимо да е с тях.

Треньорката на моите деца заема корта и моли двете момченца да седнат на пейката на съседния корт и да изчакат бащата. Отнасям се след тази реплика и се заглеждам в играта на нашата групичка… По едно време дочувам мъжки глас от съседния корт:

– Няма толкова глупави деца като вас. Само много глупави деца не могат да се разберат кой да е отляво и кой да е отдясно. Вие сте глупави братя, глупави!

Обръщам се, естествено, за да видя какво става. Двете момченца седят чинно на една пейка и мълчат. Ни гък, ни мък. Бащата се е надвесил над тях и продължава да ги нарича „глупави“. Децата продължават да мълчат. Бащата започва да играе с партньора си тенис (вероятно треньор и на него, и на децата). Децата не мърдат от мястото си и думичка не обелват. След 2-3 мин. спира, явно осъзнал, че това не им е достатъчно. Разделя ги да седят на две отделни пейки, далеч едно от друго, като повтаря онова за глупавите братя. След няма и 5 минути чувам партньорът му да обяснява:

– Казаха ми, че искат да играят на сянката. Аз им казах: „Добре, все ми е едно къде ще играете“. Преместиха се на сянката, ама не могат да се разберат кой от коя страна на корта да застане. Казах им, че няма да видят никаква Коколандия, щом е така. Обаче това не помага. И ги оставих да се разправят…

След което се обръща към децата:

– Да, за вас никаква Коколандия, това е.

Поглеждам децата. Седят и не мърдат от двете пейки, дума не продумват. Двамата мъже на корта продължават да обсъждат децата докато играят, ей-така пред тях, сякаш ги няма. Цялата история се обяснява отново… Как едното било нацапало другото, как отишло да го чисти („Това с почистването го одобрих“, не забравя да даде веща оценка треньорът), ама после казали, че не били спали, ама да са спали… А децата продължават чинно да седят на пейките. Минали са вече повече от 20 минути.

Седя, гледам ги, пиша историйката и си мисля: „По дяволите, това са две малки деца, които не са мръднали от 20 минути, седят на две пейки далеч едно от друго с раничките на гърба и шапките на главичките си и НЕ СЕ ДВИЖАТ изобщо. Не смеят да проговорят нищо. Или аз нещо не разбирам добре, или има родители, които си нямат и понятие от деца и са направо… ами, няма да съм груба, ама… иде ми да ги… „.

Мъчно ми е за дечицата. Мисля си в какви по-големи деца и след това възрастни ще се превърнат. Ще мачкат ли и те своите деца, приятели, любими, колеги по същия начин, както ги е мачкал баща им или майка им в детството. За да си върнат. Ще седят ли послушно, когато някой иска от тях да правят неща, които са недостойни за тях. Защото са се примирили. Ще мълчат ли, когато ги унижават на работното място, на улицата, в държавата им или в любовта. Защото някой им е запушвал устата и нямат смелост да търсят правата си.

Ето… такова ни е обществото. Мачкано, унизено, недостойно, потъпкано, мълчащо, със запушена уста. Затова ни е такава и държавата. И всичко това тръгва от мен, от теб, от всеки от нас. От нас, които трябва да сме тези, които обичаме най-много децата си и претендираме, че ни е грижа за тях и за това в какви възрастни ще се превърнат. И после те стават част от гражданското общество. Това гражданско общество, което трябва да се вдигне глава, когато го мачкат и вместо да мълчи и да се подчинява, да търси правата си и да променя статуквото. Е, как да стане това?

Read Full Post »

IMG_20141030_160037

Повечето от вас, които четете блога ми (въпреки моята сериозна несериозност в публикуването) знаят, че от няколко години водя курсове за родители по програмата „Трениране на успешни родители“, основана на Модела Гордън. Наскоро (или не чак толкова скоро) реших да започна да пиша практически истории за приложението на този модел в ежедневните ни взаимоотношения с децата. В първата история засегнах темата за аз-посланията и как те могат да ни помогнат да решим проблема си без да използваме бариери в общуването (заповеди, „четене на конско“, ирония и пр.) като едновременно с това дадем на децата възможност да ни помогнат и така – да израстнат и станат по-отговорни за действията си. Сега, във втората история, се опитвам да засегна активното слушане и как то помага на детето да намери самó решение на проблема си, като по този начин му даде възможност да се развива като уверено и независимо дете. 

Минава десет вечерта. Тази вечер закъсняхме с лягането. На малкия определено му се спи. Прочели сме приказката и той преминава през рутинните си завъртания и намествания преди заспиване. По принцип е от децата, които заспиват бързо, но тази вечер ми прави впечатление, че се върти по-дълго от обикновено.

Брат му вече спи, но малкият току се гушва в мен и усещам, че е неспокоен. Нежно се обръщам към него: „Какво има, слънчо? Струваш ми се тревожен.“ Детето се повдига и започва да бърше все още сухите си очички в храбър опит да не заплаче. Виждам, че нещо му тежи и почти искам да започна да го успокоявам, че всичко е наред, но се спирам навреме и само тихичко го гушкам. След няма и минута той вече е отворил дума:

– Мамо, утре Г. (най-добрият му приятел в детската градина) ще го вземат на обяд. Днес ми каза.

– И ти си тъжен, защото той няма да е с теб, така ли?

– Да, тъжен съм. – детето почти се разплаква. – Какво ще правя аз без него? В. (другият най-добър приятел) също не е на детска, болен е. Ще съм много тъжен, ако го вземат.

– Миналата седмица пак ти беше казал, че ще го вземат, но не се случи. – опитвам се да го успокоя. – Може би просто му се иска да го вземат на обяд и затова така казва.

– Да, но ако този път НАИСТИНА го вземат, аз какво ще правя? – изобщо не се е успокоил, а сълзите вече се стичат по бузките му.

Сърцето ми се свива. Все още помня много ярко плача и трудната раздяла сутрин през цялата минала година в детската градина. Помня как в момента, в който видеше, че пантофките на другарчето му са на рафтчето и вече знаеше, че днес не е на детска, се свиваше изведнъж, целият започваше да трепери и телцето му се стягаше сякаш е пружинка с бомба в единия си край, която ей-сега ще изхвръкне и ще избухне. Точно по същия начин започваше да примигва сякаш има тик и да бърше още сухите си очички, а сълзичките му потичаха, докато той се опитваше да ги спре. Помня думичките му всеки път: „Мамо, не искам да плача, но то е по-силно от мен. Не мога да се спра. Не мога, мамо, не мога. Не искам да ме оставяш тук, не искам.“

Затаявам дъх. Цялата минала година минава на лента със забързан каданс пред очите ми. Почти съм готова да се разплача, толкова силни чувства нахлуват отново в мен. Мисля си какво се промени оттогава… Тази година ходи на детска градина без проблем още от самото начало. През лятото израсна много в уменията си за социализация, играеше без проблем с познати и непознати деца и просто си пролича колко по-зряло отношение има към останалите социални същества около себе си. Чаках тръгването на детска градина със смесени чувства на страх и притеснение, но и с желание да видя дали наистина е преодолял раздялата и се е справил с отделянето.

Всичко тръгна добре, сутрин излиза с усмивка (въпреки това, още не смея да го заведа аз, а отива с татко си).

А сега това! Не знам какво да направя?!? Почти съм на ръба да кажа: „Ами добре, ще помоля баба ти да те вземе на обяд и теб“ и по този начин да реша въпроса. Знам, че ще сработи. Ще се усмихне веднага, ще се успокои и ще заспи. Но се сещам, че това е моето решение. А то му отнема възможността той да намери сам решение на проблема си. Дори може да му отнема и възможността да разбере какъв е изобщо проблемът и точно този ли е или има нещо друго.

Не, това не е вариант този път. Виждам толкова често ефекта от навика ни като родители да вземаме решенията на децата си вместо тях. Виждам го дори в мъжа ми. Понякога и в себе си. Не искам това за моите деца. Искам те да бъдат уверени в себе си и отговорни, да не живеят според очакванията на хората, а да търсят своето собствено щастие.

Чувам се да си повтарям наум: „Слушай активно. Обели лука“. Потискам ентусиазма си, че имам решение и желанието си да го споделя сега и веднага, за да се справя със собственото си нетърпение да се заспива вече. Решавам, че ще изслушам малкото дете. Ще му дам пространство да си потърси проблема. Ще му оставя място, в което да се повърти и поразсъждава над него. Ще го оставя този път той да си намери решението. Въпреки изкушението ми да го насоча към „правилното“.

Тук е мястото да отворя скоба. Активното слушане е част от уменията, които усвояваме като част от програмата за родители Трениране на успешни родители (ТУР), която водя вече три години. Използва се, когато детето има проблем и на практика е отразяване на неговите чувства и фактите, които чуваме. Това дава възможност на детето да разбере чувствата си, за да може да ги преживее и преодолее, след което да погледне над ситуацията отстрани и да намери същината на проблема. Тогава вече ще има достатъчно информация, за да намери и неговото решение. Сам. Без моята „веща“ намеса. Активното слушане има и нещо като „втора степен“, която се нарича „да обелим лука“. Това е процес, при който чрез активно слушане помагаме на детето да надникне отвъд проблема на повърхността и да навлезе в неговата същина, която често се оказва нещо съвсем различно от споделения проблем.

Затварям скобата. Настройвам се на вълна активно слушане (вече ми е много, много по-лесно отколкото в началото) и отвръщам на въпроса му (който всъщност не е въпрос):

– Изглежда те е страх, че ще си самотен без Г., ако го вземат на обяд.

– Да, ще съм самотен и тъжен.

– Мда… Сигурно ще се чувстваш изоставен без най-добрия си приятел.

– Да. Изоставен.

– И се притесняваш, че няма да има с кого да си играеш.

– Ъхъ… – усещам, че има нещо и замълчавам (мълчанието също е част от уменията ни да даваме пространство на детето да обмисли – много трудно за мен умение, признавам).

Детето продължава:

– Г. не иска да играем с никой друг. – казва. Веднага си помислям: „Аха!!! Лукът започна да се бели.“

– Г. иска да играем само двамата. Само на неговите игри.

– А ти искаш да играеш и с другите деца? Кое беше онова момченце, с което си игра на рождения ден на В. – А. ли? Сигурно ти се иска да можеш да си играеш и с А.

– Да, искам да си играя и с А. С Б. също, и с В. Той понякога е толкова смешен. Но Г. иска да си играем само двамата или тримата с него и В., когато и той е на детска.

– И на теб ти става скучно сигурно…

– Да, скучно. Но и понякога ми писва Г. да ме командва постоянно. А когато искам да включим още някой в играта, той ми обяснява как щял да ни развали играта, защото не иска да прави това, което Г. му казва.

– Струва ми се, че и на теб не ти е особено приятно да правиш все това, което Г. казва, а?

– Да, не ми е. Понякога искам и аз да решавам. А и да играем и с други деца.

Мълчим отново около половин минута. Усещам, че вървим към решение на проблема. Много ми се иска да се усмихна и да покажа облекчението си, но успявам да запазя сериозния си вид. Малкият продължава още няколко минути да разисква въпроса около командването и игрите с другите деца. Стига до заключението, че в игрите трябва да има разнообразие и по отношение на това кой командва, и по отношение на участниците.

Не зная как точно смята да го постигне, но оставям на него да си намери начините. Не е нужно да знам всичко – още един урок, който научих в последните 2-3 години. Понякога няма да знам какво точно решение са намерили децата на проблемите си и не е нужно.

Осъзнавам, че „да знаем“ по-често е израз на желанието ни „да контролираме“, а не „да ни е грижа“. А желанието ни да контролираме е опит да задоволим собствените си потребности, а не да отговорим на тези на детето. Не че има нещо лошо в това ние, като родители, да удовлетворяваме потребностите си. И, разбира се, трябва да го правим. Но не за сметка на децата си. Защото тази сметка има много висока цена!

Read Full Post »

Headphones1

Повечето от вас, които четете блога ми (въпреки моята сериозна несериозност в публикуването) знаят, че от няколко години водя курсове за родители по програмата „Трениране на успешни родители“, основана на Модела Гордън. Дори съм писала за някои от преживяванията си с Т.У.Р тук в блога. От известно време обмислях да събирам написани истории за практическото приложение на Т.У.Р. уменията в живота с децата ни, защото често хората си мислят, че на теория е лесно, но на практика не се получава точно така. Имах идея да събера някакъв брой истории преди да започна да ги публикувам, но от чакане да се организирам никога нямаше да започна сигурно, затова реших да направя първата крачка и накъдето ме отведе вятъра и вълнението. Публикувам първата история, която е от преди седмица с моя голям син. Надявам се да мога да събера истории и от други родители, преминали през Т.У.Р. и видели практическата полза в отношенията с децата. 

Големият ми син стана на десет през пролетта и от няколко месеца го пускаме да играе сам с другите деца около блока ни и в двора на училището до нас. Разбрали сме се за основни неща, които да осигуряват спокойствието ни, но и в същото време да стимулират самостоятелността му. Едно от тях е да се прибира до 13.30 на обяд и до 20.30 ч. вечер, както и да се обажда ако има намерение да се отдалечи от територията, на която знаем, че се намира или пък смята да закъснее. От няколко вечери синът ми звъни, за да пита дали може да остане малко повече навън с децата. Знам, че е близо, а и обикновено са 15-тина деца, така че се съгласявам и сме спокойни и доволни и двамата.

Наскоро отново беше навън и около 20.30 аз започнах да се оглеждам дали не идва към входа. Не се беше обадил, а вече ставаше 20.40 и започваше да се смрачава. Звънях 3-4 пъти на телефона му, но не ми вдигаше. Започнах да се притеснявам. Предполагах, че най-вероятно просто не си чува телефона и се е залисал в играта, но все пак въображението ми (с помощта на силното чувство на майчината тревога) започна да рисува какви ли не сценарии и взе да ми трепери отвътре и да ме свива коремът.

Реших да отида до игрището и да видя какво става. По пътя тревогата ми се примеси с раздразнение и си мислех как най-вероятно ще го намеря там и колко съм се притеснила, а той дори не се е сетил да ми се обади. Представих си как му обяснявам колко безотговорно постъпва, но веднага се спрях и си казах: „Хей, нали знаеш, че има и друг начин и ти учиш другите на него“. Реших да постъпя различно.

Вече приближавах оградата на училищния двор и видях в далечината момчето ми да рита с останалите деца. Не го извиках (за да не го излагам пред приятелите му), а просто застанах до оградата и махнах няколко пъти докато той накрая ме забеляза. Дадох му знак да дойде до мен, той изтича веднага и аз казах тихо: „Ти не ми се обади, че ще закъснееш и аз много се притесних да не се е случило нещо. Помислих, че сигурно просто си се улисал за часа, но в същото време много се разтревожих дали не се е случило нещо друго и реших да дойда, за да се уверя, че всичко е наред“. Синът ми се обърна към мен и каза: „Мамо, извинявай много, че не се обадих, точно мислех да ти звънна и да кажа, че ще се прибера с Д. и татко му. Благодаря ти, че си се притеснила за мен и дойде да ме видиш. Обичам те!“

Тръгнах си към вкъщи спокойна и удовлетворена. Представих си как щеше да се развие ситуацията, ако бях започнала да го обвинявам, че е безотговорен защото не се е обадил и как може да ми причинява това, да му напомням, че имаме уговорка, която не спазва, да го заплашвам с последствия от постъпката му или пък да му давам примери от вида „ако се беше случило еди-какво-си“.

Усмихнах се и се почувствах горда от себе си, че постъпих така!

На следващата вечер той не забрави да се обади. На по-следващата отново. И така всяка вечер, дори и да става дума за само 10 мин. закъснение. Без изобщо да сме отваряли повече дума за това.

Помислих си, че това е един много практически пример как децата се учат на отговорност.

Read Full Post »

Този текст написах за брой Пролет 2014 на сп. „Първите 7“. Харесвам си го и реших да го публикувам и тук 🙂

Ще броя до три!

В България все още не са достатъчно популярни, макар да набират скорост, „бързите решения“ за родителите. Това са предложения за системи и техники, които много бързо и лесно биха дали на родителите възможност да променят поведението на детето си, така че то да отговаря на техните очаквания. Често тези очаквания са свързани с ежедневния ритъм на живот, ангажиментите и нивото на стреса, който изпитват родителите отглеждайки децата си. И не винаги имат общо с това какви деца бихме искали да отгледаме. Или може би трябва да кажа – какви хора искаме да станат те.

Така например един ангажиран родител, който е притиснат от времето и сутрин бърза за работа, ще има очаквания от детето си то да е експедитивно, да става навреме и да се оправя бързо, за да не се стига до закъснение на родителя. Ако детето става трудно, облича се бавно, обича да се размотава сутрин по-дълго от поносимото за родителя, или пък спори за дрехите, закуската или пък ходенето на детска градина или на училище като цяло, това няма да е приемливо за закъсняващия родител и вероятността сутрините да са изнервени е голяма.

Какво прави много често родителят в тази повтаряща се ситуация? Търси начин да се справи бързо, сега и веднага с поведението на детето. Обявява възможните последствия за детето ако не изпълни нарежданията на родителя. След това брои до три и взима решението вместо детето. Успокоява съвестта си с мисълта, че детето е било предупредено за последствията от поведението си и трябва да ги понесе, за да може да изгради връзката причина-следствие. Успокоява любящото си сърце с редица системи и автори по въпросите на възпитанието, които го уверяват, че по този начин поставя така необходимите на детето граници, както и че критикува и наказва поведението, а не детето. Един вид – възпитава правилно детето си, въпреки че много често се случва родителят да остане с едно дълбоко глождещо чувство, че не е постъпил съвсем правилно. Но тъй като при повечето деца в по-крехка възраст подходът „Броя до 3 или…“ работи, това глождещо усещане за неправилност притъпява с времето и родителят започва да намира тези съвети за работещи и се уповава на тях. Каква е изненадата на тези родители, когато в по-късна възраст децата им застават категорично на противоположното мнение по почти всички въпроси!

Родителите не са виновни за това. „Бързите решения“ са се превърнали до голяма степен в начин на живот на съвременните родители. Но докато микровълновата фурна, сешоарът, миялната машина и мобилният телефон имат за цел да ни спестят време, средства и усилия, то не е съвсем така с бързите решения в родителството.

Да използваме лесни и бързи средства за нещо толкова сложно като човешкия мозък – който има способността да реагира, да създава, да анализира, да променя хода на човешкото поведение – в най-добрия случай води до това да започнем да се проваляме все по-често в опитите си да накараме децата да се държат по определен начин. Често последствията могат да бъдат и доста по-сериозни, тъй като всяко събитие и преживяване в детството имат неизмеримо влияние върху това в какъв човек ще се превърне детето за остатъка от живота си.

Въпреки изкушението на съвети като „Само за 3 седмици можете да наложите дисциплина и спокойствие в дома си“, истината е, че няма бързи решения за възпитанието на децата и за създаването на спокойни и удовлетворяващи взаимоотношения родител-дете, в които всеки се чувства щастлив и доволен. Това се постига с усилия, време и (понякога) средства, вложени в това родителят да промени закоравели навици в общуването или заложени от неговите родители възгледи за личността на децата и модели на възпитание.

Тук обикновено е мястото, на което (ако си говорехме на живо) ще се намери някой да ме прекъсне и да попита: “Добре се, тогава какъв е начинът? Какво трябва да направят родителите, за да не се стига до тези изнервени ситуации сутрин?“ (или всеки друг пример, който бихте се сетили). Отговорът не е прост, тъй като (стана ясно че) бързите решения не работят. Краткият отговор би бил, че „превенцията е по-добра от лечението“ или с други думи, необходимо е да инвестираме усилия в това да изградим отношения с децата, които ще ни позволят или да не стигаме до тези ситуации, или да се справим с тях без да остава онова, глождещото чувство. Тези усилия обикновено дават резултати след вложено време и постоянство, а не на секундата. Моят опит е с подхода, който се използва в програмата „Трениране на успешни родители“, но съм убедена, че всяка сериозна друга програма за общуване и човешки взаимоотношения (като например „Ненасилствената комуникация“) ще твърди същото.

Ако вземем дадената по-горе примерна ситуация, в която бързаме за работа, нека видим как един превантивен подход би сработил. Ако вземем предвид нуждите и на двете страни, не само родителските, ще видим, че детето също както родителят иска то да решава кога да става и тръгва, какво да облича, с какво да се храни. Също така детето, както и родителят, има дни, в които ще се чувства по-енергично и весело и такива, в които ще е натоварено или напрегнато под влияние на различни фактори. В същото време и двете страни имат право да се чувстват добре и удовлетворени. Но родителят е този, който би трябвало да носи отговорността за това как се разрешава една ситуация от позицията на авторитета, но не този на силата, властта и вързастта, а този произтичащ от повечето знания и житейски опит. Родителят трябва да обмисли и предвиди предстоящите ситуации и възможните реакции, да обсъди, да подходи с разбиране към нуждите на детето, за да не се влиза в конфликт или да се реши безболезнено.

Може би детето има причина да не иска да ходи на градина и е нужно да отделите време и да поговорите за това. Или е изморено и недоспало и затова не иска да стане. Може да избере дрехите си само от предната вечер и да уговорите каква ще бъде закуската. Ще е добре и да знае предварително, ако ще бързате на сутринта. Всички тези мерки могат да направят детето по-разбрано към вашите нужди, стига да му показвате (не само на думи) че разбирате и уважавате и неговите, както и че ги взимате предвид.

Търсете решение заедно. Звучи просто. Или пък не. Но със сигурност не е бързо и не чак толкова лесно. И не е рецепта – всяка ситуация си има своята уникалност и ако за едни деца работи един начин да я разрешим, то за други може да е различно.

Родителите, които често си казват „нямам време“, „нямам пари“, „нямам търпение“ да реша всички тези сложни дилеми в отношенията с децата, се надявам да се замислят над въпроса: „Бихте ли се подложили на операция при хирург, който ви предлага бързо решение на проблема ви?“.

 

Автор: Силвия Андреева, Сертифициран инструктор по програмите Трениране на успешни родители (ТУР) и Трениране на успешни учители (ТУУ)

silvia@parentrain.me

http://www.facebook.com/parentrain.me

https://roditelstvo.wordpress.com

Read Full Post »

Градинката на НДК

Тази неделя съм сама с децата. По-добрата половина от мен пренася дърва на вилата 🙂 Решавам, че това е удобен случай да ги натоваря (децата, не дървата) да закусим в градинката на НДК маслени гевреци от Кузи (което чак днес разбрах, че не се казвало вече така). Знам, че не е най-полезната закуска, но днес се успахме и избирам да прекараме половината ден навън вместо да прекарам два часа в приготвяне на закуска, изяждане на закуска и разчистване. Освен това нямаме вода, което ме успокоява, че съм взела правилното решение. След известен спор с баткото, който иска да отидем дотам с колелата, защото е „по-здравословно“, „по-забавно“ и „не замърсяваме въздуха“ (точно в този момент ми се искаше да не го уча чак пък толкова активно за тези неща), печеля с аргументите, че много духа за колела и освен това още нямаме асансьор, а да свалям и качвам две колелета 6 етажа (плюс моето от мазето) не ме привлича. Иначе бих предпочела този вариант, но не и като съм без мъжка половина. Баткото пък се сеща, че това е добър момент да изпробва новия скейт, който си купи наскоро и бързо сме постигнали съгласие. Натоварвам на колата куп оборудване: скейтборд, каска, комплект наколенки и налакътници за баткото, баланс байка на малкия, каска, втори комплект протектори (не че последните му вършат някаква работа, но нали батко му има), две алуминиеви шишета с вода, две връхни дрехи за тях и една за мен, чантата ми с портфейл, очила, мокри и сухи кърпички, фотоапарат, шапки с козирки (за всеки случай)… С това снаряжение нямаше да спечеля за идеята мъжа ми, който хич не обича разходки тип „натоварено магаре“, по време на които отгоре на всичко често се налага да спираш, да ровиш за някое от всички неща, да слагаш и махаш каски, да слагаш и махаш наколенки… На мен обаче не ми пречи, забавно е и децата се радват, а аз си почивам от липсата на онлайн достъп, в най-общия смисъл 🙂 Е, ако не смятаме телефона, който обаче съм сложила на дъното на чантата, от където ще го чуя само ако звъни точно когато бъркам за мокри кърпички.

Малко по-късно, доволно закусили и нахранили гълъбите с една трета от гевреците, се запътваме към Costa кафе за моята част от удоволствието на сутринта – огромна доза лате. Въоръжена с голямата чаша съм в готовност да оборудвам от багажника на колата две деца с всички необходими каски и протектори, за да завладеят гладките плочки около НДК-то. След известно количество време прекарано в каране за някои, ходене за други напред-назад в едно „подходящо“ каре, се запътваме към площадката в близост до бившото кафе „La Cabanna“, което беше популярно по времето, когато аз често се размотавах в същата градинка. Площадката наистина е страхотна – едната й част е предвидена за малки деца, а другата – за по-големи и е с доста интересни уреди, които ги няма по повечето нови площадки, които знаем. Децата веднага се насочват към люлката, която е нещо като кръгъл „басейн“ (както я определи малкият ми син) от въжета (исках да я снимам за онагледяване, обаче липсата на момент без чужди деца на нея, за които да искам специално разрешение да бъдат снимани и публикувани ме отказа от идеята). На нея са се настанили 3-4 малки дечица на около 2-3 годишна възраст и около тях майки и татковци подбутват „въжения басейн“ напред-назад в безметежно спокойствие. Вероятно децата им седят „мирни“ основно на това возило и не се забелязват никакви признаци скоро люлката да бъде предоставена за временно ползване на други подрастващи. Двете ми момчета започват да мрънкат лекичко, с тенденция за усилване, тъй като много, ама много искат да се полюлеят. Започват да ме молят да попитам кога ще се освободи люлката. Обаче на мен ми е неудобно и им го казвам.

Тук трябва да прекъсна историята, за да отделя специално внимание на „площадковите родители“ и защо ми е неудобно. Не обичам субкултурата на „майките от площадките“ (понякога заменяни от баби или татковци и по-рядко – дядковци). Винаги съм ги избягвала, освен нашата си квартална пред блока, която поради остарелите си морално и материално катерушки, стърчащи там от моето детство, не привлича тълпи. Но дори и на нея станах от „редовните“ едва в последната една година, откакто майка ми няма възможност да гледа децата (иначе тя ги беше представила на всички майки, татковци, лелички, продавачи, магазинери и прочее квартални лица). Та мисълта ми беше, че площадките ме плашат с няколко неща. Първото е „принадлежността“. Ако си „нов“ и непознат, те оглеждат през рамо, шушукат и наблюдават децата ти с едно наум. Чувствам се като че сме на кастинг (не че някога съм била на кастинг, но си мисля, че чувството е нещо подобно). Ако се случи да сме попаднали в група на „себеподобни“, нещата тръгват гладко и дори може да се завърже приказка. Ако ли не, обаче, което е, без да имам претенции за изчерпателна статистика, по-честият вариант – хмхм, бързо гледам да намерим “по-интересно“ занимание. Второто са „неписаните правила“, които сякаш имат леки различия според квартала и групичката. Често тези правила включват свободно ядене и разменяне между децата на неща като чипс, зрънчо, пелети, дъвчащи бонбони и ако не искаш детето ти да консумира от любезно предложения пакет, ти пишат веднага черна точка за надменност. Друго важно правило е, че детето ти трябва да споделя играчките си с другите деца, но не му е разрешено да иска да играе с техните. Това прилича на някаква странна надпревара кое дете ще бъде докарано за най-дашно, защото няма против другите деца да си играят с неговите неща, но и най-възпитано, тъй като не „нахалничи“ да иска чуждите играчки. Този процес неизменно е придружен от „извинителни бележки“ като например: „Съжалявам, той обикновено дава на децата колелото си, но днес стана рано и вече е кисел“ или пък „Извинете, че така взе играчката на сина Ви, тя никога не го прави, не зная какво й става днес“. Това е учтивата форма. Срещала съм и много по-крайни реакции, започващи от: „Дай играчката си на момченцето, ти нали не искаш да си лошо дете“, преминаващи през „Веднага остави колелото на детето, иначе ще те напердаша“ и стигащи до шляпване по дупето и дори прибиране на детето у дома. Дори и не искам да коментирам точно сега „възпитателния модел“ на тези родители и на какво точно учат децата си, че не е за това идеята ми, но някой път ще му отделя специално внимание.  Други, по-рядко срещани „правила от площадките“, са пиенето на бирички и пушенето на цигари в зоната около децата, „поемането на отговорност“ за възпитанието на всички деца от площадката от вида „слез от там, да не паднеш“, „не изкарвай пясъка от пясъчника“, „не се качвай по пързалката, има си стълби за целта“, които понякога се развиват до умозаключителни висини като „добрите деца не правят така“ и „това дете май няма родители наоколо“. Но най-най-любимо ми е да проследявам как се държат родителите около люлките.

Люлките, всеизвестно е, са като магнит за повечето деца в един или друг период от детството им, а ако съдя по себе си – и за част от родителите 🙂 Обикновено резултатът от тази всенародна любов към тях е, че те са изпочупени или в доста окаяно състояние. На тази площадка, обаче, люлката е преживяла изпитанията на времето и любовта на децата и възрастните (засега), дори отивам да погледна коя е фирмата-производител, за да ги поздравя (но я забравям, другия път обезателно ще сложа и лист и химикал някъде из чантите). Децата, които вече около 20 минути се люлеят, подпомагани от своите родители на нея, са щастливи, че люлката е прескочила трапа и още е там невредима и дори не скърца. Около люлката вече са се наредили няколко дечица, които гледат към нея както гладен би гледал самун хляб през витрината. Ние седим на пейката, леко по-отдалечени от „опашката“, където малкият продължава да пее песента „Питай за люлката, питай за люлката“, а големият проявява мъдрост и съпричастност „На мама й е неудобно, затова ще чакаме да се освободи“. Наблюдавам родителите, които продължават да люлеят децата си. Там сме, по часовник, вече 30 минути, а две от децата на люлката са все едни и същи. Сигурно са ги учили на правилото от моята младост „ето защо мъртвите не стават от местата си“. Това е в кръга на шегата, сега да не вземете да ме обвините, че съм детемразка. Наблюдавам, обаче, как родителите на децата в люлката се правят, че не забелязват жадните погледи на редичката наоколо. Гледат на другата страна, вадят телефон да говорят, молят другите родители да „пазят мястото“ на детето докато отидат да пишка… Дори нямам идея как мога да се намеся или да се „вредим“ за люлката. Постепенно част от децата наоколо се „преборват“ поетапно за място и в един момент възрастта се покачва на около 9-10 години. Междувременно моите деца са се наиграли порядъчно на останалите уреди и пак са седнали на пейката с клюмнали главици да чакат ред. Решавам, че няма да стане от разстояние, проявявам смелост и решително приближавам люлката на около метър, за да издебна момент. Децата се закачат около мен да чакат и ето, че настъпва и нашият миг. В момента, в който последното дете става от люлката, ние се запътваме да седнем и изведнъж отнякъде се появява млада баба с момиченце на около 2 години, която почти го настанява изпод носа ни на люлката. Е, не мога да издържа. Жената и детето са ми много симпатични, обаче вече ми писна да чакаме и учтиво обяснявам, че е наш ред и чакаме от има-няма 40-50 минути за тази люлка. Жената ме поглежда учудено с думите: „Ама то има място и за нея“. За миг се замислям как да й отговоря. Знам, че има място. Но знам и че малкият ми син ще писне до небето ако сложим друго дете от самото начало. Просто си е такъв – трябва му малко време на нова люлка. Решавам да съм „лоша“ днес и обяснявам, че е така, да, но моите деца не искат да се люлеят с други. Точка! (това не го казвам, но се подразбира). Не закъсняват ехидните коментари (които са още една от причините да не обичам „площадковите компании“) – „Е, да, те нейните деца са различни“, „Мда, сигурно са специални и затова“… Учудващо (или може би вече не) не реагирам на това, както вероятно би направило моето аз отпреди година, защото знам, че това не води до никъде. За да съм честна към симпатичната млада баба, тя не прави коментари. Големият ми син напуска люлката след няма и 5 минути, след което аз постепенно убеждавам малкия, че е хубаво да се люлее и с други дечица, той разбира и се съгласява и така на люлката се накачулват постепенно и други деца, става приятно, някои стават, приканваме други да се качат, по-големите започват да люлеят по-малките и играта върви в своя естествен ход, когато възрастните не се намесват много много…

Един татко дори ни „повери“ (без да ни пита) 4-годишната си дъщеря, за да отиде с по-голямото дете до кафето за сладолед (и още нещо, което не разбрах какво, но май и не искам да знам). Това също няма да го коментирам, де, както и защо ми се струва безотговорно да оставиш 4-годишно дете на оживена площадка в центъра (пък макар и тя да е ти е в квартала) само с думите: „Ти нали няма да ходиш никъде докато не се върнем? Ще ти донесем сладолед“. Няма да коментирам и защо по-голямото братче на 4-годишното момиченце ме пръскаше с вода от една спринцовка дори и след като му обясних, че не ми е особено приятно. Но пък получих отговор: „На мен пък ми е“  :), както и странен поглед от таткото от вида „Това не е моят тип ситуации, не ме съдете строго, че не взимам отношение!“ Всъщност, не се разсърдих.

Трябва да призная, че прекарахме много приятни 3 часа 🙂 Определено беше забавно. И се прибрахме точно навреме преди дъжда.

Read Full Post »

За първи път се сблъсках с активното слушане като процес на общуване преди години в едно обучение за мениджъри, което правехме в компанията, където работех по онова време. Моят отдел отговаряше за обученията на цялата компания и се чувствах длъжна да присъствам, за да съм сигурна, че нещата вървят добре. Беше ми интересно какво е това активно слушане и как така слушането може да бъде не-активно. Разбира се, тъй като не участвах в цялото обучение, бързо забравих основните техники на този процес и въпреки че дълго време след това твърдях, че активното слушане е много важен процес от комуникацията на ръководителя с екипа, не съм сигурна че знаех точно какво имам предвид. Дори не ми беше хрумвало да опитам да приложа този метод на общуване с децата си – мислех, че това е строго корпоративно ниво на обучение.

В последствие се сблъсках с друг вид техники за общуване, познати повече като NLP. Провеждахме програма за умения за презентиране, която беше базирана на тези техники и аз участвах този път много активно. Тренерът – англичанин с много интересен произход и подход към живота, ни посъветва да изпробваме техниките, които учим, с децата у дома. Децата, според него, са най-добрият лакмус дали успяваме да се справим с прилагането на конкретната техника за общуване, тъй като те нямат предразсъдъци и действат спонтанно. Това беше първият път, когато се замислих, че родителството може да се учи. Опитвах доста от нещата, които учехме в курса, със сина ми и беше чудесно, когато успявах да получа отклик и очаквания резултат. Все още си спомням как тренирах гласа си (все пак курсът беше за презентационни умения) докато четях приказки на детето. Беше толкова забавно – синът ми си умираше да се смее на моите превъпъщения в мецана, вълкът, лисицата и цялата фауна от приказките. Аз пък тренирах гласа си, правех си изводи как различните интонация и ритъм влияят на другия в общуването и за всеки от нас имаше полза в това упражнение. Не само тази, но и други техники, които изучавах, сработваха отлично с детето и това ме мотивира да започна да търся повече информация за начините на общуване с децата и как те влияят на отношенията с родителите и детското развитие.

Осъзнах, че до момента съм се интересувала основно от начините за отглеждане на детето. Постепенно започнах да опознавам различни теории за възпитание, общуване и развитие на детето. Всяка следваща ми беше още по-интересна. Някои ми допадаха, други – не чак толкова. Опитвах се да експериментирам с различни подходи, за да видя какви резултати постигам. Давах си сметка, че това в известна степен е на гърба на детето, тъй като постоянно сменях теориите и се лашках от една в друга посока – от единния родителски фронт и правилата залитах в тоталната либерализация на отношенията и обратно. Тези експерименти, от своя страна, ме караха да се чувствам виновна, че обърквам детето и в крайна сметка не постигам нищо постоянно. Времето си минаваше, детето растеше, а аз все още търсех нашия начин на общуване и положението се влошаваше още повече от рамката на 7-те години, както й казвам. Тази рамка е онази, за която казват: „Първите 7 години са най-важни“. Хората с опит говорят, че ако изпуснеш тези първи 7 години, после горко ти – положението е безвъзвратно и каквото си направил, свършено е вече. Те били изключително важни за израстването на отговорен зрял човек, който ще бъде достоен гражданин на обществото ни, казват. Това е времето, в което ковем съдбата на бъдещия зрял и морално обезпечен индивид. Тези „първи 7 години“ така ме притискаха, че чак ме задушаваха, наближавайки бавно и сигурно. Сякаш имах срок, в който трябваше да докажа, че съм добър родител и изпусна ли го – край, няма връщане назад. Беше странно усещането, че сякаш се съревновавам със себе си, или по-скоро с някакво външно убеждение, че имам да гоня в родителството задача с краен срок и определен очакван резултат. От гледна точка на позицията ми тогава в корпоративна среда това изглеждаше разумно, но животът е емоция, енергия, движение и разумът в него е следствие, а не причина.

Раждането на втория ми син промени много от възгледите ми за възпитанието и общуването с децата. Беше толкова различен от брат си! Нали знаете как казват: „Гледам ги по един и същи начин уж, пък ето колко са различни. Значи – въпрос на характер!“.  С второто дете си дадох сметка, че не е така и всъщност много от уроците, които научих от първото, неусетно са се превърнали в нов вид на отношение към второто дете, а нещата, за които съм била много строга и взискателна при първото, не изглеждат толкова страшни с второто. Като това да падне и да се удари. Или това да се храни и спи, когато е гладно и му се спи. Или да гледа малко повече телевизия отколкото е допустимо в главата ми. Интересно е как за едни и същи неща все още изтръпвах с баткото и много държах да му ги наложа, като например задължително да закуси преди да излезе за училище, а малкия го оставях да си легне следобед без да е обядвал, просто защото не е бил гладен. Това ме измъчваше и осъзнавах, че имам още много да уча и да развивам в себе си като родител, за да преборя моделите, които бях изградила вече в отношенията си.  Една положителна промяна беше факт, както и беше факт, че я оценявах за себе си положително – вече знаех, че времето не е загубено и човек винаги може да промени нещата в посоката, която ще го накара да се чувства удовлетворен и щастлив.

Така понесена на вълните на най-дългото платено майчинство, което ми даваше време и възможност да обмисля много неща, започнах да се интересувам все повече и повече от децата и тяхното възпитание и развитие, от това да прекарвам повече време с тях и да изследвам възможностите. Корпоративният свят вече нямаше стойност, изглеждаше изкуствен и нетърпим към ценностите на личния ми живот. Все по-важни бяха различните каузи, на които исках да се посветя, все по-ценно беше дори и безделно прекараното време с децата. Потърсих си работа на половин работен ден, която ми даваше гъвкавост и възможности да развивам себе си и да търся вдъхновение.

Така един ден ме намери една програма, която ме плени с концепцията си и с начина, по който даваше възможност на родителите да изграждат децата, но и себе си, общувайки с уважение и отговорност в отношенията. Ето как в късния слънчев ноември на 2011 г. се озовах в Бургас, като участник в сертификационен курс за обучение  на инструктори по програмата на Gordon Training International за Трениране на успешни родители. Едно от първите неща, с които се сблъсках на курса, беше активното слушане. Тази позабравена от мен техника на общуване, която се оказва ключова във взаимоотношенията ни – не само с децата и в семейството, но и с другите и света около нас. На пръв поглед активното слушане изглеждаше лесно – значи, слушаш „активно“, съпреживяваш един вид, опитваш се да се поставиш на мястото на другия и да му потвърдиш какво долавяш в поведението и чувствата му. Да, обаче на практика нещата стояха другояче. Първата трудност беше свързана с това да спра да мисля какво да кажа. Толкова бях свикнала докато слушам някой да мисля какво ще кажа като спре да говори, че се оказа изключително голямо предизвикателство да слушам истински. После се оказа, че не е толкова лесно да уловиш чувствата на човека срещу теб, а и дори когато успееш да ги уловиш – не знаеш как да ги изразиш, направо ти се губят думите. Наложи се да потърся речник на чувствата и да започна да ги чета отново и отново, за да осъзная, че „притеснявам се“ не е единственото чувство, което изпитвам като ми се свие стомахът. А и за да не повтарям папагалски „притесняваш се за това, притесняваш се за онова“. Наложи се доста да се упражнявам и все още го правя. Първо започнах със себе си, с опитите да разпознавам собствените си чувства, които далеч не винаги са „притеснена“ или „ядосана“. Важното е, че налучках правилния подход след само няколко опита – а именно, че трябва да започна с малките успехи, от дребните неща, които са по-лесни и вероятността да ги направя правилно и да постигна резултат е много по-голяма. Така постигнах първия си успешен процес на активно слушане още по телефона от Бургас с малкия ми син, тогава на две години и девет месеца. Бях толкова доволна от себе си и щастлива от резултата! Най-хубавото беше, че на следващия ден имаше с кого да споделя на обучението, да получа потупване по рамото, че се справям, както и вяра, че мога да постигна много повече.

Най-голямата награда за мен, обаче, си остават думичките, които чувам от малките гласчета у дома: „Мамо, благодаря ти, че ме разбираш!“

Read Full Post »

Понеделник в офиса… В моя случай – на обед. Пия третото подред кафе за деня и си мисля за отминалата година. Коледните и новогодишни празници този път някак безшумно и леко тъжно се изтъркулиха покрай нас. Различно от други години бяха съпроводени с малко тъжни моменти, много почивка и безцелно мотаене из къщи, липса на напрежение, малко болести. Разбира се и с много смях и радост за децата, които най-искрено и с блеснали от щастие очички се радваха на подаръците си от Дядо Коледа.

У дома Коледа започва рано. Е, не самата Коледа, но подготовката за нея! Още с първите по-студени дни през октомври миналата година се размечтах за пухкав сняг, много топлина, ухание на прясно изпечени коледни сладки, уют от топлите тонове на коледната украса и блещукащите лампички на елхата. Започнах да мисля за коледния календар на децата, за малките изненади и подаръчета, които джуджетата на Дядо Коледа оставят всяка нощ в календара или около него, а децата рано сутрин, още по пижами, скачат от леглата и тичат с боси крачета към поредното приключение от джуджетата. Започнах да си правя списък и с коледните сладки, които смятам да приготвя тази година. Обикновено времето не ми стига и все гледам уж отрано да започна приготовленията, но после кой знае как най-голямото майсторене в кухнята ми се струпва пак последните дни преди Коледа. Е, мога да си го позволя – все още моята единствена задача за празника са сладките, тъй като традиционно прекарваме Бъдни вечер при родителите на мъжа ми, а първия ден на Коледа в моите. Големият ни племенник, който е на 8, е голям фен на сладките, които приготвям за Коледа и не искам да го разочаровам, затова решавам да се захвана отрано и да направя много и различни модели. Първо място в списъка обаче е за календара за децата, всъщност само за баткото, тъй като дребният ще „ползва” батковия си календар от предните години.

Избрах модел за календара след голямо чудене, тъй като има толкова много и красиви идеи! Исках да е нещо, което можем да направим заедно с детето, за да участва и той в подготовката. Избрах този календар, защото от една страна за него не се налагаше да купувам нищо допълнително освен по-дебел картон и лепило, от друга – защото можехме да използваме материали, които иначе най-вероятно щяха да отидат в кошчето за боклук, а от трета – тъй като дава голямо пространство на въображението и можеш да го направиш уникален, по твой вкус, като едновременно с това се забавляваш от резултата. У дома от няколко години се опитваме да правим малко, но от сърце, за опазването на природата и да възпитаваме децата в малко по-зелен начин на живот. Календарът, изработен от „боклук”, е чудесен начин без да натякваш с думи, да научиш децата как могат да използват вече ненужни неща, за да създадат нещо ново и красиво. За основата на календара използвахме няколко хартиени торбички от покупки, а за украсата на джобовете извадихме един куп стари списания, които отдавна е време да занесем за подпалки на камината на село. Начертах модел на джоба, по който да изрежем останалите джобчета, мерихме и размерявахме, за да сметнем колко пространство ще ни е нужно, за да съберем 24 джоба, как да ги разположим, къде да съединим торбичките, колко разстояние да оставим между джобовете…

Два-три месеца по-рано бяхме чели от една книжка за правата, линийката, пергела и правенето на календара беше чудесен начин да си припомним някои основни принципи от геометрията, без изобщо да става дума за учене, математика и домашни. Детето се научи как, за да събереш нещо на едно ограничено пространство, са ти нужни знания за това какво е размер, права линия, разстояние… и най-вече – как да ги използваш, т.е. умението да превърнеш знанието в нещо реално полезно, а в нашия случай и изключително приятно, тъй като се очакваше да бъде домакин на много изненади в продължение на цели 24 дни през декември. И така, много вечери подред копирах модела на кадастрона, режех, сгъвах. Задачата се оказа нелека и баткото не успя да ми помогне много в правенето на самите джобчета за календара, тъй като бях купила доста дебел картон, който самата аз трудно сгъвах. Но ме подкрепяше с голям, а в последствие умерен ентусиазъм, а когато започнахме да режем разни картинки от списания и да лепим колажи на джобовете, искрено се радваше.

Тъй като работата вървеше бавно, но славно и работехме по малко почти всеки ден, ни беше нужно място, където бързичко да събираме всички материали така, че да можем на следващия или по-следващия ден да ги вадим отново и да продължаваме работата си. Така се роди „торбата за творчество” – една хартиена торба от покупки, в която събирахме всичко и държахме в кухнята под елхата до следващото използване. Торбата ни служеше и за бързо съхранение без подреждане на материалите, които използвахме за да направим ръчно изработена украса за кухнята (след като нищо от готовата ни украса не успяхме да закачим по кухненските шкафове, тъй като дръжките им не позволяват, се наложи да си направим).

Тази торба за творчество, между впрочем, още седи у дома, все още под елхата (просто защото елхата още е там), и сега в нея има всякакви остатъци от разни неща, материали, които можем да използваме за направата на нещо, което ще ни хрумне някой ден. Тя е от онези, както казва майка ми, точка „разни” – местенце в къщата (или няколко), пълно с всякакви джунджурии, които може и да ти потрябват някой ден за нещо, сега не знаеш за какво, но не искаш да изхвърлиш. Но, отклонявам се от разказа за нашия календар… И така, след 2-3 седмици усилен труд в малкото съвместно свободно време, бяхме почти готови с коледния календар. Оставаха само цифрите, с които да обозначим джобовете, но те се оказаха истинско предизвикателство за пространственото ми мислене. Между другото, умът на детето работеше в същата посока като моя, без да е трениран в такъв начин на мислене или пък да е минал повече от 10 години обучение в часове по математика. Дори, на моменти, даваше по-добри идеи за това как да направим цифрата и как да я изрежем. С много проби и грешки, с чертане и триене на модели, най-накрая успяхме да направим десет сносни цифри за модели, които пречертавахме върху лепяща се гланцова хартия, изостанала ни в повече от някоя от покупките на материали за детската градина преди време. В този процес баткото много ми съдейства, тъй като твърдо държеше да прерисува всички единици, двойки, тройки, четворки, петици и седмици. Останалите цифри се наложи да правя аз, тъй като имаха за изрязване вътрешни кръгчета, с които детето не успяваше да се справи така, че да отговори на собствените си стандарти, а те не са никак ниски, повярвайте ми.

След като налепихме цифрите по джобовете, бяхме готови за последните усилия по съединяването на всичко това в едно – календарът. Набързо ни дойде идея и с какво ще отбелязваме дните – залепихме една ръчичка, изрязана от списанията, на малко картонче, което изрязахме като кламер така че да се задържа на джобчетата. Завършихме календара точно вечерта преди първи декември, когато се очакваше първата задачка от джуджетата, придружена с подарък-изненада.

Тази година получавахме задачките в стихотворна форма, което костваше много работа на „джуджетата” всяка вечер по измислянето на целта и на самото стихче. Освен задачките и изненадите, които джуджетата всяка нощ поставяха в детските коледни календари, имахме и две малки чорапчета близо до леглата на децата, където всяка сутрин имаше по някое малко бонбонче с различна форма и опаковка (от колекцията на Линд, на която очевидно „джуджетата” бяха големи почитатели). Дребният толкова се запали по чорапчето с бонбонките, че дни след като Коледа беше минала и му обяснявахме, че вече няма бонбонки, а седи само за украса, още търсеше бонбонки в чорапчето. Наложи се да го махна, защото на два пъти го дръпна толкова силно, надявайки се да намери бонбон, че го скъса и после пришивах пак закачалка. Интересното беше, че всъщност той не ядеше бонбоните, само бъркаше да ги вземе, възклицаваше въодушевено какъв е бонбона днес и много старателно го обелваше от станиола, след което го оставяше някъде из къщата неизяден (добре, че батко му ходеше след него и намираше бонбона, за да го изяде, защото на няколко пъти намирах засъхнал по дивана шоколад от очевидно неизяден бонбон). За разлика – календарът не беше чак толкова впечатляващ за дребния, тъй като беше по-нависоко, по-неудобен и все някой трябваше да му помага да си го вземе. За пореден път се замислих колко интуитивно децата оценяват нещата около себе си въз основа на собствените си умения и позиция в средата, която ги заобикаля! Така започнаха да се нижат дните до Коледа, в трепетно очакване на подаръците и бонбонките от джуджетата всяка сутрин, в изпълнение на малките им, забавни задачки… Имаше задача с карта за търсене на подаръка, с гатанка, с разгадаване на загадка. Имаше и много задачки за създаване на уют и топлина в дома и ежедневието ни с направата на коледна украса, подреждането на елхата, печенето и украсяването на коледни сладки, прочитането на нови книжки, игри на цялото семейство, гледане на нови филмчета, разказване на истории, измисляне на пожелания, целувки за любимите хора, правене на коледни картички, писане на писмо до Дядо Коледа… Месец декември е вълшебен и дните ни вървяха весели и пълни с изненади и нови неща. Децата бяха истински щастливи!

Няколко дни преди Коледа се разболяхме с дребния. Случиха се и други неща… Това промени плановете ни и ни накара да погледнем с други очи празниците около нас. Но за това ще разкажа следващия пък, тъй като чашата с кафе вече е празна, а задачките от седмицата започват да набират скорост.

Read Full Post »

Older Posts »

%d bloggers like this: