За детството в първия учебен ден

Лятото си отива, въпреки топлото време навън… Вечерите започнаха да настъпват все по-рано и по-рано, а листата бавно покриват пътеките в парка. Тази вечер е особена. Двете ми момчета вече спят – единият се е сгушил в мама с мушната между гърдите ми главица, а другият е стиснал здраво ръката ми, сякаш го е страх да не ме изгуби насън, опрял е другата си ръчичка на бузката си и това го прави да изглежда по-малък, отколкото е, или поне на мен ми се иска така.

Спи ми се, но съм притеснена. Утре е първият учебен ден на малкото ми пораснало момченце. Прехвърлям наум годините и си спомням как, още единствено дете, заспиваше вечер на ръката ми. „Мамо, искам да спя на ръчичка”, казваше. Гушкахме се и четяхме задължителната и до днес приказка за лека нощ, след това си казвахме „Лека нощ, приятни сънища, сладки сънища и лека” и се целувахме първо с нослета, после с устенца. След като заспеше, го пренасяхме в креватчето му, само за да се върне отново в леглото ни по някое време през нощта и да се сгуши отново в мама.

После стана „батко”. Горд, но уплашен от новото предизвикателство. Силен, защото вече е „голям” и „отговорен”, а в същото време слаб в ревността си и желанието за същата постоянна близост и внимание, които вече трябваше да дели с малкото си братче. Помня как имах чувството, че малкото ми момченце порастна за един ден – до вчера беше моето малко детенце, а днес вече беше батко и от него се очакваше поведение, за което той не беше готов… Опитах се, надявам се успешно, да запазя възможно най-дълго време усещането в него, че все още е малкото момче на мама. Просто вече бяха две малки момчета!

А ето, че от утре ще бъде ученик! Вълнува се, аз също, но сякаш не искам да го пусна там. Не знам защо, но имам чувството, че училището е началото на края на детството. Помня колко исках да порасна и да съм голяма, а когато станах голяма и самостоятелна, бях доволна и горда от себе си. После родих и разбрах, че най-ценното нещо, което един човек може да изживее и да запази за цял живот е детството – безгрижните игри, спонтанния смях, неподправеното чувство на щастие, което те изпълва внезапно и вихрено, радостта от споделянето на момента…

Мисля си колко много родители приемат първия учебен ден като съдбовен, подготвят се месеци наред за него и вярват, че този ден е важен и ключов за доброто начало на детето в училище. В един момент се зачудих дали и аз съм повлечена от тълпата с всички списъци за училище, подготовка на официалното облекло за тържествения ден, седмици наред обмисляне къде да се отиде и как да се увековечи моментът.

Не помня моя първи учебен ден ясно. Но много ясно си спомням моята първа учителка. Помня ласката, с която ме прие и насочва в първите дни и седмици. Помня благата й усмивка и загрижеността. Помня колко майчински се отнасяше към нас, децата от нейния клас. Все още в съзнанието ми изниква много ясен неин образ – кръглото й лице, бръчиците около очите и брадата, навитата на ролки кестенява коса и мекия поглед. Когато си спомням за нея, което напоследък се случва често, ме обзема едно такова топло чувство, подобно на това присъстващо в спомените за уюта на баба и мириса на борови иглички и огнище. Помня и класната ми след трети клас в друго училище – толкова мила и нежна, толкова добросърдечна и загрижена, като втори дом. Учех с наслада и желание, доволна от успехите и горда да се изправям пред класа като отличник. Започнах подготвителния си клас в езикова гимназия с чувството, че съм сред най-добрите! Класната ми ръководителка там, обаче, беше далеч от характера и отношението на досегашните ми учители. А и нещата в държавата ни се промениха по онова време и всичко се обърна с главата надолу. Отличните ученици станаха „зубъри”, а слабите и отсъстващи от часовете бяха популярните на деня… Това, в комбинация с не дотам добрите и ангажирани учители, развалената дисциплина в час и фалшивите извинителни бележки сложиха край на училището много преди то да е свършило. Помня как на бала ми бях доволна, че се махам от там, а с първата ми работа за ежемесечна заплата дойде и увереността, че вече не съм дете, а голям човек, който може да се грижи сам за себе си. Заредиха се години с нови приятелства и различни предизвикателства, детството беше зад гърба ми отдавна и дори не се сещах за него, освен беглите спомени в моментите, когато се налагаше да подготвям сценарий за мини пиеса в часовете по кинорежесура в университета или когато се забавлявах с казусите и ролевите игри на чуждите лектори, които водеха едни от най-интересните ни часове за музикалната индустрия или театралните ателиета. Животът ми пое своя път (колко странно звучи този израз, сякаш той, животът има свой път, който човек трябва само да извърви, без да определя сам). Докато родих, когато станах отново дете! Дори станах дете два пъти и вторият повече от първия и надявам се – завинаги…

Ето такива мисли ме вълнуваха около първият учебен ден на порасналото ми момче! Мислех си как би ще изглежда този текст след 30-тина години изпод перото на моите синове…

След това ми попадна ето този текст на Ерих Кестнер:

„Встъпителна реч за първия учебен ден“

Мили деца,

Ето, че вие вече седите подредени по букви или височина, за първи път на твърдите си чинове и ми напомняте, надявам се поради сезона, на нанизани за сушене манатарки, вместо да напомняте за щастливци. Някои от вас се въртят, като че ли седят на жарава, други седят, като че ли са глътнали бастун. Някои от вас се хилят глупаво, червенокосият от третата редица се е втренчил в черната дъска, като в някакво мрачно бъдеще.

Вие малко се боите и не бих казал, че инстинктът не ви лъже. 12 – ят ви час удари! Живи бяхте досега, сега ще ви консервират. Така, както направиха с мене – от дървото на живота – в консервната фабрика на цивилизацията; това е пътят, който лежи пред вас. Има ли смисъл да давам съвети за такъв път? И то като човек, който и да се дърпа, сега има вкус на консерва? Но оставете го поне да опита. Да започнем с най-важния съвет, който трябва добре да запомните: Не се оставяйте да ви избият детството от главите.

Вижте какво, повечето хора захвърлят детството си като стара шапка. Забравят го като сменен телефонен номер. Техният живот прилича на суджук, който те бавно изяждат и това което е изядено, вече не съществува.

А вас ще ви бутат от клас в клас. И когато накрая сте на последното стъпало и балансирате, ви отрязват „излишните“ вече стъпала и вие не можете да се върнете. А не би ли трябвало в живота да бъде като по стълбище на къща, по което може да се качва и слиза? Колко струва и най-хубавият първи етаж без мазето с ухаещи плодове?

Но повечето живеят така. Стоят на най-високото стъпало, без къща и без стълбище и си придават важности.

В началото бяха деца, после станаха възрастни, а какво са сега? Само, който като възрастен е останал дете е Човек!

Бог знае дали ме разбрахте. Простите неща са толкова трудни за обясняване!…

Да, наистина, простите неща са най-трудни за обяснение! Но сякаш те правят най-щастлив…

На изпроводяк за училище се надявам момчето ми да остане винаги дете и да запази детското си любопитство и ентусиазъм завинаги. Желая му най-искрено да попадне на учители, които ценят детството като най-съществената част от живота на човек!

ПС: Дълго време тази публикация стоя недовършена и чакаща редакция, дори в един момент се бях отказала да я пускам. Вълненията ми от училището бяха много силни и с много опасения водех първите дни детето към класната стая. Сега, вече по-спокойна и уверена, че момчето ми се чувства добре, успях да я завърша. Надявам се с този текст да се докосна до поне още едно майчино сърце

Реклама

Read Full Post »

ПЪРВОКЛАСНО

Последното от поредица тържества за завършване на годината на порасналия ми бъдещ първокласник приключва… Отдъхвам си –  емоциите ми дойдоха в повече последните няколко седмици. Знам, че трябва да изчакам и утре, когато излиза класирането на приетите деца в кварталното ни училище. Това „утре” направи нощите ми безсънни в началото на месеца, когато подавахме заявленията… Въпреки всички вълнения, бях се поуспокоила и спях поне няколко часа без да се будя. Всички разговори, които проведох с майки в същото положение, всички варианти, които минаха през главата ми в случай че не приемат детето в това училище, всички колебания относно правилността на избора ми въпреки „елитността” на училището – всичко това беше зад гърба ми и просто чаках примирено да прочета съдбата на детето на стената на училището на следващия ден.

И тогава чувам една от майките да казва: „Имам вътрешна информация, че в училището са приети само деца с над „х” брой точки…!”

Кварталното ни училище, което е на 10 метра от блока ни, е едно от тези „елитни” училища, където напливът от деца е толкова голям, че човек започва да се чуди дали не се е пренесъл в бъдещето и детето му вече кандидатства в университет от бръшлянената лига.

В началото на годината излезе наредба на МОМН, която препоръчваше на училищата да създадат собствени критерии за прием, по които обективно да класират децата, подали заявления. Нашето квартално елитно училище, както и много други в София, изнесе своите критерии за прием през април и започна голямото смятане на точки, блуждаенето на слухове из форумите, въпросите и липсата на отговори. От училището не даваха много повече информация от изнесената на сайта им, считайки я за абсолютно достатъчна. Част от критериите бяха открито дискриминационни – например предимството за деца на родители, завършили училището или за такива на родители, работещи в системата на столичното образование. Нямам нищо против децата на учители да имат предимство, обаче не мога да разбера как едно дете, чиято майка е секретарка или чистачка в което и да е столично училище, ще получи определено предимство пред моето, живеещо на метри от училището, дете?!?

Дойде денят на откритите врати в училището. Родителите, желаещи децата им да учат тук, не се побраха в учителската стая и изпълниха половината фоайе пред нея. Всичко беше много хубаво – бяха се подготвили с презентации, запознаха ни с учителите, които ще поемат първи клас наесен, с учебната програма, с правилата, с живота в училището като цяло… Повечето родители, обаче, бяха дошли с конкретни въпроси за приема и като че ли не се вълнуваха много от това какво ще се случи след това: „Как ще се удостоверява, че подадената информация за покрити критерии е вярна?”, „Какво ще прави училището, ако броят на децата с еднакви гранични точки е по-голям, отколкото имат право да приемат?”, „Ще има ли възможност за избор на учител?”… За съжаление училищното ръководство не беше добре подготвено да отговори на тези въпроси или просто не се интересуваше от обективността на приема. Оказа се, че всичко се приема на доверие и това, което се декларира в документите за прием от родителите се приема за вярно без прилежащи документи. За „граничните” деца нямали стратегия, щели да решат като видят какъв е наплива и как се подреждат точките… Все достатъчно неясни отговори.

В първия ден на подаване на заявленията в 6 и 10 сутринта ми звъни приятелка от квартала, с която сме се разбрали да отидем рано в училището, за да подадем за всеки случай заявленията в първите редици. „Идвай в училището, – ми казва – вече има списък и номерата са стигнали до 30 почти, имало родители от предната вечер”. Така или иначе вече бях будна, нетърпелива да подам заявлението. Да ме пита човек защо, при положение че когато и да го подам, никой няма да гледа входящия номер, това поне беше ясно обявено от страна на училищното ръководство. Повлечена от тълпата, се обличам, правя кафе и отивам с документите и чашката пред училището. Записвам се в импровизирания и абсолютно незаконен списък под номер 28. Обръща се нова страница на списъка и някой вади телефон с камера, за да снима първата – да нямало после подмяна. Ококорвам все още сънените си очи и не мога да повярвам, че това се случва днес, в 21 век, в европейска столица, пред вратите на едно от най-добрите училища в града. Потърквам уморено чело – явно, въпреки дългия стаж в интернет форумите, още съм далеч от информирания оптимист, както някой преди време беше нарекъл песимиста. Оглеждам хората наоколо. Повечето са татковци, някои са дошли явно преди малко, познавам ги по чадърите, други пият поредното кафе и изглеждат уморени – те са на пост цяла нощ. След 7.30 започват да прииждат и майките, а татковците забързано се отправят към работните си места. Със светлината тълпата се увеличава, а към 9.00 ч., когато отварят врати за подаване на документи, списъкът вече наброява 100-тина имена. Учениците ни гледат странно и чувам как се питат помежду си: „Какво става тук, за какво чакат тези хора?”. Мисля си дали след някоя и друга година и моето момче ще се пита същото или нещата все пак ще поемат в разумна посока и истерията със записването в училищата ще отшуми. Отбелязвам си наум да разкажа на сина ми как съм стояла от ранни зори, за да подам заявление за записването му в първи клас – за всеки случай, да не се учуди след някоя и друга година ако има тълпи пред вратите на училището в някоя мъглява майска утрин. Сещам се и за детските градини…

Разговорите наоколо са тихи, на групички – сякаш всеки крие информацията за себе си и я споделя само с близките или тези, които са му станали симпатични. Дочуват се имена на начални учители, някой чете тихо мотивация защо детето му трябва да учи в това училище. Аз не съм писала нищо. Замислих се, защо наистина искам сина ми да учи тук? Прозаично, отговорът ми е кратък – защото е най-близкото училище до дома ни, а детето е свикнало да играе в двора му. Дали щях да мисля така, ако славата на училището беше печална?!? Вероятно не, но в настоящата ситуация сякаш не се замислям повече от това. Не искам. Не че не го мисля от една година насам – напротив. Прехвърлих десетки варианти, включително обмислях и домашното образование като алтернатива. Обаче, в крайна сметка постъпих като всеки средностатистически, средноинтелигентен, средноамбициозен родител от родното съвремие – отидох на опашка в 6 часа сутринта в едно от „елитните” столични училища, което по една случайност беше в близост до дома ни. Както каза една майка до мен на опашката: „Искам да съм сигурна, че съм направила всичко, което зависи от мен, за да учи детето ми в добро училище”.

Към 9 и половина вече бях подала документите и излязох със заветния номер от училището. Бях полуспокойна – разчитах на това, че живеем буквално в двора на училището. Имах си едно наум, затова подадох заявление и в съседното училище – от другата страна на улицата, надявайки се, че така се застраховам. Там критериите бяха подобни, макар и малко по-справедливи, тъй като предимството за родители в системата беше само за деца на учители от самото училище. Вече ми беше все едно… Исках само всичко да свърши. А и ме чакаше завършване на детската градина, тържества, организационни въпроси… Имам и да работя, все пак. „Сега няма да мисля за това”, си казах.

Сякаш наистина успях да не мисля, дните си минаваха по старому, заети от други емоции. До момента, в който не чух тази майка да казва „…. приети са само деца с над „х” точки”! Ами, притесних се, признавам. Първо, защото съвсем нямахме толкова точки. Второ, защото … Забравих второто от вълнение, но знам, че не беше нужно да се всява смут ден преди излизането на списъците. За пореден път си зададох въпроса наистина ли още важи родната поговорка „Не е важно аз да съм добре, важно е на Вуте да му е зле”?

Не успях да спя същата нощ. Лежах в някаква полудрямка и полусънувах как детето ми отива на училище, но се оказва, че то не учи там. Сънувах полупознати лица в класни стаи, изглеждащи така, както съм ги виждала по изборите… Да, дори гласувам в това училище, живея до него цял живот, играла съм в двора му и децата ми също играят там, почти всичките ми приятели от детинство учеха в него. Събуждам се и започвам да прехвърлям годините назад, детската градина, първи клас… Питам се защо ми беше да ходя в спортна паралелка в училище от съседния квартал, вместо да си отида в училището до блока – ето, сега детето ми щеше да има още едно предимство. Полузаспивам в полусутринта, питайки се какъв е този полуживот дето го живеем в нашата държава…

След това идва утрото с рутината си, децата скачат от леглата и гълчавата им заглушава мислите ми, правя закуска… Цял час не се сещам за училището. Накрая, след като всички са нахранени, облечени, кой където е трябвало да ходи – е тръгнал, решавам да отворя сайта на училището и да проверя дали все пак не са публикували списъка. Виждам го, седи на първа страница и полуусмихнато ме гледа от екрана, сякаш е одухотворен предмет! Застивам, всичко в мен се напряга, коремът ме свива… Ох, мисля за миг, как ще преживявам всички изпити и класирания оттук нататък! И за още един, много кратък миг преди да отворя линка, ме обзема познатото чувство на ярост към образователната ни система, политиците и чиновниците, и всички онези, виновни за всичко, което се случва и още по-виновни за нещата, които не се случват в държавата ни.

После си казвам, че нещата зависят и от мен и ще направя каквото мога, и отварям списъка…

Read Full Post »