Дочуто: На тенис корта

Покрай двете деца, които все още се налага да карам напред и назад по занимания, а често и да седя с тях или да ги изчаквам, се натъквам постоянно на странични за нас ситуации на взаимоотношения родител-дете, които често ме изумяват. За голямо мое съжаление в отрицателен аспект. Реших, че може би си струва да разкажа някои от тези „дочути“ истории. Понякога, ако човек успее да се погледне отстрани или да прочете история, в която да се разпознае, това е причина да се замисли какво може да промени, така че да стане по-добър родител, приятел, партньор, човек… Тези истории нямат за цел да осъждат поведението на анонимните хора, които участват в тях. Единствената им цел е да дадат поглед отстрани и личната ми гледна точка по въпроса, както и да провокират размисъл. Лично аз съм се разпознавала понякога в разказани истории и в повечето случаи съм се виждала в не-добрата ми светлина. Това със сигурност ме е накарало да изпитам чувство на неприязън и срам, понякога дори възмущение, но по-важното е, че съм искала да променя това и съм започнала да правя нещо по въпроса. Защото няма промяна без действие. Реших да започна да разказвам историите в „Дочуто“, така щото ако дори един родител се замисли и промени нещо, ще си е струвало усилието ми да ги наблюдавам и запиша.

Седя на пейка до корта и чакам да отмине часа по тенис на едно от децата. Докато отново се опитвам да се убедя, че от следващия месец е крайно време да се запиша и аз на тенис уроци в часовете, в които така или иначе съм на корта, вниманието ми сменя темата на разговор със самата мен и се насочва към нещо, което няма нищо общо с опитите ми да тренирам наум.

Погледът ми среща две момченца на видима възраст около 4-5 г. Малко по-късно ще разбера, че са братя. Може би породени. Гледам ги вече 10 минути как четкат корта. Тихо, спокойно, почти професионално. Не чувам и гък. Около тях няма възрастен, който видимо да е с тях.

Треньорката на моите деца заема корта и моли двете момченца да седнат на пейката на съседния корт и да изчакат бащата. Отнасям се след тази реплика и се заглеждам в играта на нашата групичка… По едно време дочувам мъжки глас от съседния корт:

– Няма толкова глупави деца като вас. Само много глупави деца не могат да се разберат кой да е отляво и кой да е отдясно. Вие сте глупави братя, глупави!

Обръщам се, естествено, за да видя какво става. Двете момченца седят чинно на една пейка и мълчат. Ни гък, ни мък. Бащата се е надвесил над тях и продължава да ги нарича „глупави“. Децата продължават да мълчат. Бащата започва да играе с партньора си тенис (вероятно треньор и на него, и на децата). Децата не мърдат от мястото си и думичка не обелват. След 2-3 мин. спира, явно осъзнал, че това не им е достатъчно. Разделя ги да седят на две отделни пейки, далеч едно от друго, като повтаря онова за глупавите братя. След няма и 5 минути чувам партньорът му да обяснява:

– Казаха ми, че искат да играят на сянката. Аз им казах: „Добре, все ми е едно къде ще играете“. Преместиха се на сянката, ама не могат да се разберат кой от коя страна на корта да застане. Казах им, че няма да видят никаква Коколандия, щом е така. Обаче това не помага. И ги оставих да се разправят…

След което се обръща към децата:

– Да, за вас никаква Коколандия, това е.

Поглеждам децата. Седят и не мърдат от двете пейки, дума не продумват. Двамата мъже на корта продължават да обсъждат децата докато играят, ей-така пред тях, сякаш ги няма. Цялата история се обяснява отново… Как едното било нацапало другото, как отишло да го чисти („Това с почистването го одобрих“, не забравя да даде веща оценка треньорът), ама после казали, че не били спали, ама да са спали… А децата продължават чинно да седят на пейките. Минали са вече повече от 20 минути.

Седя, гледам ги, пиша историйката и си мисля: „По дяволите, това са две малки деца, които не са мръднали от 20 минути, седят на две пейки далеч едно от друго с раничките на гърба и шапките на главичките си и НЕ СЕ ДВИЖАТ изобщо. Не смеят да проговорят нищо. Или аз нещо не разбирам добре, или има родители, които си нямат и понятие от деца и са направо… ами, няма да съм груба, ама… иде ми да ги… „.

Мъчно ми е за дечицата. Мисля си в какви по-големи деца и след това възрастни ще се превърнат. Ще мачкат ли и те своите деца, приятели, любими, колеги по същия начин, както ги е мачкал баща им или майка им в детството. За да си върнат. Ще седят ли послушно, когато някой иска от тях да правят неща, които са недостойни за тях. Защото са се примирили. Ще мълчат ли, когато ги унижават на работното място, на улицата, в държавата им или в любовта. Защото някой им е запушвал устата и нямат смелост да търсят правата си.

Ето… такова ни е обществото. Мачкано, унизено, недостойно, потъпкано, мълчащо, със запушена уста. Затова ни е такава и държавата. И всичко това тръгва от мен, от теб, от всеки от нас. От нас, които трябва да сме тези, които обичаме най-много децата си и претендираме, че ни е грижа за тях и за това в какви възрастни ще се превърнат. И после те стават част от гражданското общество. Това гражданско общество, което трябва да се вдигне глава, когато го мачкат и вместо да мълчи и да се подчинява, да търси правата си и да променя статуквото. Е, как да стане това?

Реклама

Read Full Post »

Т.У.Р. родителство в действие (2)

Повечето от вас, които четете блога ми (въпреки моята сериозна несериозност в публикуването) знаят, че от няколко години водя курсове за родители по програмата „Трениране на успешни родители“, основана на Модела Гордън. Наскоро (или не чак толкова скоро) реших да започна да пиша практически истории за приложението на този модел в ежедневните ни взаимоотношения с децата. В първата история засегнах темата за аз-посланията и как те могат да ни помогнат да решим проблема си без да използваме бариери в общуването (заповеди, „четене на конско“, ирония и пр.) като едновременно с това дадем на децата възможност да ни помогнат и така – да израстнат и станат по-отговорни за действията си. Сега, във втората история, се опитвам да засегна активното слушане и как то помага на детето да намери самó решение на проблема си, като по този начин му даде възможност да се развива като уверено и независимо дете. 

Минава десет вечерта. Тази вечер закъсняхме с лягането. На малкия определено му се спи. Прочели сме приказката и той преминава през рутинните си завъртания и намествания преди заспиване. По принцип е от децата, които заспиват бързо, но тази вечер ми прави впечатление, че се върти по-дълго от обикновено.

Брат му вече спи, но малкият току се гушва в мен и усещам, че е неспокоен. Нежно се обръщам към него: „Какво има, слънчо? Струваш ми се тревожен.“ Детето се повдига и започва да бърше все още сухите си очички в храбър опит да не заплаче. Виждам, че нещо му тежи и почти искам да започна да го успокоявам, че всичко е наред, но се спирам навреме и само тихичко го гушкам. След няма и минута той вече е отворил дума:

– Мамо, утре Г. (най-добрият му приятел в детската градина) ще го вземат на обяд. Днес ми каза.

– И ти си тъжен, защото той няма да е с теб, така ли?

– Да, тъжен съм. – детето почти се разплаква. – Какво ще правя аз без него? В. (другият най-добър приятел) също не е на детска, болен е. Ще съм много тъжен, ако го вземат.

– Миналата седмица пак ти беше казал, че ще го вземат, но не се случи. – опитвам се да го успокоя. – Може би просто му се иска да го вземат на обяд и затова така казва.

– Да, но ако този път НАИСТИНА го вземат, аз какво ще правя? – изобщо не се е успокоил, а сълзите вече се стичат по бузките му.

Сърцето ми се свива. Все още помня много ярко плача и трудната раздяла сутрин през цялата минала година в детската градина. Помня как в момента, в който видеше, че пантофките на другарчето му са на рафтчето и вече знаеше, че днес не е на детска, се свиваше изведнъж, целият започваше да трепери и телцето му се стягаше сякаш е пружинка с бомба в единия си край, която ей-сега ще изхвръкне и ще избухне. Точно по същия начин започваше да примигва сякаш има тик и да бърше още сухите си очички, а сълзичките му потичаха, докато той се опитваше да ги спре. Помня думичките му всеки път: „Мамо, не искам да плача, но то е по-силно от мен. Не мога да се спра. Не мога, мамо, не мога. Не искам да ме оставяш тук, не искам.“

Затаявам дъх. Цялата минала година минава на лента със забързан каданс пред очите ми. Почти съм готова да се разплача, толкова силни чувства нахлуват отново в мен. Мисля си какво се промени оттогава… Тази година ходи на детска градина без проблем още от самото начало. През лятото израсна много в уменията си за социализация, играеше без проблем с познати и непознати деца и просто си пролича колко по-зряло отношение има към останалите социални същества около себе си. Чаках тръгването на детска градина със смесени чувства на страх и притеснение, но и с желание да видя дали наистина е преодолял раздялата и се е справил с отделянето.

Всичко тръгна добре, сутрин излиза с усмивка (въпреки това, още не смея да го заведа аз, а отива с татко си).

А сега това! Не знам какво да направя?!? Почти съм на ръба да кажа: „Ами добре, ще помоля баба ти да те вземе на обяд и теб“ и по този начин да реша въпроса. Знам, че ще сработи. Ще се усмихне веднага, ще се успокои и ще заспи. Но се сещам, че това е моето решение. А то му отнема възможността той да намери сам решение на проблема си. Дори може да му отнема и възможността да разбере какъв е изобщо проблемът и точно този ли е или има нещо друго.

Не, това не е вариант този път. Виждам толкова често ефекта от навика ни като родители да вземаме решенията на децата си вместо тях. Виждам го дори в мъжа ми. Понякога и в себе си. Не искам това за моите деца. Искам те да бъдат уверени в себе си и отговорни, да не живеят според очакванията на хората, а да търсят своето собствено щастие.

Чувам се да си повтарям наум: „Слушай активно. Обели лука“. Потискам ентусиазма си, че имам решение и желанието си да го споделя сега и веднага, за да се справя със собственото си нетърпение да се заспива вече. Решавам, че ще изслушам малкото дете. Ще му дам пространство да си потърси проблема. Ще му оставя място, в което да се повърти и поразсъждава над него. Ще го оставя този път той да си намери решението. Въпреки изкушението ми да го насоча към „правилното“.

Тук е мястото да отворя скоба. Активното слушане е част от уменията, които усвояваме като част от програмата за родители Трениране на успешни родители (ТУР), която водя вече три години. Използва се, когато детето има проблем и на практика е отразяване на неговите чувства и фактите, които чуваме. Това дава възможност на детето да разбере чувствата си, за да може да ги преживее и преодолее, след което да погледне над ситуацията отстрани и да намери същината на проблема. Тогава вече ще има достатъчно информация, за да намери и неговото решение. Сам. Без моята „веща“ намеса. Активното слушане има и нещо като „втора степен“, която се нарича „да обелим лука“. Това е процес, при който чрез активно слушане помагаме на детето да надникне отвъд проблема на повърхността и да навлезе в неговата същина, която често се оказва нещо съвсем различно от споделения проблем.

Затварям скобата. Настройвам се на вълна активно слушане (вече ми е много, много по-лесно отколкото в началото) и отвръщам на въпроса му (който всъщност не е въпрос):

– Изглежда те е страх, че ще си самотен без Г., ако го вземат на обяд.

– Да, ще съм самотен и тъжен.

– Мда… Сигурно ще се чувстваш изоставен без най-добрия си приятел.

– Да. Изоставен.

– И се притесняваш, че няма да има с кого да си играеш.

– Ъхъ… – усещам, че има нещо и замълчавам (мълчанието също е част от уменията ни да даваме пространство на детето да обмисли – много трудно за мен умение, признавам).

Детето продължава:

– Г. не иска да играем с никой друг. – казва. Веднага си помислям: „Аха!!! Лукът започна да се бели.“

– Г. иска да играем само двамата. Само на неговите игри.

– А ти искаш да играеш и с другите деца? Кое беше онова момченце, с което си игра на рождения ден на В. – А. ли? Сигурно ти се иска да можеш да си играеш и с А.

– Да, искам да си играя и с А. С Б. също, и с В. Той понякога е толкова смешен. Но Г. иска да си играем само двамата или тримата с него и В., когато и той е на детска.

– И на теб ти става скучно сигурно…

– Да, скучно. Но и понякога ми писва Г. да ме командва постоянно. А когато искам да включим още някой в играта, той ми обяснява как щял да ни развали играта, защото не иска да прави това, което Г. му казва.

– Струва ми се, че и на теб не ти е особено приятно да правиш все това, което Г. казва, а?

– Да, не ми е. Понякога искам и аз да решавам. А и да играем и с други деца.

Мълчим отново около половин минута. Усещам, че вървим към решение на проблема. Много ми се иска да се усмихна и да покажа облекчението си, но успявам да запазя сериозния си вид. Малкият продължава още няколко минути да разисква въпроса около командването и игрите с другите деца. Стига до заключението, че в игрите трябва да има разнообразие и по отношение на това кой командва, и по отношение на участниците.

Не зная как точно смята да го постигне, но оставям на него да си намери начините. Не е нужно да знам всичко – още един урок, който научих в последните 2-3 години. Понякога няма да знам какво точно решение са намерили децата на проблемите си и не е нужно.

Осъзнавам, че „да знаем“ по-често е израз на желанието ни „да контролираме“, а не „да ни е грижа“. А желанието ни да контролираме е опит да задоволим собствените си потребности, а не да отговорим на тези на детето. Не че има нещо лошо в това ние, като родители, да удовлетворяваме потребностите си. И, разбира се, трябва да го правим. Но не за сметка на децата си. Защото тази сметка има много висока цена!

Read Full Post »

Т.У.Р. родителство в действие (1)

Повечето от вас, които четете блога ми (въпреки моята сериозна несериозност в публикуването) знаят, че от няколко години водя курсове за родители по програмата „Трениране на успешни родители“, основана на Модела Гордън. Дори съм писала за някои от преживяванията си с Т.У.Р тук в блога. От известно време обмислях да събирам написани истории за практическото приложение на Т.У.Р. уменията в живота с децата ни, защото често хората си мислят, че на теория е лесно, но на практика не се получава точно така. Имах идея да събера някакъв брой истории преди да започна да ги публикувам, но от чакане да се организирам никога нямаше да започна сигурно, затова реших да направя първата крачка и накъдето ме отведе вятъра и вълнението. Публикувам първата история, която е от преди седмица с моя голям син. Надявам се да мога да събера истории и от други родители, преминали през Т.У.Р. и видели практическата полза в отношенията с децата. 

Големият ми син стана на десет през пролетта и от няколко месеца го пускаме да играе сам с другите деца около блока ни и в двора на училището до нас. Разбрали сме се за основни неща, които да осигуряват спокойствието ни, но и в същото време да стимулират самостоятелността му. Едно от тях е да се прибира до 13.30 на обяд и до 20.30 ч. вечер, както и да се обажда ако има намерение да се отдалечи от територията, на която знаем, че се намира или пък смята да закъснее. От няколко вечери синът ми звъни, за да пита дали може да остане малко повече навън с децата. Знам, че е близо, а и обикновено са 15-тина деца, така че се съгласявам и сме спокойни и доволни и двамата.

Наскоро отново беше навън и около 20.30 аз започнах да се оглеждам дали не идва към входа. Не се беше обадил, а вече ставаше 20.40 и започваше да се смрачава. Звънях 3-4 пъти на телефона му, но не ми вдигаше. Започнах да се притеснявам. Предполагах, че най-вероятно просто не си чува телефона и се е залисал в играта, но все пак въображението ми (с помощта на силното чувство на майчината тревога) започна да рисува какви ли не сценарии и взе да ми трепери отвътре и да ме свива коремът.

Реших да отида до игрището и да видя какво става. По пътя тревогата ми се примеси с раздразнение и си мислех как най-вероятно ще го намеря там и колко съм се притеснила, а той дори не се е сетил да ми се обади. Представих си как му обяснявам колко безотговорно постъпва, но веднага се спрях и си казах: „Хей, нали знаеш, че има и друг начин и ти учиш другите на него“. Реших да постъпя различно.

Вече приближавах оградата на училищния двор и видях в далечината момчето ми да рита с останалите деца. Не го извиках (за да не го излагам пред приятелите му), а просто застанах до оградата и махнах няколко пъти докато той накрая ме забеляза. Дадох му знак да дойде до мен, той изтича веднага и аз казах тихо: „Ти не ми се обади, че ще закъснееш и аз много се притесних да не се е случило нещо. Помислих, че сигурно просто си се улисал за часа, но в същото време много се разтревожих дали не се е случило нещо друго и реших да дойда, за да се уверя, че всичко е наред“. Синът ми се обърна към мен и каза: „Мамо, извинявай много, че не се обадих, точно мислех да ти звънна и да кажа, че ще се прибера с Д. и татко му. Благодаря ти, че си се притеснила за мен и дойде да ме видиш. Обичам те!“

Тръгнах си към вкъщи спокойна и удовлетворена. Представих си как щеше да се развие ситуацията, ако бях започнала да го обвинявам, че е безотговорен защото не се е обадил и как може да ми причинява това, да му напомням, че имаме уговорка, която не спазва, да го заплашвам с последствия от постъпката му или пък да му давам примери от вида „ако се беше случило еди-какво-си“.

Усмихнах се и се почувствах горда от себе си, че постъпих така!

На следващата вечер той не забрави да се обади. На по-следващата отново. И така всяка вечер, дори и да става дума за само 10 мин. закъснение. Без изобщо да сме отваряли повече дума за това.

Помислих си, че това е един много практически пример как децата се учат на отговорност.

Read Full Post »

„Ще броя до три“ или защо няма бързо решение за родителите

Този текст написах за брой Пролет 2014 на сп. „Първите 7“. Харесвам си го и реших да го публикувам и тук 🙂

В България все още не са достатъчно популярни, макар да набират скорост, „бързите решения“ за родителите. Това са предложения за системи и техники, които много бързо и лесно биха дали на родителите възможност да променят поведението на детето си, така че то да отговаря на техните очаквания. Често тези очаквания са свързани с ежедневния ритъм на живот, ангажиментите и нивото на стреса, който изпитват родителите отглеждайки децата си. И не винаги имат общо с това какви деца бихме искали да отгледаме. Или може би трябва да кажа – какви хора искаме да станат те.

Така например един ангажиран родител, който е притиснат от времето и сутрин бърза за работа, ще има очаквания от детето си то да е експедитивно, да става навреме и да се оправя бързо, за да не се стига до закъснение на родителя. Ако детето става трудно, облича се бавно, обича да се размотава сутрин по-дълго от поносимото за родителя, или пък спори за дрехите, закуската или пък ходенето на детска градина или на училище като цяло, това няма да е приемливо за закъсняващия родител и вероятността сутрините да са изнервени е голяма.

Какво прави много често родителят в тази повтаряща се ситуация? Търси начин да се справи бързо, сега и веднага с поведението на детето. Обявява възможните последствия за детето ако не изпълни нарежданията на родителя. След това брои до три и взима решението вместо детето. Успокоява съвестта си с мисълта, че детето е било предупредено за последствията от поведението си и трябва да ги понесе, за да може да изгради връзката причина-следствие. Успокоява любящото си сърце с редица системи и автори по въпросите на възпитанието, които го уверяват, че по този начин поставя така необходимите на детето граници, както и че критикува и наказва поведението, а не детето. Един вид – възпитава правилно детето си, въпреки че много често се случва родителят да остане с едно дълбоко глождещо чувство, че не е постъпил съвсем правилно. Но тъй като при повечето деца в по-крехка възраст подходът „Броя до 3 или…“ работи, това глождещо усещане за неправилност притъпява с времето и родителят започва да намира тези съвети за работещи и се уповава на тях. Каква е изненадата на тези родители, когато в по-късна възраст децата им застават категорично на противоположното мнение по почти всички въпроси!

Родителите не са виновни за това. „Бързите решения“ са се превърнали до голяма степен в начин на живот на съвременните родители. Но докато микровълновата фурна, сешоарът, миялната машина и мобилният телефон имат за цел да ни спестят време, средства и усилия, то не е съвсем така с бързите решения в родителството.

Да използваме лесни и бързи средства за нещо толкова сложно като човешкия мозък – който има способността да реагира, да създава, да анализира, да променя хода на човешкото поведение – в най-добрия случай води до това да започнем да се проваляме все по-често в опитите си да накараме децата да се държат по определен начин. Често последствията могат да бъдат и доста по-сериозни, тъй като всяко събитие и преживяване в детството имат неизмеримо влияние върху това в какъв човек ще се превърне детето за остатъка от живота си.

Въпреки изкушението на съвети като „Само за 3 седмици можете да наложите дисциплина и спокойствие в дома си“, истината е, че няма бързи решения за възпитанието на децата и за създаването на спокойни и удовлетворяващи взаимоотношения родител-дете, в които всеки се чувства щастлив и доволен. Това се постига с усилия, време и (понякога) средства, вложени в това родителят да промени закоравели навици в общуването или заложени от неговите родители възгледи за личността на децата и модели на възпитание.

Тук обикновено е мястото, на което (ако си говорехме на живо) ще се намери някой да ме прекъсне и да попита: “Добре се, тогава какъв е начинът? Какво трябва да направят родителите, за да не се стига до тези изнервени ситуации сутрин?“ (или всеки друг пример, който бихте се сетили). Отговорът не е прост, тъй като (стана ясно че) бързите решения не работят. Краткият отговор би бил, че „превенцията е по-добра от лечението“ или с други думи, необходимо е да инвестираме усилия в това да изградим отношения с децата, които ще ни позволят или да не стигаме до тези ситуации, или да се справим с тях без да остава онова, глождещото чувство. Тези усилия обикновено дават резултати след вложено време и постоянство, а не на секундата. Моят опит е с подхода, който се използва в програмата „Трениране на успешни родители“, но съм убедена, че всяка сериозна друга програма за общуване и човешки взаимоотношения (като например „Ненасилствената комуникация“) ще твърди същото.

Ако вземем дадената по-горе примерна ситуация, в която бързаме за работа, нека видим как един превантивен подход би сработил. Ако вземем предвид нуждите и на двете страни, не само родителските, ще видим, че детето също както родителят иска то да решава кога да става и тръгва, какво да облича, с какво да се храни. Също така детето, както и родителят, има дни, в които ще се чувства по-енергично и весело и такива, в които ще е натоварено или напрегнато под влияние на различни фактори. В същото време и двете страни имат право да се чувстват добре и удовлетворени. Но родителят е този, който би трябвало да носи отговорността за това как се разрешава една ситуация от позицията на авторитета, но не този на силата, властта и вързастта, а този произтичащ от повечето знания и житейски опит. Родителят трябва да обмисли и предвиди предстоящите ситуации и възможните реакции, да обсъди, да подходи с разбиране към нуждите на детето, за да не се влиза в конфликт или да се реши безболезнено.

Може би детето има причина да не иска да ходи на градина и е нужно да отделите време и да поговорите за това. Или е изморено и недоспало и затова не иска да стане. Може да избере дрехите си само от предната вечер и да уговорите каква ще бъде закуската. Ще е добре и да знае предварително, ако ще бързате на сутринта. Всички тези мерки могат да направят детето по-разбрано към вашите нужди, стига да му показвате (не само на думи) че разбирате и уважавате и неговите, както и че ги взимате предвид.

Търсете решение заедно. Звучи просто. Или пък не. Но със сигурност не е бързо и не чак толкова лесно. И не е рецепта – всяка ситуация си има своята уникалност и ако за едни деца работи един начин да я разрешим, то за други може да е различно.

Родителите, които често си казват „нямам време“, „нямам пари“, „нямам търпение“ да реша всички тези сложни дилеми в отношенията с децата, се надявам да се замислят над въпроса: „Бихте ли се подложили на операция при хирург, който ви предлага бързо решение на проблема ви?“.

 

Автор: Силвия Андреева, Сертифициран инструктор по програмите Трениране на успешни родители (ТУР) и Трениране на успешни учители (ТУУ)

silvia@parentrain.me

http://www.facebook.com/parentrain.me

https://roditelstvo.wordpress.com

Read Full Post »

Активно слушане на майка ми? Защо не!

Телефонът ми звъни докато гледам видео-демо на една система за електронно обучение. Виждам, че е майка ми. Това означава, че трябва да изтърпя куп въпроси, всеки път едни и същи. Тя никога не ми звъни за нещо кой знае колко съществено. Репертоарът го знам. Но пък знам и че ме обича и просто иска да ме чуе. Вдигам, понеже ми писна от монотонния глас, който ми обяснява как да си премина теста в системата.

Следват редовните въпроси: „Какво правиш“, „Как са децата“, „Всичко наред ли е“… Съответно гарнирани с едно от следните заключения (според случая): „Явно си заета“, „Нещо май си ядосана“, или (много рядко) „Изглеждаш ми спокойна“. Днес, за късмет и на двете ни, съм последното и майка ми продължава разговора със (също много познатото): „Да те питам нещо“. В този миг си помислям, че този път наистина има нещо важно, за което майка ми ще се съветва с мен и се настройвам да слушам задълбочено. Следва въпросът (разбира се, предхождан от обяснение защо се е стигнало до него):

– „Нали ти ми каза, че не харесваш дамаската на колата ми.” (Явно е наистина важно! Наскоро си купи кола, първата след не-знам-колко-вече-много години без и е много щастлива.)

– „Да, мамо, аз бях, все още не ми харесва.”

– „Имам разрешение от баща ти да си купя калъфки. Седя и се чудя кои да купя. От материята, която ми харесва, има в сиво и в червено-и-черно. Не знам кои да взема.”

– „Вземи сивите” – отвръщам уверено и си мисля, че разговорът е приключил, но не съм познала.

– „Ами то има и едни в черно-и-синьо, синьото ще отива на синия металик, обаче не ми харесва материята, синьото е някаква мрежа” – продължава майка ми, сякаш изобщо не ме е чула, че вече съм казала СИВОТО.

В този момент съм готова да избухна, но изведнъж се сещам за Активното слушане. Толкова време вече го преподавам като част от уменията на родителите да помагат на децата си да решават проблемите си, а забравям да го прилагам и в обратния вариант – като дете към родителя. Веднага превключвам (вече съм задобряла адски много и ми е лесно, хаха).

– „Изглежда сякаш ти е трудно да решиш кой цвят да вземеш.“

– „Да, не мога да реша. Синьото е хубаво, но материята не ми харесва и няма да го взема. Сивото е много изчистено. А това в червено и черно е шаренко, весело, малко крещящо.“

– „Май се колебаеш кое ще отива най-много.“

– „Да, колебая се. Червеното ми се струва, че ще си отива на синьото, изглежда добре – по средата е червено, отстрани черно, има един надпис обаче…“

– „Сякаш ти се струва прекалено крещящо…“

– „Да, май е малко шарено, а и баща ти каза да не взимам червено.“ (Аха, ето къде бил ключът от бараката!)

– „А на теб ти харесва повече то, ти обичаш шаренките неща.“

– (смее се) „Е, ти пък сега… Да, харесва ми. Но и сивото е хубаво, едно такова тъмно, мишо сиво.“

– „Но май ти изглежда прекалено семпло.“

– „Ами не знам… Чудя се. Харесва ми и то.“

– „Все още се колебаеш…“

– „Да, колебая се.“

– „Изглежда и двете те притесняват с по нещо…“

– „Ами да, червеното с този надпис чак е прекалено, а пък сивото е така… изчистено. А и татко ти не искаше в червено… Като че ли е прав.“

– „Струва ми се, че вече отиваш към решение.“

– „Да, ще взема сивото. Това червено … Много ще ме бъзикат. Сивото ми харесва.“

– „Радвам се, че реши. Аз също мисля, че ще си отива.“

– „Благодаря ти, маме. Вече съм го нарамила. Татко ти също ще е доволен. Хайде поздрави децата и ги целуни и до скоро.“

Я, колко било лесно. Чувствам се страхотно! Не се изнервих, не дадох съвет за нещо, за което няма как да посъветваш човек по телефона (представяте ли си как може да дадеш съвет за ЦВЯТ?!? по телефона), помогнах на майка ми да вземе решение без да й натрапвам идеи и да я карам да се чувства безсилна да се справи сама (или пък виновна, че не ме е послушала), отгоре на всичко в края на разговора ни и двете се чувствахме прекрасно, в настроение и доволни, че сме се чули.

Трябва да го правя по-често 🙂

Read Full Post »

За неделите и площадките

Тази неделя съм сама с децата. По-добрата половина от мен пренася дърва на вилата 🙂 Решавам, че това е удобен случай да ги натоваря (децата, не дървата) да закусим в градинката на НДК маслени гевреци от Кузи (което чак днес разбрах, че не се казвало вече така). Знам, че не е най-полезната закуска, но днес се успахме и избирам да прекараме половината ден навън вместо да прекарам два часа в приготвяне на закуска, изяждане на закуска и разчистване. Освен това нямаме вода, което ме успокоява, че съм взела правилното решение. След известен спор с баткото, който иска да отидем дотам с колелата, защото е „по-здравословно“, „по-забавно“ и „не замърсяваме въздуха“ (точно в този момент ми се искаше да не го уча чак пък толкова активно за тези неща), печеля с аргументите, че много духа за колела и освен това още нямаме асансьор, а да свалям и качвам две колелета 6 етажа (плюс моето от мазето) не ме привлича. Иначе бих предпочела този вариант, но не и като съм без мъжка половина. Баткото пък се сеща, че това е добър момент да изпробва новия скейт, който си купи наскоро и бързо сме постигнали съгласие. Натоварвам на колата куп оборудване: скейтборд, каска, комплект наколенки и налакътници за баткото, баланс байка на малкия, каска, втори комплект протектори (не че последните му вършат някаква работа, но нали батко му има), две алуминиеви шишета с вода, две връхни дрехи за тях и една за мен, чантата ми с портфейл, очила, мокри и сухи кърпички, фотоапарат, шапки с козирки (за всеки случай)… С това снаряжение нямаше да спечеля за идеята мъжа ми, който хич не обича разходки тип „натоварено магаре“, по време на които отгоре на всичко често се налага да спираш, да ровиш за някое от всички неща, да слагаш и махаш каски, да слагаш и махаш наколенки… На мен обаче не ми пречи, забавно е и децата се радват, а аз си почивам от липсата на онлайн достъп, в най-общия смисъл 🙂 Е, ако не смятаме телефона, който обаче съм сложила на дъното на чантата, от където ще го чуя само ако звъни точно когато бъркам за мокри кърпички.

Малко по-късно, доволно закусили и нахранили гълъбите с една трета от гевреците, се запътваме към Costa кафе за моята част от удоволствието на сутринта – огромна доза лате. Въоръжена с голямата чаша съм в готовност да оборудвам от багажника на колата две деца с всички необходими каски и протектори, за да завладеят гладките плочки около НДК-то. След известно количество време прекарано в каране за някои, ходене за други напред-назад в едно „подходящо“ каре, се запътваме към площадката в близост до бившото кафе „La Cabanna“, което беше популярно по времето, когато аз често се размотавах в същата градинка. Площадката наистина е страхотна – едната й част е предвидена за малки деца, а другата – за по-големи и е с доста интересни уреди, които ги няма по повечето нови площадки, които знаем. Децата веднага се насочват към люлката, която е нещо като кръгъл „басейн“ (както я определи малкият ми син) от въжета (исках да я снимам за онагледяване, обаче липсата на момент без чужди деца на нея, за които да искам специално разрешение да бъдат снимани и публикувани ме отказа от идеята). На нея са се настанили 3-4 малки дечица на около 2-3 годишна възраст и около тях майки и татковци подбутват „въжения басейн“ напред-назад в безметежно спокойствие. Вероятно децата им седят „мирни“ основно на това возило и не се забелязват никакви признаци скоро люлката да бъде предоставена за временно ползване на други подрастващи. Двете ми момчета започват да мрънкат лекичко, с тенденция за усилване, тъй като много, ама много искат да се полюлеят. Започват да ме молят да попитам кога ще се освободи люлката. Обаче на мен ми е неудобно и им го казвам.

Тук трябва да прекъсна историята, за да отделя специално внимание на „площадковите родители“ и защо ми е неудобно. Не обичам субкултурата на „майките от площадките“ (понякога заменяни от баби или татковци и по-рядко – дядковци). Винаги съм ги избягвала, освен нашата си квартална пред блока, която поради остарелите си морално и материално катерушки, стърчащи там от моето детство, не привлича тълпи. Но дори и на нея станах от „редовните“ едва в последната една година, откакто майка ми няма възможност да гледа децата (иначе тя ги беше представила на всички майки, татковци, лелички, продавачи, магазинери и прочее квартални лица). Та мисълта ми беше, че площадките ме плашат с няколко неща. Първото е „принадлежността“. Ако си „нов“ и непознат, те оглеждат през рамо, шушукат и наблюдават децата ти с едно наум. Чувствам се като че сме на кастинг (не че някога съм била на кастинг, но си мисля, че чувството е нещо подобно). Ако се случи да сме попаднали в група на „себеподобни“, нещата тръгват гладко и дори може да се завърже приказка. Ако ли не, обаче, което е, без да имам претенции за изчерпателна статистика, по-честият вариант – хмхм, бързо гледам да намерим “по-интересно“ занимание. Второто са „неписаните правила“, които сякаш имат леки различия според квартала и групичката. Често тези правила включват свободно ядене и разменяне между децата на неща като чипс, зрънчо, пелети, дъвчащи бонбони и ако не искаш детето ти да консумира от любезно предложения пакет, ти пишат веднага черна точка за надменност. Друго важно правило е, че детето ти трябва да споделя играчките си с другите деца, но не му е разрешено да иска да играе с техните. Това прилича на някаква странна надпревара кое дете ще бъде докарано за най-дашно, защото няма против другите деца да си играят с неговите неща, но и най-възпитано, тъй като не „нахалничи“ да иска чуждите играчки. Този процес неизменно е придружен от „извинителни бележки“ като например: „Съжалявам, той обикновено дава на децата колелото си, но днес стана рано и вече е кисел“ или пък „Извинете, че така взе играчката на сина Ви, тя никога не го прави, не зная какво й става днес“. Това е учтивата форма. Срещала съм и много по-крайни реакции, започващи от: „Дай играчката си на момченцето, ти нали не искаш да си лошо дете“, преминаващи през „Веднага остави колелото на детето, иначе ще те напердаша“ и стигащи до шляпване по дупето и дори прибиране на детето у дома. Дори и не искам да коментирам точно сега „възпитателния модел“ на тези родители и на какво точно учат децата си, че не е за това идеята ми, но някой път ще му отделя специално внимание.  Други, по-рядко срещани „правила от площадките“, са пиенето на бирички и пушенето на цигари в зоната около децата, „поемането на отговорност“ за възпитанието на всички деца от площадката от вида „слез от там, да не паднеш“, „не изкарвай пясъка от пясъчника“, „не се качвай по пързалката, има си стълби за целта“, които понякога се развиват до умозаключителни висини като „добрите деца не правят така“ и „това дете май няма родители наоколо“. Но най-най-любимо ми е да проследявам как се държат родителите около люлките.

Люлките, всеизвестно е, са като магнит за повечето деца в един или друг период от детството им, а ако съдя по себе си – и за част от родителите 🙂 Обикновено резултатът от тази всенародна любов към тях е, че те са изпочупени или в доста окаяно състояние. На тази площадка, обаче, люлката е преживяла изпитанията на времето и любовта на децата и възрастните (засега), дори отивам да погледна коя е фирмата-производител, за да ги поздравя (но я забравям, другия път обезателно ще сложа и лист и химикал някъде из чантите). Децата, които вече около 20 минути се люлеят, подпомагани от своите родители на нея, са щастливи, че люлката е прескочила трапа и още е там невредима и дори не скърца. Около люлката вече са се наредили няколко дечица, които гледат към нея както гладен би гледал самун хляб през витрината. Ние седим на пейката, леко по-отдалечени от „опашката“, където малкият продължава да пее песента „Питай за люлката, питай за люлката“, а големият проявява мъдрост и съпричастност „На мама й е неудобно, затова ще чакаме да се освободи“. Наблюдавам родителите, които продължават да люлеят децата си. Там сме, по часовник, вече 30 минути, а две от децата на люлката са все едни и същи. Сигурно са ги учили на правилото от моята младост „ето защо мъртвите не стават от местата си“. Това е в кръга на шегата, сега да не вземете да ме обвините, че съм детемразка. Наблюдавам, обаче, как родителите на децата в люлката се правят, че не забелязват жадните погледи на редичката наоколо. Гледат на другата страна, вадят телефон да говорят, молят другите родители да „пазят мястото“ на детето докато отидат да пишка… Дори нямам идея как мога да се намеся или да се „вредим“ за люлката. Постепенно част от децата наоколо се „преборват“ поетапно за място и в един момент възрастта се покачва на около 9-10 години. Междувременно моите деца са се наиграли порядъчно на останалите уреди и пак са седнали на пейката с клюмнали главици да чакат ред. Решавам, че няма да стане от разстояние, проявявам смелост и решително приближавам люлката на около метър, за да издебна момент. Децата се закачат около мен да чакат и ето, че настъпва и нашият миг. В момента, в който последното дете става от люлката, ние се запътваме да седнем и изведнъж отнякъде се появява млада баба с момиченце на около 2 години, която почти го настанява изпод носа ни на люлката. Е, не мога да издържа. Жената и детето са ми много симпатични, обаче вече ми писна да чакаме и учтиво обяснявам, че е наш ред и чакаме от има-няма 40-50 минути за тази люлка. Жената ме поглежда учудено с думите: „Ама то има място и за нея“. За миг се замислям как да й отговоря. Знам, че има място. Но знам и че малкият ми син ще писне до небето ако сложим друго дете от самото начало. Просто си е такъв – трябва му малко време на нова люлка. Решавам да съм „лоша“ днес и обяснявам, че е така, да, но моите деца не искат да се люлеят с други. Точка! (това не го казвам, но се подразбира). Не закъсняват ехидните коментари (които са още една от причините да не обичам „площадковите компании“) – „Е, да, те нейните деца са различни“, „Мда, сигурно са специални и затова“… Учудващо (или може би вече не) не реагирам на това, както вероятно би направило моето аз отпреди година, защото знам, че това не води до никъде. За да съм честна към симпатичната млада баба, тя не прави коментари. Големият ми син напуска люлката след няма и 5 минути, след което аз постепенно убеждавам малкия, че е хубаво да се люлее и с други дечица, той разбира и се съгласява и така на люлката се накачулват постепенно и други деца, става приятно, някои стават, приканваме други да се качат, по-големите започват да люлеят по-малките и играта върви в своя естествен ход, когато възрастните не се намесват много много…

Един татко дори ни „повери“ (без да ни пита) 4-годишната си дъщеря, за да отиде с по-голямото дете до кафето за сладолед (и още нещо, което не разбрах какво, но май и не искам да знам). Това също няма да го коментирам, де, както и защо ми се струва безотговорно да оставиш 4-годишно дете на оживена площадка в центъра (пък макар и тя да е ти е в квартала) само с думите: „Ти нали няма да ходиш никъде докато не се върнем? Ще ти донесем сладолед“. Няма да коментирам и защо по-голямото братче на 4-годишното момиченце ме пръскаше с вода от една спринцовка дори и след като му обясних, че не ми е особено приятно. Но пък получих отговор: „На мен пък ми е“  :), както и странен поглед от таткото от вида „Това не е моят тип ситуации, не ме съдете строго, че не взимам отношение!“ Всъщност, не се разсърдих.

Трябва да призная, че прекарахме много приятни 3 часа 🙂 Определено беше забавно. И се прибрахме точно навреме преди дъжда.

Read Full Post »