„Ще броя до три“ или защо няма бързо решение за родителите

Този текст написах за брой Пролет 2014 на сп. „Първите 7“. Харесвам си го и реших да го публикувам и тук 🙂

В България все още не са достатъчно популярни, макар да набират скорост, „бързите решения“ за родителите. Това са предложения за системи и техники, които много бързо и лесно биха дали на родителите възможност да променят поведението на детето си, така че то да отговаря на техните очаквания. Често тези очаквания са свързани с ежедневния ритъм на живот, ангажиментите и нивото на стреса, който изпитват родителите отглеждайки децата си. И не винаги имат общо с това какви деца бихме искали да отгледаме. Или може би трябва да кажа – какви хора искаме да станат те.

Така например един ангажиран родител, който е притиснат от времето и сутрин бърза за работа, ще има очаквания от детето си то да е експедитивно, да става навреме и да се оправя бързо, за да не се стига до закъснение на родителя. Ако детето става трудно, облича се бавно, обича да се размотава сутрин по-дълго от поносимото за родителя, или пък спори за дрехите, закуската или пък ходенето на детска градина или на училище като цяло, това няма да е приемливо за закъсняващия родител и вероятността сутрините да са изнервени е голяма.

Какво прави много често родителят в тази повтаряща се ситуация? Търси начин да се справи бързо, сега и веднага с поведението на детето. Обявява възможните последствия за детето ако не изпълни нарежданията на родителя. След това брои до три и взима решението вместо детето. Успокоява съвестта си с мисълта, че детето е било предупредено за последствията от поведението си и трябва да ги понесе, за да може да изгради връзката причина-следствие. Успокоява любящото си сърце с редица системи и автори по въпросите на възпитанието, които го уверяват, че по този начин поставя така необходимите на детето граници, както и че критикува и наказва поведението, а не детето. Един вид – възпитава правилно детето си, въпреки че много често се случва родителят да остане с едно дълбоко глождещо чувство, че не е постъпил съвсем правилно. Но тъй като при повечето деца в по-крехка възраст подходът „Броя до 3 или…“ работи, това глождещо усещане за неправилност притъпява с времето и родителят започва да намира тези съвети за работещи и се уповава на тях. Каква е изненадата на тези родители, когато в по-късна възраст децата им застават категорично на противоположното мнение по почти всички въпроси!

Родителите не са виновни за това. „Бързите решения“ са се превърнали до голяма степен в начин на живот на съвременните родители. Но докато микровълновата фурна, сешоарът, миялната машина и мобилният телефон имат за цел да ни спестят време, средства и усилия, то не е съвсем така с бързите решения в родителството.

Да използваме лесни и бързи средства за нещо толкова сложно като човешкия мозък – който има способността да реагира, да създава, да анализира, да променя хода на човешкото поведение – в най-добрия случай води до това да започнем да се проваляме все по-често в опитите си да накараме децата да се държат по определен начин. Често последствията могат да бъдат и доста по-сериозни, тъй като всяко събитие и преживяване в детството имат неизмеримо влияние върху това в какъв човек ще се превърне детето за остатъка от живота си.

Въпреки изкушението на съвети като „Само за 3 седмици можете да наложите дисциплина и спокойствие в дома си“, истината е, че няма бързи решения за възпитанието на децата и за създаването на спокойни и удовлетворяващи взаимоотношения родител-дете, в които всеки се чувства щастлив и доволен. Това се постига с усилия, време и (понякога) средства, вложени в това родителят да промени закоравели навици в общуването или заложени от неговите родители възгледи за личността на децата и модели на възпитание.

Тук обикновено е мястото, на което (ако си говорехме на живо) ще се намери някой да ме прекъсне и да попита: “Добре се, тогава какъв е начинът? Какво трябва да направят родителите, за да не се стига до тези изнервени ситуации сутрин?“ (или всеки друг пример, който бихте се сетили). Отговорът не е прост, тъй като (стана ясно че) бързите решения не работят. Краткият отговор би бил, че „превенцията е по-добра от лечението“ или с други думи, необходимо е да инвестираме усилия в това да изградим отношения с децата, които ще ни позволят или да не стигаме до тези ситуации, или да се справим с тях без да остава онова, глождещото чувство. Тези усилия обикновено дават резултати след вложено време и постоянство, а не на секундата. Моят опит е с подхода, който се използва в програмата „Трениране на успешни родители“, но съм убедена, че всяка сериозна друга програма за общуване и човешки взаимоотношения (като например „Ненасилствената комуникация“) ще твърди същото.

Ако вземем дадената по-горе примерна ситуация, в която бързаме за работа, нека видим как един превантивен подход би сработил. Ако вземем предвид нуждите и на двете страни, не само родителските, ще видим, че детето също както родителят иска то да решава кога да става и тръгва, какво да облича, с какво да се храни. Също така детето, както и родителят, има дни, в които ще се чувства по-енергично и весело и такива, в които ще е натоварено или напрегнато под влияние на различни фактори. В същото време и двете страни имат право да се чувстват добре и удовлетворени. Но родителят е този, който би трябвало да носи отговорността за това как се разрешава една ситуация от позицията на авторитета, но не този на силата, властта и вързастта, а този произтичащ от повечето знания и житейски опит. Родителят трябва да обмисли и предвиди предстоящите ситуации и възможните реакции, да обсъди, да подходи с разбиране към нуждите на детето, за да не се влиза в конфликт или да се реши безболезнено.

Може би детето има причина да не иска да ходи на градина и е нужно да отделите време и да поговорите за това. Или е изморено и недоспало и затова не иска да стане. Може да избере дрехите си само от предната вечер и да уговорите каква ще бъде закуската. Ще е добре и да знае предварително, ако ще бързате на сутринта. Всички тези мерки могат да направят детето по-разбрано към вашите нужди, стига да му показвате (не само на думи) че разбирате и уважавате и неговите, както и че ги взимате предвид.

Търсете решение заедно. Звучи просто. Или пък не. Но със сигурност не е бързо и не чак толкова лесно. И не е рецепта – всяка ситуация си има своята уникалност и ако за едни деца работи един начин да я разрешим, то за други може да е различно.

Родителите, които често си казват „нямам време“, „нямам пари“, „нямам търпение“ да реша всички тези сложни дилеми в отношенията с децата, се надявам да се замислят над въпроса: „Бихте ли се подложили на операция при хирург, който ви предлага бързо решение на проблема ви?“.

 

Автор: Силвия Андреева, Сертифициран инструктор по програмите Трениране на успешни родители (ТУР) и Трениране на успешни учители (ТУУ)

silvia@parentrain.me

http://www.facebook.com/parentrain.me

https://roditelstvo.wordpress.com

Реклама

Read Full Post »

Активно слушане на майка ми? Защо не!

Телефонът ми звъни докато гледам видео-демо на една система за електронно обучение. Виждам, че е майка ми. Това означава, че трябва да изтърпя куп въпроси, всеки път едни и същи. Тя никога не ми звъни за нещо кой знае колко съществено. Репертоарът го знам. Но пък знам и че ме обича и просто иска да ме чуе. Вдигам, понеже ми писна от монотонния глас, който ми обяснява как да си премина теста в системата.

Следват редовните въпроси: „Какво правиш“, „Как са децата“, „Всичко наред ли е“… Съответно гарнирани с едно от следните заключения (според случая): „Явно си заета“, „Нещо май си ядосана“, или (много рядко) „Изглеждаш ми спокойна“. Днес, за късмет и на двете ни, съм последното и майка ми продължава разговора със (също много познатото): „Да те питам нещо“. В този миг си помислям, че този път наистина има нещо важно, за което майка ми ще се съветва с мен и се настройвам да слушам задълбочено. Следва въпросът (разбира се, предхождан от обяснение защо се е стигнало до него):

– „Нали ти ми каза, че не харесваш дамаската на колата ми.” (Явно е наистина важно! Наскоро си купи кола, първата след не-знам-колко-вече-много години без и е много щастлива.)

– „Да, мамо, аз бях, все още не ми харесва.”

– „Имам разрешение от баща ти да си купя калъфки. Седя и се чудя кои да купя. От материята, която ми харесва, има в сиво и в червено-и-черно. Не знам кои да взема.”

– „Вземи сивите” – отвръщам уверено и си мисля, че разговорът е приключил, но не съм познала.

– „Ами то има и едни в черно-и-синьо, синьото ще отива на синия металик, обаче не ми харесва материята, синьото е някаква мрежа” – продължава майка ми, сякаш изобщо не ме е чула, че вече съм казала СИВОТО.

В този момент съм готова да избухна, но изведнъж се сещам за Активното слушане. Толкова време вече го преподавам като част от уменията на родителите да помагат на децата си да решават проблемите си, а забравям да го прилагам и в обратния вариант – като дете към родителя. Веднага превключвам (вече съм задобряла адски много и ми е лесно, хаха).

– „Изглежда сякаш ти е трудно да решиш кой цвят да вземеш.“

– „Да, не мога да реша. Синьото е хубаво, но материята не ми харесва и няма да го взема. Сивото е много изчистено. А това в червено и черно е шаренко, весело, малко крещящо.“

– „Май се колебаеш кое ще отива най-много.“

– „Да, колебая се. Червеното ми се струва, че ще си отива на синьото, изглежда добре – по средата е червено, отстрани черно, има един надпис обаче…“

– „Сякаш ти се струва прекалено крещящо…“

– „Да, май е малко шарено, а и баща ти каза да не взимам червено.“ (Аха, ето къде бил ключът от бараката!)

– „А на теб ти харесва повече то, ти обичаш шаренките неща.“

– (смее се) „Е, ти пък сега… Да, харесва ми. Но и сивото е хубаво, едно такова тъмно, мишо сиво.“

– „Но май ти изглежда прекалено семпло.“

– „Ами не знам… Чудя се. Харесва ми и то.“

– „Все още се колебаеш…“

– „Да, колебая се.“

– „Изглежда и двете те притесняват с по нещо…“

– „Ами да, червеното с този надпис чак е прекалено, а пък сивото е така… изчистено. А и татко ти не искаше в червено… Като че ли е прав.“

– „Струва ми се, че вече отиваш към решение.“

– „Да, ще взема сивото. Това червено … Много ще ме бъзикат. Сивото ми харесва.“

– „Радвам се, че реши. Аз също мисля, че ще си отива.“

– „Благодаря ти, маме. Вече съм го нарамила. Татко ти също ще е доволен. Хайде поздрави децата и ги целуни и до скоро.“

Я, колко било лесно. Чувствам се страхотно! Не се изнервих, не дадох съвет за нещо, за което няма как да посъветваш човек по телефона (представяте ли си как може да дадеш съвет за ЦВЯТ?!? по телефона), помогнах на майка ми да вземе решение без да й натрапвам идеи и да я карам да се чувства безсилна да се справи сама (или пък виновна, че не ме е послушала), отгоре на всичко в края на разговора ни и двете се чувствахме прекрасно, в настроение и доволни, че сме се чули.

Трябва да го правя по-често 🙂

Read Full Post »

За неделите и площадките

Тази неделя съм сама с децата. По-добрата половина от мен пренася дърва на вилата 🙂 Решавам, че това е удобен случай да ги натоваря (децата, не дървата) да закусим в градинката на НДК маслени гевреци от Кузи (което чак днес разбрах, че не се казвало вече така). Знам, че не е най-полезната закуска, но днес се успахме и избирам да прекараме половината ден навън вместо да прекарам два часа в приготвяне на закуска, изяждане на закуска и разчистване. Освен това нямаме вода, което ме успокоява, че съм взела правилното решение. След известен спор с баткото, който иска да отидем дотам с колелата, защото е „по-здравословно“, „по-забавно“ и „не замърсяваме въздуха“ (точно в този момент ми се искаше да не го уча чак пък толкова активно за тези неща), печеля с аргументите, че много духа за колела и освен това още нямаме асансьор, а да свалям и качвам две колелета 6 етажа (плюс моето от мазето) не ме привлича. Иначе бих предпочела този вариант, но не и като съм без мъжка половина. Баткото пък се сеща, че това е добър момент да изпробва новия скейт, който си купи наскоро и бързо сме постигнали съгласие. Натоварвам на колата куп оборудване: скейтборд, каска, комплект наколенки и налакътници за баткото, баланс байка на малкия, каска, втори комплект протектори (не че последните му вършат някаква работа, но нали батко му има), две алуминиеви шишета с вода, две връхни дрехи за тях и една за мен, чантата ми с портфейл, очила, мокри и сухи кърпички, фотоапарат, шапки с козирки (за всеки случай)… С това снаряжение нямаше да спечеля за идеята мъжа ми, който хич не обича разходки тип „натоварено магаре“, по време на които отгоре на всичко често се налага да спираш, да ровиш за някое от всички неща, да слагаш и махаш каски, да слагаш и махаш наколенки… На мен обаче не ми пречи, забавно е и децата се радват, а аз си почивам от липсата на онлайн достъп, в най-общия смисъл 🙂 Е, ако не смятаме телефона, който обаче съм сложила на дъното на чантата, от където ще го чуя само ако звъни точно когато бъркам за мокри кърпички.

Малко по-късно, доволно закусили и нахранили гълъбите с една трета от гевреците, се запътваме към Costa кафе за моята част от удоволствието на сутринта – огромна доза лате. Въоръжена с голямата чаша съм в готовност да оборудвам от багажника на колата две деца с всички необходими каски и протектори, за да завладеят гладките плочки около НДК-то. След известно количество време прекарано в каране за някои, ходене за други напред-назад в едно „подходящо“ каре, се запътваме към площадката в близост до бившото кафе „La Cabanna“, което беше популярно по времето, когато аз често се размотавах в същата градинка. Площадката наистина е страхотна – едната й част е предвидена за малки деца, а другата – за по-големи и е с доста интересни уреди, които ги няма по повечето нови площадки, които знаем. Децата веднага се насочват към люлката, която е нещо като кръгъл „басейн“ (както я определи малкият ми син) от въжета (исках да я снимам за онагледяване, обаче липсата на момент без чужди деца на нея, за които да искам специално разрешение да бъдат снимани и публикувани ме отказа от идеята). На нея са се настанили 3-4 малки дечица на около 2-3 годишна възраст и около тях майки и татковци подбутват „въжения басейн“ напред-назад в безметежно спокойствие. Вероятно децата им седят „мирни“ основно на това возило и не се забелязват никакви признаци скоро люлката да бъде предоставена за временно ползване на други подрастващи. Двете ми момчета започват да мрънкат лекичко, с тенденция за усилване, тъй като много, ама много искат да се полюлеят. Започват да ме молят да попитам кога ще се освободи люлката. Обаче на мен ми е неудобно и им го казвам.

Тук трябва да прекъсна историята, за да отделя специално внимание на „площадковите родители“ и защо ми е неудобно. Не обичам субкултурата на „майките от площадките“ (понякога заменяни от баби или татковци и по-рядко – дядковци). Винаги съм ги избягвала, освен нашата си квартална пред блока, която поради остарелите си морално и материално катерушки, стърчащи там от моето детство, не привлича тълпи. Но дори и на нея станах от „редовните“ едва в последната една година, откакто майка ми няма възможност да гледа децата (иначе тя ги беше представила на всички майки, татковци, лелички, продавачи, магазинери и прочее квартални лица). Та мисълта ми беше, че площадките ме плашат с няколко неща. Първото е „принадлежността“. Ако си „нов“ и непознат, те оглеждат през рамо, шушукат и наблюдават децата ти с едно наум. Чувствам се като че сме на кастинг (не че някога съм била на кастинг, но си мисля, че чувството е нещо подобно). Ако се случи да сме попаднали в група на „себеподобни“, нещата тръгват гладко и дори може да се завърже приказка. Ако ли не, обаче, което е, без да имам претенции за изчерпателна статистика, по-честият вариант – хмхм, бързо гледам да намерим “по-интересно“ занимание. Второто са „неписаните правила“, които сякаш имат леки различия според квартала и групичката. Често тези правила включват свободно ядене и разменяне между децата на неща като чипс, зрънчо, пелети, дъвчащи бонбони и ако не искаш детето ти да консумира от любезно предложения пакет, ти пишат веднага черна точка за надменност. Друго важно правило е, че детето ти трябва да споделя играчките си с другите деца, но не му е разрешено да иска да играе с техните. Това прилича на някаква странна надпревара кое дете ще бъде докарано за най-дашно, защото няма против другите деца да си играят с неговите неща, но и най-възпитано, тъй като не „нахалничи“ да иска чуждите играчки. Този процес неизменно е придружен от „извинителни бележки“ като например: „Съжалявам, той обикновено дава на децата колелото си, но днес стана рано и вече е кисел“ или пък „Извинете, че така взе играчката на сина Ви, тя никога не го прави, не зная какво й става днес“. Това е учтивата форма. Срещала съм и много по-крайни реакции, започващи от: „Дай играчката си на момченцето, ти нали не искаш да си лошо дете“, преминаващи през „Веднага остави колелото на детето, иначе ще те напердаша“ и стигащи до шляпване по дупето и дори прибиране на детето у дома. Дори и не искам да коментирам точно сега „възпитателния модел“ на тези родители и на какво точно учат децата си, че не е за това идеята ми, но някой път ще му отделя специално внимание.  Други, по-рядко срещани „правила от площадките“, са пиенето на бирички и пушенето на цигари в зоната около децата, „поемането на отговорност“ за възпитанието на всички деца от площадката от вида „слез от там, да не паднеш“, „не изкарвай пясъка от пясъчника“, „не се качвай по пързалката, има си стълби за целта“, които понякога се развиват до умозаключителни висини като „добрите деца не правят така“ и „това дете май няма родители наоколо“. Но най-най-любимо ми е да проследявам как се държат родителите около люлките.

Люлките, всеизвестно е, са като магнит за повечето деца в един или друг период от детството им, а ако съдя по себе си – и за част от родителите 🙂 Обикновено резултатът от тази всенародна любов към тях е, че те са изпочупени или в доста окаяно състояние. На тази площадка, обаче, люлката е преживяла изпитанията на времето и любовта на децата и възрастните (засега), дори отивам да погледна коя е фирмата-производител, за да ги поздравя (но я забравям, другия път обезателно ще сложа и лист и химикал някъде из чантите). Децата, които вече около 20 минути се люлеят, подпомагани от своите родители на нея, са щастливи, че люлката е прескочила трапа и още е там невредима и дори не скърца. Около люлката вече са се наредили няколко дечица, които гледат към нея както гладен би гледал самун хляб през витрината. Ние седим на пейката, леко по-отдалечени от „опашката“, където малкият продължава да пее песента „Питай за люлката, питай за люлката“, а големият проявява мъдрост и съпричастност „На мама й е неудобно, затова ще чакаме да се освободи“. Наблюдавам родителите, които продължават да люлеят децата си. Там сме, по часовник, вече 30 минути, а две от децата на люлката са все едни и същи. Сигурно са ги учили на правилото от моята младост „ето защо мъртвите не стават от местата си“. Това е в кръга на шегата, сега да не вземете да ме обвините, че съм детемразка. Наблюдавам, обаче, как родителите на децата в люлката се правят, че не забелязват жадните погледи на редичката наоколо. Гледат на другата страна, вадят телефон да говорят, молят другите родители да „пазят мястото“ на детето докато отидат да пишка… Дори нямам идея как мога да се намеся или да се „вредим“ за люлката. Постепенно част от децата наоколо се „преборват“ поетапно за място и в един момент възрастта се покачва на около 9-10 години. Междувременно моите деца са се наиграли порядъчно на останалите уреди и пак са седнали на пейката с клюмнали главици да чакат ред. Решавам, че няма да стане от разстояние, проявявам смелост и решително приближавам люлката на около метър, за да издебна момент. Децата се закачат около мен да чакат и ето, че настъпва и нашият миг. В момента, в който последното дете става от люлката, ние се запътваме да седнем и изведнъж отнякъде се появява млада баба с момиченце на около 2 години, която почти го настанява изпод носа ни на люлката. Е, не мога да издържа. Жената и детето са ми много симпатични, обаче вече ми писна да чакаме и учтиво обяснявам, че е наш ред и чакаме от има-няма 40-50 минути за тази люлка. Жената ме поглежда учудено с думите: „Ама то има място и за нея“. За миг се замислям как да й отговоря. Знам, че има място. Но знам и че малкият ми син ще писне до небето ако сложим друго дете от самото начало. Просто си е такъв – трябва му малко време на нова люлка. Решавам да съм „лоша“ днес и обяснявам, че е така, да, но моите деца не искат да се люлеят с други. Точка! (това не го казвам, но се подразбира). Не закъсняват ехидните коментари (които са още една от причините да не обичам „площадковите компании“) – „Е, да, те нейните деца са различни“, „Мда, сигурно са специални и затова“… Учудващо (или може би вече не) не реагирам на това, както вероятно би направило моето аз отпреди година, защото знам, че това не води до никъде. За да съм честна към симпатичната млада баба, тя не прави коментари. Големият ми син напуска люлката след няма и 5 минути, след което аз постепенно убеждавам малкия, че е хубаво да се люлее и с други дечица, той разбира и се съгласява и така на люлката се накачулват постепенно и други деца, става приятно, някои стават, приканваме други да се качат, по-големите започват да люлеят по-малките и играта върви в своя естествен ход, когато възрастните не се намесват много много…

Един татко дори ни „повери“ (без да ни пита) 4-годишната си дъщеря, за да отиде с по-голямото дете до кафето за сладолед (и още нещо, което не разбрах какво, но май и не искам да знам). Това също няма да го коментирам, де, както и защо ми се струва безотговорно да оставиш 4-годишно дете на оживена площадка в центъра (пък макар и тя да е ти е в квартала) само с думите: „Ти нали няма да ходиш никъде докато не се върнем? Ще ти донесем сладолед“. Няма да коментирам и защо по-голямото братче на 4-годишното момиченце ме пръскаше с вода от една спринцовка дори и след като му обясних, че не ми е особено приятно. Но пък получих отговор: „На мен пък ми е“  :), както и странен поглед от таткото от вида „Това не е моят тип ситуации, не ме съдете строго, че не взимам отношение!“ Всъщност, не се разсърдих.

Трябва да призная, че прекарахме много приятни 3 часа 🙂 Определено беше забавно. И се прибрахме точно навреме преди дъжда.

Read Full Post »

Време за игра

Сряда е. Имам късна среща в офиса и затова ще ходя нататък към обяд. У дома сме сами с малкия ми син. Отдавна не ни се беше случвало да сме заедно само двамата. Вече е почти на четири и все по-често иска да играе с някой, вместо сам, както предпочиташе доскоро. Напоследък забелязвам, че проявява интерес да учи постоянно нови неща, често пита защо, научи се да събира числата до пет с едно. Изобщо, влязъл е във фазата, в която иска да си взаимодейства и да учи от другите посредством игра много по-целенасочено някак…

Да си остана у дома до по-късно в делнична сутрин не е рядко явление, но много често гледам да свърша повечето домакинска работа като готвене, пране, гладене. Понякога вечер или в ден от уикенда съм ангажирана с курсовете за родители, които водя и без да искам си изградих навици да върша домашните задачи сутрин през седмицата. Така ми остава и повече време в почивните дни, което използваме с децата за различни занимания.

Тази сутрин съм планирала да пусна две перални и да изгладя. Това е амбициозно, тъй като имам натрупано пране за гладене от четири перални. Малкият обаче не желае да ми влезе в положението и държи да играем на новата му игра, в която се представяме за героите от филмчето „Ледена епоха“ или от „Розовата пантера“ – напоследък това са му фаворитите съответно сред дългометражните и късометражните филми. Аз нямам нищо против, но повече от 10-15 минути на тази игра ме влудяват, защото той очаква от мен да казвам реплики, които са много конкретни, пък аз не ги знам и той се сърди от това. Така прехвърлям играта към лотото с животни, което е много любима и интересна и за двама ни игра, освен, че е образователна. Минават още 15 минути и чувам звука от пералнята. Нямам шанс да ме „пуснат“ да свърша нещо. На мен обаче ми е НАИСТИНА важно да изгладя, защото големият ми син няма да има какво да облече утре в училище.

Малкият често иска да играе на една игра от серията на Djeco – RALLY. Играта е много подходяща за малко по-големи деца, които се учат да събират и изваждат числата до 10, но той определено е малък за нея. Затова всеки път му отказвам или му я давам да поразгледа количките и картите и я прибирам.

Днес ми хрумва идея как да го въвлека в игра без да се налага да участвам на сто процента, за да може да свърша малко задачи, като едновременно с това да го науча да разпознава числата. Обяснявам му правилата, които задължително са представени под формата на вълнуваща игра с победител и в следващия час и половина, докато той играе, а аз само съдействам и помагам от време на време, успявам да свърша с цялото простиране и гладене. Малкият ми син пък започна да разпознава безпогрешно всички числа от 1 до 9, както и тези, маркирани с точки на зарчетата.

Детето е щастливо, защото се е забавлявало и е научило нови неща, аз съм доволна, защото съм свършила всичко набелязано докато участвам в играта му и го уча на нови неща. Всички печелят 🙂

Ако нямате точно тази игра, ще ви свършат работа и изрязани от картон карти с написани на тях числа от 1 до 9, а за да е по-забавно можете да им нарисувате трасета. Ако искате да съчетаете с припомняне на цветовете, може да нарисувате цифрите и трасетата с различни цветове. Няколко колички от играчките на детето ви и две зарчета от някоя друга игра допълват необходимите материали.

Ето и правилата на играта. Детето хвърля зарчетата и трябва да разпознае на всяко кое число е изобразено с броя на точките. Можете да използвате и едно зарче, но така ще стане по-бавно ако картите са повече и може да омръзне на детето. Ако може да брои, можете да го карате да брои и така да научи колко точки от зара на кое число отговарят. Аз помагах за по-сложните 5 и 6 на детето, но след няколко пъти, в които ме пита, започна и сам да ги разпознава. След като хвърли две числа, трябва съответно да намери карти, които изобразяват същите числа и да ги нареди по „трасето“. Трасето е произволно избрано място, достатъчно голямо, за да може детето да подреди картите в произволен ред, построявайки път, магистрала, шосе, състезателна писта или каквото въображението му рисува. Важно е да не се изкушавате да му помагате всеки път за намирането на съответното число, а първо да го питате: „А можеш ли да се сетиш сам/а?“, или пък „Преди малко намерихме същото число, сещаш ли се как изглеждаше?“ или „Я виж хубаво само жълтите числа“. След като малките числа от 1 до 6, които са изобразени на заровете, свършат, започвате да събирате числата от зарчетата, така че детето да може да подреди и останалите карти. Ако предпочитате или детето е по-малко можете да спрете строежа на трасето и дотук. Ако решите да продължите със събирането, ще се наложи да помагате на детето. За малките сборове, като 1 плюс 1 например, може да го питате преди да му дадете отговора. Ако всеки път повтаряте числата, които се падат и ги събирате на глас, детето започва за запомня по-лесните сборове. Когато подредите цялото „трасе“, идва ред на количките. Тук можете с помощта на въображението си да раздвижите играта като подреждате колички на стартова линия, или пък ги паркирате, или ги редите на стълбицата на победителите. Отново използвайте зарчетата, като този път падналото се число трябва да се открие сред картите от трасето и на тях да се постави количката. Ние използвахме в този финален кръг от нашето състезателно рали само едно зарче и подредихме количките само на карти от 1 до 6.

Тъй като за строежа на трасето използвахме масата в хола, до която бях разпънала дъската за гладене, а малкият редеше пистата по края й в един голям правоъгълник, в един момент мястото свърши и детето попита къде да строи оттук насетне. Вместо да му отговоря веднага с решение, го попитах: „А ти какво би предложил?“ и той без да се замисли реши, че пистата ще завие в някаква посока и така използва и вътрешната част на „правоъгълника“, за да дострои трасето си. Приключихме точно навреме, когато аз бях изгладила, а той загуби интерес към продължаване на играта. Загуби интерес и към моето участие в играта му и се втурна към следващата, нареждайки с животните си в поредната сцена.

Споделете какви игри измисляте, за да участвате заедно с децата и в същото време да имате възможност да посвършите някоя и друга рутинна задача.

Read Full Post »

За детството в първия учебен ден

Лятото си отива, въпреки топлото време навън… Вечерите започнаха да настъпват все по-рано и по-рано, а листата бавно покриват пътеките в парка. Тази вечер е особена. Двете ми момчета вече спят – единият се е сгушил в мама с мушната между гърдите ми главица, а другият е стиснал здраво ръката ми, сякаш го е страх да не ме изгуби насън, опрял е другата си ръчичка на бузката си и това го прави да изглежда по-малък, отколкото е, или поне на мен ми се иска така.

Спи ми се, но съм притеснена. Утре е първият учебен ден на малкото ми пораснало момченце. Прехвърлям наум годините и си спомням как, още единствено дете, заспиваше вечер на ръката ми. „Мамо, искам да спя на ръчичка”, казваше. Гушкахме се и четяхме задължителната и до днес приказка за лека нощ, след това си казвахме „Лека нощ, приятни сънища, сладки сънища и лека” и се целувахме първо с нослета, после с устенца. След като заспеше, го пренасяхме в креватчето му, само за да се върне отново в леглото ни по някое време през нощта и да се сгуши отново в мама.

После стана „батко”. Горд, но уплашен от новото предизвикателство. Силен, защото вече е „голям” и „отговорен”, а в същото време слаб в ревността си и желанието за същата постоянна близост и внимание, които вече трябваше да дели с малкото си братче. Помня как имах чувството, че малкото ми момченце порастна за един ден – до вчера беше моето малко детенце, а днес вече беше батко и от него се очакваше поведение, за което той не беше готов… Опитах се, надявам се успешно, да запазя възможно най-дълго време усещането в него, че все още е малкото момче на мама. Просто вече бяха две малки момчета!

А ето, че от утре ще бъде ученик! Вълнува се, аз също, но сякаш не искам да го пусна там. Не знам защо, но имам чувството, че училището е началото на края на детството. Помня колко исках да порасна и да съм голяма, а когато станах голяма и самостоятелна, бях доволна и горда от себе си. После родих и разбрах, че най-ценното нещо, което един човек може да изживее и да запази за цял живот е детството – безгрижните игри, спонтанния смях, неподправеното чувство на щастие, което те изпълва внезапно и вихрено, радостта от споделянето на момента…

Мисля си колко много родители приемат първия учебен ден като съдбовен, подготвят се месеци наред за него и вярват, че този ден е важен и ключов за доброто начало на детето в училище. В един момент се зачудих дали и аз съм повлечена от тълпата с всички списъци за училище, подготовка на официалното облекло за тържествения ден, седмици наред обмисляне къде да се отиде и как да се увековечи моментът.

Не помня моя първи учебен ден ясно. Но много ясно си спомням моята първа учителка. Помня ласката, с която ме прие и насочва в първите дни и седмици. Помня благата й усмивка и загрижеността. Помня колко майчински се отнасяше към нас, децата от нейния клас. Все още в съзнанието ми изниква много ясен неин образ – кръглото й лице, бръчиците около очите и брадата, навитата на ролки кестенява коса и мекия поглед. Когато си спомням за нея, което напоследък се случва често, ме обзема едно такова топло чувство, подобно на това присъстващо в спомените за уюта на баба и мириса на борови иглички и огнище. Помня и класната ми след трети клас в друго училище – толкова мила и нежна, толкова добросърдечна и загрижена, като втори дом. Учех с наслада и желание, доволна от успехите и горда да се изправям пред класа като отличник. Започнах подготвителния си клас в езикова гимназия с чувството, че съм сред най-добрите! Класната ми ръководителка там, обаче, беше далеч от характера и отношението на досегашните ми учители. А и нещата в държавата ни се промениха по онова време и всичко се обърна с главата надолу. Отличните ученици станаха „зубъри”, а слабите и отсъстващи от часовете бяха популярните на деня… Това, в комбинация с не дотам добрите и ангажирани учители, развалената дисциплина в час и фалшивите извинителни бележки сложиха край на училището много преди то да е свършило. Помня как на бала ми бях доволна, че се махам от там, а с първата ми работа за ежемесечна заплата дойде и увереността, че вече не съм дете, а голям човек, който може да се грижи сам за себе си. Заредиха се години с нови приятелства и различни предизвикателства, детството беше зад гърба ми отдавна и дори не се сещах за него, освен беглите спомени в моментите, когато се налагаше да подготвям сценарий за мини пиеса в часовете по кинорежесура в университета или когато се забавлявах с казусите и ролевите игри на чуждите лектори, които водеха едни от най-интересните ни часове за музикалната индустрия или театралните ателиета. Животът ми пое своя път (колко странно звучи този израз, сякаш той, животът има свой път, който човек трябва само да извърви, без да определя сам). Докато родих, когато станах отново дете! Дори станах дете два пъти и вторият повече от първия и надявам се – завинаги…

Ето такива мисли ме вълнуваха около първият учебен ден на порасналото ми момче! Мислех си как би ще изглежда този текст след 30-тина години изпод перото на моите синове…

След това ми попадна ето този текст на Ерих Кестнер:

„Встъпителна реч за първия учебен ден“

Мили деца,

Ето, че вие вече седите подредени по букви или височина, за първи път на твърдите си чинове и ми напомняте, надявам се поради сезона, на нанизани за сушене манатарки, вместо да напомняте за щастливци. Някои от вас се въртят, като че ли седят на жарава, други седят, като че ли са глътнали бастун. Някои от вас се хилят глупаво, червенокосият от третата редица се е втренчил в черната дъска, като в някакво мрачно бъдеще.

Вие малко се боите и не бих казал, че инстинктът не ви лъже. 12 – ят ви час удари! Живи бяхте досега, сега ще ви консервират. Така, както направиха с мене – от дървото на живота – в консервната фабрика на цивилизацията; това е пътят, който лежи пред вас. Има ли смисъл да давам съвети за такъв път? И то като човек, който и да се дърпа, сега има вкус на консерва? Но оставете го поне да опита. Да започнем с най-важния съвет, който трябва добре да запомните: Не се оставяйте да ви избият детството от главите.

Вижте какво, повечето хора захвърлят детството си като стара шапка. Забравят го като сменен телефонен номер. Техният живот прилича на суджук, който те бавно изяждат и това което е изядено, вече не съществува.

А вас ще ви бутат от клас в клас. И когато накрая сте на последното стъпало и балансирате, ви отрязват „излишните“ вече стъпала и вие не можете да се върнете. А не би ли трябвало в живота да бъде като по стълбище на къща, по което може да се качва и слиза? Колко струва и най-хубавият първи етаж без мазето с ухаещи плодове?

Но повечето живеят така. Стоят на най-високото стъпало, без къща и без стълбище и си придават важности.

В началото бяха деца, после станаха възрастни, а какво са сега? Само, който като възрастен е останал дете е Човек!

Бог знае дали ме разбрахте. Простите неща са толкова трудни за обясняване!…

Да, наистина, простите неща са най-трудни за обяснение! Но сякаш те правят най-щастлив…

На изпроводяк за училище се надявам момчето ми да остане винаги дете и да запази детското си любопитство и ентусиазъм завинаги. Желая му най-искрено да попадне на учители, които ценят детството като най-съществената част от живота на човек!

ПС: Дълго време тази публикация стоя недовършена и чакаща редакция, дори в един момент се бях отказала да я пускам. Вълненията ми от училището бяха много силни и с много опасения водех първите дни детето към класната стая. Сега, вече по-спокойна и уверена, че момчето ми се чувства добре, успях да я завърша. Надявам се с този текст да се докосна до поне още едно майчино сърце

Read Full Post »

Закъсняло мартенско червено

Вече е почти май, но аз все още не мога да усетя пролетта. Студът от изминалите няколко дни, в които дори пускахме парното у дома, ме върна към края на зимата и въпреки, че обожавам пролетта, се замислих носталгично за изминалите месеци. Зимата е един особен сезон, който обичам заради възможността, която ни дава да прекарваме повече време у дома и да търсим занимания, които много ни сближават. През месеците, които прекарваме вечерите си най-често у дома, се наслаждаваме на много творчески занимания с децата. Някои от тях са посветени на конкретни празници и нещата, които изработваме имат специално предназначение, свързани са с някой любим човек или просто с красив празник, който изпълва дома ни с настъпването си.

У дома тази година месец март премина под знака на червеното. Не сме го избрали нарочно, но така се получи и всъщност – харесва ми.

Започнахме с мартеничките…

Всяка година в края на февруари се сещам, че отново съм закъсняла с избирането на мартенички за близките, най-вече за децата. Обещавам си, че е за последно, а следващата година ще съм приготвила мартениците поне десетина дни по-рано… После забравям! Тази година се сетих рано, обаче някак не ми дойде вдъхновението да избера мартенички. Разходих се един-два пъти около шарените сергии, всичко е толкова красиво на пръв поглед, но като се вгледаш  по-отблизо – толкова комерсиализирано. Всякакви герои на Disney и Cartoon Network те гледат от значки, пластмасови фигурки, дори лепенки, към които е прикачена малка копринена мартеничка. Пълно е с гривни, гердани, изобщо – всякакви „бижута“. Мъниста, сърца, дори метални плетеници, имащи претенцията да са първомартенски гривни, шумолят по сергиите за ужас на бъдещите си притежатели. Цените изобщо не искам да коментирам – ако човек реши да купи наистина хубави, качествени мартенички, трябва да отдели сериозна сума. Да не говорим, че всички знайни и незнайни приказни и филмови герои, на които децата толкова се радват, са се съобразили с копнежа по тях и са надули стойността си пропорционално.

Има и много красиви мартеници, разбира се, а това е една чудесна традиция, която не бива да се пренебрегва.  Само че за пореден път извадих една торбичка с неотворени мартеници от минали години и се зачудих наистина ли традицията в крайна сметка е това – „складирането“ на нови мартеници в някой килер до следващата година в най-добрия случай и до изхвърлянето им – в най-лошия? Съвсем скоро видях на едно мокро от стопения сняг дърво увиснала мартеничка, мръсна, мокра и грозновата в сивия ден. Може би някое дете я е сложило с идването на щъркелите там, а тя е греела ярко в светлината на пролетта. След толкова време обаче картината беше тъжна. Всичко това по някакъв начин ме спираше да купя мартеници и пак усещах, че ще се надбягвам с времето в последния ден на февруари.

Да, традициите са хубаво нещо, трябва да ги пазим и продължаваме. Чудех се как да стане така, че да е в хармония с чувствата ми? Защото как да обяснявам на децата за традициите, когато не съм сигурна в начина, по който те са оцелели до днешния ден…

Няколко дни преди Баба Марта с баткото правихме един опит за първомартенска картичка, използвайки популярната напоследък техника квилинг. Не бях работила по тази техника до момента. За разлика от мен, голямото ми момче се справи доста по-бързо и умело, което първо ме изненада (приятно, разбира се), а после си спомних, че доскоро на хладилника ни седеше една зимна картичка, правена от него в детската градина със същата техника. 

Докато изработвахме картичката и си говорехме, ни дойде идеята да направим за Баба Марта мартенички-курабийки, които да подарим вместо купените мартеници. Близките ни щяха да са приятно изненадани и със сигурност щяха да оценят оригиналната идея и труда, който сме вложили с много любов.

Всичко остана за последния момент… Избрах рецепта за бисквитките, която много харесвам и е подходяща за всякакви поводи – лимоновите бисквитки на Танита. Оцветих моделираща маса в червено и подготвих тестото, което е изключително лесно за приготвяне и приятно за работа. Започна се едно рязане и печене на бисквитки, в което децата имаха своето място с мачкането на една част от тестото и моделирането му в различни причудливи форми. Баткото помогна за рязането и подреждането на „официалните” мартенички, както и за украсата на част от тях, а дребният – в размесването на тестото и креативния подход в изрязването на курабийките.

Резултатът беше доста сполучлив и определено – много вкусен. 

За още по-празничен вид, увихме нашите „мартенички” в червена хартия като снопче и завързахме с лента от бяла хартия. Така поднесени мартенските ни курабийки имаха още по-изненадващ ефект. 

Няколко дни по-късно предстоеше празник, доста оспорван в последните две десетилетия, но винаги отбелязван у дома – 8 март. За мен този празник винаги ще носи носталгията на детството ми и ще бъде символ на невинната детска любов към мама, изразявана по най-умилителния начин в картички, рисунки, малки стихчета и песнички… Искам да науча децата си да почитат майката – не само собствената, но майката като такава изобщо, чиято и да е. Искам да знаят, че любовта към мама е нещо непреходно и вечно, а да я изразяваш постоянно е част от ежедневните моменти на щастие. Ето защо винаги отбелязваме, макар и скромно, 8 март като ден на мама – с букет, с картичка или дребно подаръче, със специална вечеря…

Чудех се как аз да зарадвам моята майка за 8 март, на която дължа толкова много и която споделя грижата за моите деца ежедневно. Тя хареса много едно хартиено сърце, което изработих с остатъците от материалите за първомартенската ни картичка и което й подарих вместо купена мартеничка заедно с курабийките за Баба Марта. 

Ето защо реших да се опитам да направя квилинг картичка за подарък на майка ми заедно с букета, който с голямото ми момче подредихме в цветарския магазин с възклицания по красивите пролетни цветя и желание всички те да присъстват в него.   

След тези два празника, поизоставихме червеното (любим цвят на голямото ми момче) и за следващите празници преминахме към други свежи, нежни и много пролетни цветове. Те, обаче са обект на друга история, за която се надявам да успея да напиша в ден, в който не съм пуснала климатикът в офиса на 28 градуса, за да стопли измръзналата ми душа.

 

Read Full Post »

Нашата Коледа

Понеделник в офиса… В моя случай – на обед. Пия третото подред кафе за деня и си мисля за отминалата година. Коледните и новогодишни празници този път някак безшумно и леко тъжно се изтъркулиха покрай нас. Различно от други години бяха съпроводени с малко тъжни моменти, много почивка и безцелно мотаене из къщи, липса на напрежение, малко болести. Разбира се и с много смях и радост за децата, които най-искрено и с блеснали от щастие очички се радваха на подаръците си от Дядо Коледа.

У дома Коледа започва рано. Е, не самата Коледа, но подготовката за нея! Още с първите по-студени дни през октомври миналата година се размечтах за пухкав сняг, много топлина, ухание на прясно изпечени коледни сладки, уют от топлите тонове на коледната украса и блещукащите лампички на елхата. Започнах да мисля за коледния календар на децата, за малките изненади и подаръчета, които джуджетата на Дядо Коледа оставят всяка нощ в календара или около него, а децата рано сутрин, още по пижами, скачат от леглата и тичат с боси крачета към поредното приключение от джуджетата. Започнах да си правя списък и с коледните сладки, които смятам да приготвя тази година. Обикновено времето не ми стига и все гледам уж отрано да започна приготовленията, но после кой знае как най-голямото майсторене в кухнята ми се струпва пак последните дни преди Коледа. Е, мога да си го позволя – все още моята единствена задача за празника са сладките, тъй като традиционно прекарваме Бъдни вечер при родителите на мъжа ми, а първия ден на Коледа в моите. Големият ни племенник, който е на 8, е голям фен на сладките, които приготвям за Коледа и не искам да го разочаровам, затова решавам да се захвана отрано и да направя много и различни модели. Първо място в списъка обаче е за календара за децата, всъщност само за баткото, тъй като дребният ще „ползва” батковия си календар от предните години.

Избрах модел за календара след голямо чудене, тъй като има толкова много и красиви идеи! Исках да е нещо, което можем да направим заедно с детето, за да участва и той в подготовката. Избрах този календар, защото от една страна за него не се налагаше да купувам нищо допълнително освен по-дебел картон и лепило, от друга – защото можехме да използваме материали, които иначе най-вероятно щяха да отидат в кошчето за боклук, а от трета – тъй като дава голямо пространство на въображението и можеш да го направиш уникален, по твой вкус, като едновременно с това се забавляваш от резултата. У дома от няколко години се опитваме да правим малко, но от сърце, за опазването на природата и да възпитаваме децата в малко по-зелен начин на живот. Календарът, изработен от „боклук”, е чудесен начин без да натякваш с думи, да научиш децата как могат да използват вече ненужни неща, за да създадат нещо ново и красиво. За основата на календара използвахме няколко хартиени торбички от покупки, а за украсата на джобовете извадихме един куп стари списания, които отдавна е време да занесем за подпалки на камината на село. Начертах модел на джоба, по който да изрежем останалите джобчета, мерихме и размерявахме, за да сметнем колко пространство ще ни е нужно, за да съберем 24 джоба, как да ги разположим, къде да съединим торбичките, колко разстояние да оставим между джобовете…

Два-три месеца по-рано бяхме чели от една книжка за правата, линийката, пергела и правенето на календара беше чудесен начин да си припомним някои основни принципи от геометрията, без изобщо да става дума за учене, математика и домашни. Детето се научи как, за да събереш нещо на едно ограничено пространство, са ти нужни знания за това какво е размер, права линия, разстояние… и най-вече – как да ги използваш, т.е. умението да превърнеш знанието в нещо реално полезно, а в нашия случай и изключително приятно, тъй като се очакваше да бъде домакин на много изненади в продължение на цели 24 дни през декември. И така, много вечери подред копирах модела на кадастрона, режех, сгъвах. Задачата се оказа нелека и баткото не успя да ми помогне много в правенето на самите джобчета за календара, тъй като бях купила доста дебел картон, който самата аз трудно сгъвах. Но ме подкрепяше с голям, а в последствие умерен ентусиазъм, а когато започнахме да режем разни картинки от списания и да лепим колажи на джобовете, искрено се радваше.

Тъй като работата вървеше бавно, но славно и работехме по малко почти всеки ден, ни беше нужно място, където бързичко да събираме всички материали така, че да можем на следващия или по-следващия ден да ги вадим отново и да продължаваме работата си. Така се роди „торбата за творчество” – една хартиена торба от покупки, в която събирахме всичко и държахме в кухнята под елхата до следващото използване. Торбата ни служеше и за бързо съхранение без подреждане на материалите, които използвахме за да направим ръчно изработена украса за кухнята (след като нищо от готовата ни украса не успяхме да закачим по кухненските шкафове, тъй като дръжките им не позволяват, се наложи да си направим).

Тази торба за творчество, между впрочем, още седи у дома, все още под елхата (просто защото елхата още е там), и сега в нея има всякакви остатъци от разни неща, материали, които можем да използваме за направата на нещо, което ще ни хрумне някой ден. Тя е от онези, както казва майка ми, точка „разни” – местенце в къщата (или няколко), пълно с всякакви джунджурии, които може и да ти потрябват някой ден за нещо, сега не знаеш за какво, но не искаш да изхвърлиш. Но, отклонявам се от разказа за нашия календар… И така, след 2-3 седмици усилен труд в малкото съвместно свободно време, бяхме почти готови с коледния календар. Оставаха само цифрите, с които да обозначим джобовете, но те се оказаха истинско предизвикателство за пространственото ми мислене. Между другото, умът на детето работеше в същата посока като моя, без да е трениран в такъв начин на мислене или пък да е минал повече от 10 години обучение в часове по математика. Дори, на моменти, даваше по-добри идеи за това как да направим цифрата и как да я изрежем. С много проби и грешки, с чертане и триене на модели, най-накрая успяхме да направим десет сносни цифри за модели, които пречертавахме върху лепяща се гланцова хартия, изостанала ни в повече от някоя от покупките на материали за детската градина преди време. В този процес баткото много ми съдейства, тъй като твърдо държеше да прерисува всички единици, двойки, тройки, четворки, петици и седмици. Останалите цифри се наложи да правя аз, тъй като имаха за изрязване вътрешни кръгчета, с които детето не успяваше да се справи така, че да отговори на собствените си стандарти, а те не са никак ниски, повярвайте ми.

След като налепихме цифрите по джобовете, бяхме готови за последните усилия по съединяването на всичко това в едно – календарът. Набързо ни дойде идея и с какво ще отбелязваме дните – залепихме една ръчичка, изрязана от списанията, на малко картонче, което изрязахме като кламер така че да се задържа на джобчетата. Завършихме календара точно вечерта преди първи декември, когато се очакваше първата задачка от джуджетата, придружена с подарък-изненада.

Тази година получавахме задачките в стихотворна форма, което костваше много работа на „джуджетата” всяка вечер по измислянето на целта и на самото стихче. Освен задачките и изненадите, които джуджетата всяка нощ поставяха в детските коледни календари, имахме и две малки чорапчета близо до леглата на децата, където всяка сутрин имаше по някое малко бонбонче с различна форма и опаковка (от колекцията на Линд, на която очевидно „джуджетата” бяха големи почитатели). Дребният толкова се запали по чорапчето с бонбонките, че дни след като Коледа беше минала и му обяснявахме, че вече няма бонбонки, а седи само за украса, още търсеше бонбонки в чорапчето. Наложи се да го махна, защото на два пъти го дръпна толкова силно, надявайки се да намери бонбон, че го скъса и после пришивах пак закачалка. Интересното беше, че всъщност той не ядеше бонбоните, само бъркаше да ги вземе, възклицаваше въодушевено какъв е бонбона днес и много старателно го обелваше от станиола, след което го оставяше някъде из къщата неизяден (добре, че батко му ходеше след него и намираше бонбона, за да го изяде, защото на няколко пъти намирах засъхнал по дивана шоколад от очевидно неизяден бонбон). За разлика – календарът не беше чак толкова впечатляващ за дребния, тъй като беше по-нависоко, по-неудобен и все някой трябваше да му помага да си го вземе. За пореден път се замислих колко интуитивно децата оценяват нещата около себе си въз основа на собствените си умения и позиция в средата, която ги заобикаля! Така започнаха да се нижат дните до Коледа, в трепетно очакване на подаръците и бонбонките от джуджетата всяка сутрин, в изпълнение на малките им, забавни задачки… Имаше задача с карта за търсене на подаръка, с гатанка, с разгадаване на загадка. Имаше и много задачки за създаване на уют и топлина в дома и ежедневието ни с направата на коледна украса, подреждането на елхата, печенето и украсяването на коледни сладки, прочитането на нови книжки, игри на цялото семейство, гледане на нови филмчета, разказване на истории, измисляне на пожелания, целувки за любимите хора, правене на коледни картички, писане на писмо до Дядо Коледа… Месец декември е вълшебен и дните ни вървяха весели и пълни с изненади и нови неща. Децата бяха истински щастливи!

Няколко дни преди Коледа се разболяхме с дребния. Случиха се и други неща… Това промени плановете ни и ни накара да погледнем с други очи празниците около нас. Но за това ще разкажа следващия пък, тъй като чашата с кафе вече е празна, а задачките от седмицата започват да набират скорост.

Read Full Post »

Есента в дома ни

Много обичам да се разхождам с децата навън. Особено когато е слънчево без да е горещо. Пролетта и есента са ми любимите сезони за разходка, защото предлагат много интересни „спирки” по пътя, пълни са с изненади и можеш да намериш куп съкровища, които да занесеш у дома, сякаш си поканил на гости природата.

Отиващата си есен беше много благосклонна към това ни занимание. Толкова много слънчеви дни, съчетани с прекрасните цветове наоколо. Преди силните ветрове и дъждовете да обрулят дърветата наоколо, беше прекрасно.

Един от походите ни беше специален. Баткото не беше на градина няколко дни и аз се наех със задачата да му преподам у дома нещата, които трябваше да учи в групата, ако беше ходил. Той учи в предучилищна група в момента. В този ден имаха природа и математика. Една от темите ни беше за есента и костилките, които се садят есенно време и напролет поникват. Ходихме на дълга разходка пеша с децата, събрахме много есенни листа, шипки, кестени, клонки.  У дома направихме две картини с тях, станаха много слънчеви и внесоха уют и ведрина в кухнята, където ги закачихме на хладилника. 

Купихме и тетрадка за хербарий. Като бях дете много обичах да събирам есенните листа и да ги изсушавам на хербарий… Ставаха толкова тънки и финни, като коприна, почти прозрачни. Дълго време ги пазих, но един ден просто се бяха разпаднали.

Говорихме си за есента и рисувахме картина в три действия на костилка, която садим, после как спи на топло под снежното кожухче и как покълва от слънцето на пролет, пробива земята и се разлиства .

Посадихме и бобчета в памук, за да онагледим процеса.  Не си спомням много добре от уроците по биология, но май беше важно да са във влажна среда бобчетата, за да покълнат по-бързо от обикновено, а напоеният с вода памук поддържа точно такава среда. Няколко дни поливахме всеки ден памука и бобчетата скоро се разпукаха и покълнаха, изкараха зелени листенца и пуснаха дълги криволичещи в пролуките от памука корени.

Изобщо много се забавлявахме.

Read Full Post »