Дочуто: На тенис корта

Покрай двете деца, които все още се налага да карам напред и назад по занимания, а често и да седя с тях или да ги изчаквам, се натъквам постоянно на странични за нас ситуации на взаимоотношения родител-дете, които често ме изумяват. За голямо мое съжаление в отрицателен аспект. Реших, че може би си струва да разкажа някои от тези „дочути“ истории. Понякога, ако човек успее да се погледне отстрани или да прочете история, в която да се разпознае, това е причина да се замисли какво може да промени, така че да стане по-добър родител, приятел, партньор, човек… Тези истории нямат за цел да осъждат поведението на анонимните хора, които участват в тях. Единствената им цел е да дадат поглед отстрани и личната ми гледна точка по въпроса, както и да провокират размисъл. Лично аз съм се разпознавала понякога в разказани истории и в повечето случаи съм се виждала в не-добрата ми светлина. Това със сигурност ме е накарало да изпитам чувство на неприязън и срам, понякога дори възмущение, но по-важното е, че съм искала да променя това и съм започнала да правя нещо по въпроса. Защото няма промяна без действие. Реших да започна да разказвам историите в „Дочуто“, така щото ако дори един родител се замисли и промени нещо, ще си е струвало усилието ми да ги наблюдавам и запиша.

Седя на пейка до корта и чакам да отмине часа по тенис на едно от децата. Докато отново се опитвам да се убедя, че от следващия месец е крайно време да се запиша и аз на тенис уроци в часовете, в които така или иначе съм на корта, вниманието ми сменя темата на разговор със самата мен и се насочва към нещо, което няма нищо общо с опитите ми да тренирам наум.

Погледът ми среща две момченца на видима възраст около 4-5 г. Малко по-късно ще разбера, че са братя. Може би породени. Гледам ги вече 10 минути как четкат корта. Тихо, спокойно, почти професионално. Не чувам и гък. Около тях няма възрастен, който видимо да е с тях.

Треньорката на моите деца заема корта и моли двете момченца да седнат на пейката на съседния корт и да изчакат бащата. Отнасям се след тази реплика и се заглеждам в играта на нашата групичка… По едно време дочувам мъжки глас от съседния корт:

– Няма толкова глупави деца като вас. Само много глупави деца не могат да се разберат кой да е отляво и кой да е отдясно. Вие сте глупави братя, глупави!

Обръщам се, естествено, за да видя какво става. Двете момченца седят чинно на една пейка и мълчат. Ни гък, ни мък. Бащата се е надвесил над тях и продължава да ги нарича „глупави“. Децата продължават да мълчат. Бащата започва да играе с партньора си тенис (вероятно треньор и на него, и на децата). Децата не мърдат от мястото си и думичка не обелват. След 2-3 мин. спира, явно осъзнал, че това не им е достатъчно. Разделя ги да седят на две отделни пейки, далеч едно от друго, като повтаря онова за глупавите братя. След няма и 5 минути чувам партньорът му да обяснява:

– Казаха ми, че искат да играят на сянката. Аз им казах: „Добре, все ми е едно къде ще играете“. Преместиха се на сянката, ама не могат да се разберат кой от коя страна на корта да застане. Казах им, че няма да видят никаква Коколандия, щом е така. Обаче това не помага. И ги оставих да се разправят…

След което се обръща към децата:

– Да, за вас никаква Коколандия, това е.

Поглеждам децата. Седят и не мърдат от двете пейки, дума не продумват. Двамата мъже на корта продължават да обсъждат децата докато играят, ей-така пред тях, сякаш ги няма. Цялата история се обяснява отново… Как едното било нацапало другото, как отишло да го чисти („Това с почистването го одобрих“, не забравя да даде веща оценка треньорът), ама после казали, че не били спали, ама да са спали… А децата продължават чинно да седят на пейките. Минали са вече повече от 20 минути.

Седя, гледам ги, пиша историйката и си мисля: „По дяволите, това са две малки деца, които не са мръднали от 20 минути, седят на две пейки далеч едно от друго с раничките на гърба и шапките на главичките си и НЕ СЕ ДВИЖАТ изобщо. Не смеят да проговорят нищо. Или аз нещо не разбирам добре, или има родители, които си нямат и понятие от деца и са направо… ами, няма да съм груба, ама… иде ми да ги… „.

Мъчно ми е за дечицата. Мисля си в какви по-големи деца и след това възрастни ще се превърнат. Ще мачкат ли и те своите деца, приятели, любими, колеги по същия начин, както ги е мачкал баща им или майка им в детството. За да си върнат. Ще седят ли послушно, когато някой иска от тях да правят неща, които са недостойни за тях. Защото са се примирили. Ще мълчат ли, когато ги унижават на работното място, на улицата, в държавата им или в любовта. Защото някой им е запушвал устата и нямат смелост да търсят правата си.

Ето… такова ни е обществото. Мачкано, унизено, недостойно, потъпкано, мълчащо, със запушена уста. Затова ни е такава и държавата. И всичко това тръгва от мен, от теб, от всеки от нас. От нас, които трябва да сме тези, които обичаме най-много децата си и претендираме, че ни е грижа за тях и за това в какви възрастни ще се превърнат. И после те стават част от гражданското общество. Това гражданско общество, което трябва да се вдигне глава, когато го мачкат и вместо да мълчи и да се подчинява, да търси правата си и да променя статуквото. Е, как да стане това?

Реклама

Read Full Post »

„Ще броя до три“ или защо няма бързо решение за родителите

Този текст написах за брой Пролет 2014 на сп. „Първите 7“. Харесвам си го и реших да го публикувам и тук 🙂

В България все още не са достатъчно популярни, макар да набират скорост, „бързите решения“ за родителите. Това са предложения за системи и техники, които много бързо и лесно биха дали на родителите възможност да променят поведението на детето си, така че то да отговаря на техните очаквания. Често тези очаквания са свързани с ежедневния ритъм на живот, ангажиментите и нивото на стреса, който изпитват родителите отглеждайки децата си. И не винаги имат общо с това какви деца бихме искали да отгледаме. Или може би трябва да кажа – какви хора искаме да станат те.

Така например един ангажиран родител, който е притиснат от времето и сутрин бърза за работа, ще има очаквания от детето си то да е експедитивно, да става навреме и да се оправя бързо, за да не се стига до закъснение на родителя. Ако детето става трудно, облича се бавно, обича да се размотава сутрин по-дълго от поносимото за родителя, или пък спори за дрехите, закуската или пък ходенето на детска градина или на училище като цяло, това няма да е приемливо за закъсняващия родител и вероятността сутрините да са изнервени е голяма.

Какво прави много често родителят в тази повтаряща се ситуация? Търси начин да се справи бързо, сега и веднага с поведението на детето. Обявява възможните последствия за детето ако не изпълни нарежданията на родителя. След това брои до три и взима решението вместо детето. Успокоява съвестта си с мисълта, че детето е било предупредено за последствията от поведението си и трябва да ги понесе, за да може да изгради връзката причина-следствие. Успокоява любящото си сърце с редица системи и автори по въпросите на възпитанието, които го уверяват, че по този начин поставя така необходимите на детето граници, както и че критикува и наказва поведението, а не детето. Един вид – възпитава правилно детето си, въпреки че много често се случва родителят да остане с едно дълбоко глождещо чувство, че не е постъпил съвсем правилно. Но тъй като при повечето деца в по-крехка възраст подходът „Броя до 3 или…“ работи, това глождещо усещане за неправилност притъпява с времето и родителят започва да намира тези съвети за работещи и се уповава на тях. Каква е изненадата на тези родители, когато в по-късна възраст децата им застават категорично на противоположното мнение по почти всички въпроси!

Родителите не са виновни за това. „Бързите решения“ са се превърнали до голяма степен в начин на живот на съвременните родители. Но докато микровълновата фурна, сешоарът, миялната машина и мобилният телефон имат за цел да ни спестят време, средства и усилия, то не е съвсем така с бързите решения в родителството.

Да използваме лесни и бързи средства за нещо толкова сложно като човешкия мозък – който има способността да реагира, да създава, да анализира, да променя хода на човешкото поведение – в най-добрия случай води до това да започнем да се проваляме все по-често в опитите си да накараме децата да се държат по определен начин. Често последствията могат да бъдат и доста по-сериозни, тъй като всяко събитие и преживяване в детството имат неизмеримо влияние върху това в какъв човек ще се превърне детето за остатъка от живота си.

Въпреки изкушението на съвети като „Само за 3 седмици можете да наложите дисциплина и спокойствие в дома си“, истината е, че няма бързи решения за възпитанието на децата и за създаването на спокойни и удовлетворяващи взаимоотношения родител-дете, в които всеки се чувства щастлив и доволен. Това се постига с усилия, време и (понякога) средства, вложени в това родителят да промени закоравели навици в общуването или заложени от неговите родители възгледи за личността на децата и модели на възпитание.

Тук обикновено е мястото, на което (ако си говорехме на живо) ще се намери някой да ме прекъсне и да попита: “Добре се, тогава какъв е начинът? Какво трябва да направят родителите, за да не се стига до тези изнервени ситуации сутрин?“ (или всеки друг пример, който бихте се сетили). Отговорът не е прост, тъй като (стана ясно че) бързите решения не работят. Краткият отговор би бил, че „превенцията е по-добра от лечението“ или с други думи, необходимо е да инвестираме усилия в това да изградим отношения с децата, които ще ни позволят или да не стигаме до тези ситуации, или да се справим с тях без да остава онова, глождещото чувство. Тези усилия обикновено дават резултати след вложено време и постоянство, а не на секундата. Моят опит е с подхода, който се използва в програмата „Трениране на успешни родители“, но съм убедена, че всяка сериозна друга програма за общуване и човешки взаимоотношения (като например „Ненасилствената комуникация“) ще твърди същото.

Ако вземем дадената по-горе примерна ситуация, в която бързаме за работа, нека видим как един превантивен подход би сработил. Ако вземем предвид нуждите и на двете страни, не само родителските, ще видим, че детето също както родителят иска то да решава кога да става и тръгва, какво да облича, с какво да се храни. Също така детето, както и родителят, има дни, в които ще се чувства по-енергично и весело и такива, в които ще е натоварено или напрегнато под влияние на различни фактори. В същото време и двете страни имат право да се чувстват добре и удовлетворени. Но родителят е този, който би трябвало да носи отговорността за това как се разрешава една ситуация от позицията на авторитета, но не този на силата, властта и вързастта, а този произтичащ от повечето знания и житейски опит. Родителят трябва да обмисли и предвиди предстоящите ситуации и възможните реакции, да обсъди, да подходи с разбиране към нуждите на детето, за да не се влиза в конфликт или да се реши безболезнено.

Може би детето има причина да не иска да ходи на градина и е нужно да отделите време и да поговорите за това. Или е изморено и недоспало и затова не иска да стане. Може да избере дрехите си само от предната вечер и да уговорите каква ще бъде закуската. Ще е добре и да знае предварително, ако ще бързате на сутринта. Всички тези мерки могат да направят детето по-разбрано към вашите нужди, стига да му показвате (не само на думи) че разбирате и уважавате и неговите, както и че ги взимате предвид.

Търсете решение заедно. Звучи просто. Или пък не. Но със сигурност не е бързо и не чак толкова лесно. И не е рецепта – всяка ситуация си има своята уникалност и ако за едни деца работи един начин да я разрешим, то за други може да е различно.

Родителите, които често си казват „нямам време“, „нямам пари“, „нямам търпение“ да реша всички тези сложни дилеми в отношенията с децата, се надявам да се замислят над въпроса: „Бихте ли се подложили на операция при хирург, който ви предлага бързо решение на проблема ви?“.

 

Автор: Силвия Андреева, Сертифициран инструктор по програмите Трениране на успешни родители (ТУР) и Трениране на успешни учители (ТУУ)

silvia@parentrain.me

http://www.facebook.com/parentrain.me

https://roditelstvo.wordpress.com

Read Full Post »

Активно слушане на майка ми? Защо не!

Телефонът ми звъни докато гледам видео-демо на една система за електронно обучение. Виждам, че е майка ми. Това означава, че трябва да изтърпя куп въпроси, всеки път едни и същи. Тя никога не ми звъни за нещо кой знае колко съществено. Репертоарът го знам. Но пък знам и че ме обича и просто иска да ме чуе. Вдигам, понеже ми писна от монотонния глас, който ми обяснява как да си премина теста в системата.

Следват редовните въпроси: „Какво правиш“, „Как са децата“, „Всичко наред ли е“… Съответно гарнирани с едно от следните заключения (според случая): „Явно си заета“, „Нещо май си ядосана“, или (много рядко) „Изглеждаш ми спокойна“. Днес, за късмет и на двете ни, съм последното и майка ми продължава разговора със (също много познатото): „Да те питам нещо“. В този миг си помислям, че този път наистина има нещо важно, за което майка ми ще се съветва с мен и се настройвам да слушам задълбочено. Следва въпросът (разбира се, предхождан от обяснение защо се е стигнало до него):

– „Нали ти ми каза, че не харесваш дамаската на колата ми.” (Явно е наистина важно! Наскоро си купи кола, първата след не-знам-колко-вече-много години без и е много щастлива.)

– „Да, мамо, аз бях, все още не ми харесва.”

– „Имам разрешение от баща ти да си купя калъфки. Седя и се чудя кои да купя. От материята, която ми харесва, има в сиво и в червено-и-черно. Не знам кои да взема.”

– „Вземи сивите” – отвръщам уверено и си мисля, че разговорът е приключил, но не съм познала.

– „Ами то има и едни в черно-и-синьо, синьото ще отива на синия металик, обаче не ми харесва материята, синьото е някаква мрежа” – продължава майка ми, сякаш изобщо не ме е чула, че вече съм казала СИВОТО.

В този момент съм готова да избухна, но изведнъж се сещам за Активното слушане. Толкова време вече го преподавам като част от уменията на родителите да помагат на децата си да решават проблемите си, а забравям да го прилагам и в обратния вариант – като дете към родителя. Веднага превключвам (вече съм задобряла адски много и ми е лесно, хаха).

– „Изглежда сякаш ти е трудно да решиш кой цвят да вземеш.“

– „Да, не мога да реша. Синьото е хубаво, но материята не ми харесва и няма да го взема. Сивото е много изчистено. А това в червено и черно е шаренко, весело, малко крещящо.“

– „Май се колебаеш кое ще отива най-много.“

– „Да, колебая се. Червеното ми се струва, че ще си отива на синьото, изглежда добре – по средата е червено, отстрани черно, има един надпис обаче…“

– „Сякаш ти се струва прекалено крещящо…“

– „Да, май е малко шарено, а и баща ти каза да не взимам червено.“ (Аха, ето къде бил ключът от бараката!)

– „А на теб ти харесва повече то, ти обичаш шаренките неща.“

– (смее се) „Е, ти пък сега… Да, харесва ми. Но и сивото е хубаво, едно такова тъмно, мишо сиво.“

– „Но май ти изглежда прекалено семпло.“

– „Ами не знам… Чудя се. Харесва ми и то.“

– „Все още се колебаеш…“

– „Да, колебая се.“

– „Изглежда и двете те притесняват с по нещо…“

– „Ами да, червеното с този надпис чак е прекалено, а пък сивото е така… изчистено. А и татко ти не искаше в червено… Като че ли е прав.“

– „Струва ми се, че вече отиваш към решение.“

– „Да, ще взема сивото. Това червено … Много ще ме бъзикат. Сивото ми харесва.“

– „Радвам се, че реши. Аз също мисля, че ще си отива.“

– „Благодаря ти, маме. Вече съм го нарамила. Татко ти също ще е доволен. Хайде поздрави децата и ги целуни и до скоро.“

Я, колко било лесно. Чувствам се страхотно! Не се изнервих, не дадох съвет за нещо, за което няма как да посъветваш човек по телефона (представяте ли си как може да дадеш съвет за ЦВЯТ?!? по телефона), помогнах на майка ми да вземе решение без да й натрапвам идеи и да я карам да се чувства безсилна да се справи сама (или пък виновна, че не ме е послушала), отгоре на всичко в края на разговора ни и двете се чувствахме прекрасно, в настроение и доволни, че сме се чули.

Трябва да го правя по-често 🙂

Read Full Post »

Как започнах да слушам

За първи път се сблъсках с активното слушане като процес на общуване преди години в едно обучение за мениджъри, което правехме в компанията, където работех по онова време. Моят отдел отговаряше за обученията на цялата компания и се чувствах длъжна да присъствам, за да съм сигурна, че нещата вървят добре. Беше ми интересно какво е това активно слушане и как така слушането може да бъде не-активно. Разбира се, тъй като не участвах в цялото обучение, бързо забравих основните техники на този процес и въпреки че дълго време след това твърдях, че активното слушане е много важен процес от комуникацията на ръководителя с екипа, не съм сигурна че знаех точно какво имам предвид. Дори не ми беше хрумвало да опитам да приложа този метод на общуване с децата си – мислех, че това е строго корпоративно ниво на обучение.

В последствие се сблъсках с друг вид техники за общуване, познати повече като NLP. Провеждахме програма за умения за презентиране, която беше базирана на тези техники и аз участвах този път много активно. Тренерът – англичанин с много интересен произход и подход към живота, ни посъветва да изпробваме техниките, които учим, с децата у дома. Децата, според него, са най-добрият лакмус дали успяваме да се справим с прилагането на конкретната техника за общуване, тъй като те нямат предразсъдъци и действат спонтанно. Това беше първият път, когато се замислих, че родителството може да се учи. Опитвах доста от нещата, които учехме в курса, със сина ми и беше чудесно, когато успявах да получа отклик и очаквания резултат. Все още си спомням как тренирах гласа си (все пак курсът беше за презентационни умения) докато четях приказки на детето. Беше толкова забавно – синът ми си умираше да се смее на моите превъпъщения в мецана, вълкът, лисицата и цялата фауна от приказките. Аз пък тренирах гласа си, правех си изводи как различните интонация и ритъм влияят на другия в общуването и за всеки от нас имаше полза в това упражнение. Не само тази, но и други техники, които изучавах, сработваха отлично с детето и това ме мотивира да започна да търся повече информация за начините на общуване с децата и как те влияят на отношенията с родителите и детското развитие.

Осъзнах, че до момента съм се интересувала основно от начините за отглеждане на детето. Постепенно започнах да опознавам различни теории за възпитание, общуване и развитие на детето. Всяка следваща ми беше още по-интересна. Някои ми допадаха, други – не чак толкова. Опитвах се да експериментирам с различни подходи, за да видя какви резултати постигам. Давах си сметка, че това в известна степен е на гърба на детето, тъй като постоянно сменях теориите и се лашках от една в друга посока – от единния родителски фронт и правилата залитах в тоталната либерализация на отношенията и обратно. Тези експерименти, от своя страна, ме караха да се чувствам виновна, че обърквам детето и в крайна сметка не постигам нищо постоянно. Времето си минаваше, детето растеше, а аз все още търсех нашия начин на общуване и положението се влошаваше още повече от рамката на 7-те години, както й казвам. Тази рамка е онази, за която казват: „Първите 7 години са най-важни“. Хората с опит говорят, че ако изпуснеш тези първи 7 години, после горко ти – положението е безвъзвратно и каквото си направил, свършено е вече. Те били изключително важни за израстването на отговорен зрял човек, който ще бъде достоен гражданин на обществото ни, казват. Това е времето, в което ковем съдбата на бъдещия зрял и морално обезпечен индивид. Тези „първи 7 години“ така ме притискаха, че чак ме задушаваха, наближавайки бавно и сигурно. Сякаш имах срок, в който трябваше да докажа, че съм добър родител и изпусна ли го – край, няма връщане назад. Беше странно усещането, че сякаш се съревновавам със себе си, или по-скоро с някакво външно убеждение, че имам да гоня в родителството задача с краен срок и определен очакван резултат. От гледна точка на позицията ми тогава в корпоративна среда това изглеждаше разумно, но животът е емоция, енергия, движение и разумът в него е следствие, а не причина.

Раждането на втория ми син промени много от възгледите ми за възпитанието и общуването с децата. Беше толкова различен от брат си! Нали знаете как казват: „Гледам ги по един и същи начин уж, пък ето колко са различни. Значи – въпрос на характер!“.  С второто дете си дадох сметка, че не е така и всъщност много от уроците, които научих от първото, неусетно са се превърнали в нов вид на отношение към второто дете, а нещата, за които съм била много строга и взискателна при първото, не изглеждат толкова страшни с второто. Като това да падне и да се удари. Или това да се храни и спи, когато е гладно и му се спи. Или да гледа малко повече телевизия отколкото е допустимо в главата ми. Интересно е как за едни и същи неща все още изтръпвах с баткото и много държах да му ги наложа, като например задължително да закуси преди да излезе за училище, а малкия го оставях да си легне следобед без да е обядвал, просто защото не е бил гладен. Това ме измъчваше и осъзнавах, че имам още много да уча и да развивам в себе си като родител, за да преборя моделите, които бях изградила вече в отношенията си.  Една положителна промяна беше факт, както и беше факт, че я оценявах за себе си положително – вече знаех, че времето не е загубено и човек винаги може да промени нещата в посоката, която ще го накара да се чувства удовлетворен и щастлив.

Така понесена на вълните на най-дългото платено майчинство, което ми даваше време и възможност да обмисля много неща, започнах да се интересувам все повече и повече от децата и тяхното възпитание и развитие, от това да прекарвам повече време с тях и да изследвам възможностите. Корпоративният свят вече нямаше стойност, изглеждаше изкуствен и нетърпим към ценностите на личния ми живот. Все по-важни бяха различните каузи, на които исках да се посветя, все по-ценно беше дори и безделно прекараното време с децата. Потърсих си работа на половин работен ден, която ми даваше гъвкавост и възможности да развивам себе си и да търся вдъхновение.

Така един ден ме намери една програма, която ме плени с концепцията си и с начина, по който даваше възможност на родителите да изграждат децата, но и себе си, общувайки с уважение и отговорност в отношенията. Ето как в късния слънчев ноември на 2011 г. се озовах в Бургас, като участник в сертификационен курс за обучение  на инструктори по програмата на Gordon Training International за Трениране на успешни родители. Едно от първите неща, с които се сблъсках на курса, беше активното слушане. Тази позабравена от мен техника на общуване, която се оказва ключова във взаимоотношенията ни – не само с децата и в семейството, но и с другите и света около нас. На пръв поглед активното слушане изглеждаше лесно – значи, слушаш „активно“, съпреживяваш един вид, опитваш се да се поставиш на мястото на другия и да му потвърдиш какво долавяш в поведението и чувствата му. Да, обаче на практика нещата стояха другояче. Първата трудност беше свързана с това да спра да мисля какво да кажа. Толкова бях свикнала докато слушам някой да мисля какво ще кажа като спре да говори, че се оказа изключително голямо предизвикателство да слушам истински. После се оказа, че не е толкова лесно да уловиш чувствата на човека срещу теб, а и дори когато успееш да ги уловиш – не знаеш как да ги изразиш, направо ти се губят думите. Наложи се да потърся речник на чувствата и да започна да ги чета отново и отново, за да осъзная, че „притеснявам се“ не е единственото чувство, което изпитвам като ми се свие стомахът. А и за да не повтарям папагалски „притесняваш се за това, притесняваш се за онова“. Наложи се доста да се упражнявам и все още го правя. Първо започнах със себе си, с опитите да разпознавам собствените си чувства, които далеч не винаги са „притеснена“ или „ядосана“. Важното е, че налучках правилния подход след само няколко опита – а именно, че трябва да започна с малките успехи, от дребните неща, които са по-лесни и вероятността да ги направя правилно и да постигна резултат е много по-голяма. Така постигнах първия си успешен процес на активно слушане още по телефона от Бургас с малкия ми син, тогава на две години и девет месеца. Бях толкова доволна от себе си и щастлива от резултата! Най-хубавото беше, че на следващия ден имаше с кого да споделя на обучението, да получа потупване по рамото, че се справям, както и вяра, че мога да постигна много повече.

Най-голямата награда за мен, обаче, си остават думичките, които чувам от малките гласчета у дома: „Мамо, благодаря ти, че ме разбираш!“

Read Full Post »