Вече е почти май, но аз все още не мога да усетя пролетта. Студът от изминалите няколко дни, в които дори пускахме парното у дома, ме върна към края на зимата и въпреки, че обожавам пролетта, се замислих носталгично за изминалите месеци. Зимата е един особен сезон, който обичам заради възможността, която ни дава да прекарваме повече време у дома и да търсим занимания, които много ни сближават. През месеците, които прекарваме вечерите си най-често у дома, се наслаждаваме на много творчески занимания с децата. Някои от тях са посветени на конкретни празници и нещата, които изработваме имат специално предназначение, свързани са с някой любим човек или просто с красив празник, който изпълва дома ни с настъпването си.
У дома тази година месец март премина под знака на червеното. Не сме го избрали нарочно, но така се получи и всъщност – харесва ми.
Започнахме с мартеничките…
Всяка година в края на февруари се сещам, че отново съм закъсняла с избирането на мартенички за близките, най-вече за децата. Обещавам си, че е за последно, а следващата година ще съм приготвила мартениците поне десетина дни по-рано… После забравям! Тази година се сетих рано, обаче някак не ми дойде вдъхновението да избера мартенички. Разходих се един-два пъти около шарените сергии, всичко е толкова красиво на пръв поглед, но като се вгледаш по-отблизо – толкова комерсиализирано. Всякакви герои на Disney и Cartoon Network те гледат от значки, пластмасови фигурки, дори лепенки, към които е прикачена малка копринена мартеничка. Пълно е с гривни, гердани, изобщо – всякакви „бижута“. Мъниста, сърца, дори метални плетеници, имащи претенцията да са първомартенски гривни, шумолят по сергиите за ужас на бъдещите си притежатели. Цените изобщо не искам да коментирам – ако човек реши да купи наистина хубави, качествени мартенички, трябва да отдели сериозна сума. Да не говорим, че всички знайни и незнайни приказни и филмови герои, на които децата толкова се радват, са се съобразили с копнежа по тях и са надули стойността си пропорционално.
Има и много красиви мартеници, разбира се, а това е една чудесна традиция, която не бива да се пренебрегва. Само че за пореден път извадих една торбичка с неотворени мартеници от минали години и се зачудих наистина ли традицията в крайна сметка е това – „складирането“ на нови мартеници в някой килер до следващата година в най-добрия случай и до изхвърлянето им – в най-лошия? Съвсем скоро видях на едно мокро от стопения сняг дърво увиснала мартеничка, мръсна, мокра и грозновата в сивия ден. Може би някое дете я е сложило с идването на щъркелите там, а тя е греела ярко в светлината на пролетта. След толкова време обаче картината беше тъжна. Всичко това по някакъв начин ме спираше да купя мартеници и пак усещах, че ще се надбягвам с времето в последния ден на февруари.
Да, традициите са хубаво нещо, трябва да ги пазим и продължаваме. Чудех се как да стане така, че да е в хармония с чувствата ми? Защото как да обяснявам на децата за традициите, когато не съм сигурна в начина, по който те са оцелели до днешния ден…
Няколко дни преди Баба Марта с баткото правихме един опит за първомартенска картичка, използвайки популярната напоследък техника квилинг. Не бях работила по тази техника до момента. За разлика от мен, голямото ми момче се справи доста по-бързо и умело, което първо ме изненада (приятно, разбира се), а после си спомних, че доскоро на хладилника ни седеше една зимна картичка, правена от него в детската градина със същата техника. 
Докато изработвахме картичката и си говорехме, ни дойде идеята да направим за Баба Марта мартенички-курабийки, които да подарим вместо купените мартеници. Близките ни щяха да са приятно изненадани и със сигурност щяха да оценят оригиналната идея и труда, който сме вложили с много любов.
Всичко остана за последния момент… Избрах рецепта за бисквитките, която много харесвам и е подходяща за всякакви поводи – лимоновите бисквитки на Танита. Оцветих моделираща маса в червено и подготвих тестото, което е изключително лесно за приготвяне и приятно за работа. Започна се едно рязане и печене на бисквитки, в което децата имаха своето място с мачкането на една част от тестото и моделирането му в различни причудливи форми. Баткото помогна за рязането и подреждането на „официалните” мартенички, както и за украсата на част от тях, а дребният – в размесването на тестото и креативния подход в изрязването на курабийките.
Резултатът беше доста сполучлив и определено – много вкусен. 
За още по-празничен вид, увихме нашите „мартенички” в червена хартия като снопче и завързахме с лента от бяла хартия. Така поднесени мартенските ни курабийки имаха още по-изненадващ ефект. 
Няколко дни по-късно предстоеше празник, доста оспорван в последните две десетилетия, но винаги отбелязван у дома – 8 март. За мен този празник винаги ще носи носталгията на детството ми и ще бъде символ на невинната детска любов към мама, изразявана по най-умилителния начин в картички, рисунки, малки стихчета и песнички… Искам да науча децата си да почитат майката – не само собствената, но майката като такава изобщо, чиято и да е. Искам да знаят, че любовта към мама е нещо непреходно и вечно, а да я изразяваш постоянно е част от ежедневните моменти на щастие. Ето защо винаги отбелязваме, макар и скромно, 8 март като ден на мама – с букет, с картичка или дребно подаръче, със специална вечеря…
Чудех се как аз да зарадвам моята майка за 8 март, на която дължа толкова много и която споделя грижата за моите деца ежедневно. Тя хареса много едно хартиено сърце, което изработих с остатъците от материалите за първомартенската ни картичка и което й подарих вместо купена мартеничка заедно с курабийките за Баба Марта. 
Ето защо реших да се опитам да направя квилинг картичка за подарък на майка ми заедно с букета, който с голямото ми момче подредихме в цветарския магазин с възклицания по красивите пролетни цветя и желание всички те да присъстват в него. 
След тези два празника, поизоставихме червеното (любим цвят на голямото ми момче) и за следващите празници преминахме към други свежи, нежни и много пролетни цветове. Те, обаче са обект на друга история, за която се надявам да успея да напиша в ден, в който не съм пуснала климатикът в офиса на 28 градуса, за да стопли измръзналата ми душа.
Родителство 