Не мога да не засегна една много болна напоследък тема – за промените в закона, касаещи задължителното тръгване на децата на предучилищна възраст от 4 г. Мисля, че за пореден път държавниците ни слагат каруцата пред коня. Не вярвам да искат да се приближим до Европа по статистики – в крайна сметка, статистиката за бедността изобщо не ги впечатлява. Не вярвам и да смятат, че с тези мерки ще ангажират малцинствата, особено след като вече приеха една друга мярка, която ще удари много повече тези групи – тази за обвързването на детските надбавки от 35 лв. с посещаването на предучилищна група. Не вярвам и да имат намерение с точно такива мерки да стимулират финансирането на образователната система.
Тогава защо? Никой от ангажираните политически и държавни фигури в този „дебат“ не даде смислен отговор на този въпрос. Слагам дебат в кавички неслучайно – такъв просто няма. Има търгуване и налагане на позиции, а всеки поне малко запознат с теорията на преговорите ще каже, че позиции не се договарят – договарят се интереси. Тук, обаче, не стана ясно какъв е интересът на държавата. Или държавата не иска да стане ясно.
За съжаление, един друг, много по-смислен дебат остава на заден план в целия каламбур от промени покрай законите, касаещи бъдещето на децата ни и той е за съществените промени, които трябва да се случат в образователната и социалната система в държавата. Промени, за които никой не иска да говори. Промени, които не се правят с хоризонта на 4-годишния мандат. Промени, които искат визия за години напред и лидерство, което стои над формалните и неформалните материални облаги, присъщи на държавните постове в България. Изисква лидерство и в неправителствения сектор, сред организациите, защитаващи правата на децата и родителите. Защото е по-лесно да надигнеш глас, да се бориш и да отстояваш позиция, когато промените на един закон имат директен ефект върху теб – дали чрез материални санкции или засягащи добруването на семейството и грижата и образованието на детето, така както го виждаш ти. А какво ще се случи с децата на следващото поколение? А с децата на нашите деца? С техните внуци?
Промяната на една образователна система изисква дългосрочна визия за развитието на държавата и личността, много усилия, много вложено време. Да имаме право да грешим, да се учим от грешките ни, да имаме мотивация – като родители, като учители, като държавници, като общество. Да мислим по-далеч от днес и утре, напред в бъдещето.
Бъдещето, което принадлежи на децата ни!
Родителство 