Дочуто: На тенис корта

Покрай двете деца, които все още се налага да карам напред и назад по занимания, а често и да седя с тях или да ги изчаквам, се натъквам постоянно на странични за нас ситуации на взаимоотношения родител-дете, които често ме изумяват. За голямо мое съжаление в отрицателен аспект. Реших, че може би си струва да разкажа някои от тези „дочути“ истории. Понякога, ако човек успее да се погледне отстрани или да прочете история, в която да се разпознае, това е причина да се замисли какво може да промени, така че да стане по-добър родител, приятел, партньор, човек… Тези истории нямат за цел да осъждат поведението на анонимните хора, които участват в тях. Единствената им цел е да дадат поглед отстрани и личната ми гледна точка по въпроса, както и да провокират размисъл. Лично аз съм се разпознавала понякога в разказани истории и в повечето случаи съм се виждала в не-добрата ми светлина. Това със сигурност ме е накарало да изпитам чувство на неприязън и срам, понякога дори възмущение, но по-важното е, че съм искала да променя това и съм започнала да правя нещо по въпроса. Защото няма промяна без действие. Реших да започна да разказвам историите в „Дочуто“, така щото ако дори един родител се замисли и промени нещо, ще си е струвало усилието ми да ги наблюдавам и запиша.

Седя на пейка до корта и чакам да отмине часа по тенис на едно от децата. Докато отново се опитвам да се убедя, че от следващия месец е крайно време да се запиша и аз на тенис уроци в часовете, в които така или иначе съм на корта, вниманието ми сменя темата на разговор със самата мен и се насочва към нещо, което няма нищо общо с опитите ми да тренирам наум.

Погледът ми среща две момченца на видима възраст около 4-5 г. Малко по-късно ще разбера, че са братя. Може би породени. Гледам ги вече 10 минути как четкат корта. Тихо, спокойно, почти професионално. Не чувам и гък. Около тях няма възрастен, който видимо да е с тях.

Треньорката на моите деца заема корта и моли двете момченца да седнат на пейката на съседния корт и да изчакат бащата. Отнасям се след тази реплика и се заглеждам в играта на нашата групичка… По едно време дочувам мъжки глас от съседния корт:

– Няма толкова глупави деца като вас. Само много глупави деца не могат да се разберат кой да е отляво и кой да е отдясно. Вие сте глупави братя, глупави!

Обръщам се, естествено, за да видя какво става. Двете момченца седят чинно на една пейка и мълчат. Ни гък, ни мък. Бащата се е надвесил над тях и продължава да ги нарича „глупави“. Децата продължават да мълчат. Бащата започва да играе с партньора си тенис (вероятно треньор и на него, и на децата). Децата не мърдат от мястото си и думичка не обелват. След 2-3 мин. спира, явно осъзнал, че това не им е достатъчно. Разделя ги да седят на две отделни пейки, далеч едно от друго, като повтаря онова за глупавите братя. След няма и 5 минути чувам партньорът му да обяснява:

– Казаха ми, че искат да играят на сянката. Аз им казах: „Добре, все ми е едно къде ще играете“. Преместиха се на сянката, ама не могат да се разберат кой от коя страна на корта да застане. Казах им, че няма да видят никаква Коколандия, щом е така. Обаче това не помага. И ги оставих да се разправят…

След което се обръща към децата:

– Да, за вас никаква Коколандия, това е.

Поглеждам децата. Седят и не мърдат от двете пейки, дума не продумват. Двамата мъже на корта продължават да обсъждат децата докато играят, ей-така пред тях, сякаш ги няма. Цялата история се обяснява отново… Как едното било нацапало другото, как отишло да го чисти („Това с почистването го одобрих“, не забравя да даде веща оценка треньорът), ама после казали, че не били спали, ама да са спали… А децата продължават чинно да седят на пейките. Минали са вече повече от 20 минути.

Седя, гледам ги, пиша историйката и си мисля: „По дяволите, това са две малки деца, които не са мръднали от 20 минути, седят на две пейки далеч едно от друго с раничките на гърба и шапките на главичките си и НЕ СЕ ДВИЖАТ изобщо. Не смеят да проговорят нищо. Или аз нещо не разбирам добре, или има родители, които си нямат и понятие от деца и са направо… ами, няма да съм груба, ама… иде ми да ги… „.

Мъчно ми е за дечицата. Мисля си в какви по-големи деца и след това възрастни ще се превърнат. Ще мачкат ли и те своите деца, приятели, любими, колеги по същия начин, както ги е мачкал баща им или майка им в детството. За да си върнат. Ще седят ли послушно, когато някой иска от тях да правят неща, които са недостойни за тях. Защото са се примирили. Ще мълчат ли, когато ги унижават на работното място, на улицата, в държавата им или в любовта. Защото някой им е запушвал устата и нямат смелост да търсят правата си.

Ето… такова ни е обществото. Мачкано, унизено, недостойно, потъпкано, мълчащо, със запушена уста. Затова ни е такава и държавата. И всичко това тръгва от мен, от теб, от всеки от нас. От нас, които трябва да сме тези, които обичаме най-много децата си и претендираме, че ни е грижа за тях и за това в какви възрастни ще се превърнат. И после те стават част от гражданското общество. Това гражданско общество, което трябва да се вдигне глава, когато го мачкат и вместо да мълчи и да се подчинява, да търси правата си и да променя статуквото. Е, как да стане това?

Реклама

Read Full Post »

За неделите и площадките

Тази неделя съм сама с децата. По-добрата половина от мен пренася дърва на вилата 🙂 Решавам, че това е удобен случай да ги натоваря (децата, не дървата) да закусим в градинката на НДК маслени гевреци от Кузи (което чак днес разбрах, че не се казвало вече така). Знам, че не е най-полезната закуска, но днес се успахме и избирам да прекараме половината ден навън вместо да прекарам два часа в приготвяне на закуска, изяждане на закуска и разчистване. Освен това нямаме вода, което ме успокоява, че съм взела правилното решение. След известен спор с баткото, който иска да отидем дотам с колелата, защото е „по-здравословно“, „по-забавно“ и „не замърсяваме въздуха“ (точно в този момент ми се искаше да не го уча чак пък толкова активно за тези неща), печеля с аргументите, че много духа за колела и освен това още нямаме асансьор, а да свалям и качвам две колелета 6 етажа (плюс моето от мазето) не ме привлича. Иначе бих предпочела този вариант, но не и като съм без мъжка половина. Баткото пък се сеща, че това е добър момент да изпробва новия скейт, който си купи наскоро и бързо сме постигнали съгласие. Натоварвам на колата куп оборудване: скейтборд, каска, комплект наколенки и налакътници за баткото, баланс байка на малкия, каска, втори комплект протектори (не че последните му вършат някаква работа, но нали батко му има), две алуминиеви шишета с вода, две връхни дрехи за тях и една за мен, чантата ми с портфейл, очила, мокри и сухи кърпички, фотоапарат, шапки с козирки (за всеки случай)… С това снаряжение нямаше да спечеля за идеята мъжа ми, който хич не обича разходки тип „натоварено магаре“, по време на които отгоре на всичко често се налага да спираш, да ровиш за някое от всички неща, да слагаш и махаш каски, да слагаш и махаш наколенки… На мен обаче не ми пречи, забавно е и децата се радват, а аз си почивам от липсата на онлайн достъп, в най-общия смисъл 🙂 Е, ако не смятаме телефона, който обаче съм сложила на дъното на чантата, от където ще го чуя само ако звъни точно когато бъркам за мокри кърпички.

Малко по-късно, доволно закусили и нахранили гълъбите с една трета от гевреците, се запътваме към Costa кафе за моята част от удоволствието на сутринта – огромна доза лате. Въоръжена с голямата чаша съм в готовност да оборудвам от багажника на колата две деца с всички необходими каски и протектори, за да завладеят гладките плочки около НДК-то. След известно количество време прекарано в каране за някои, ходене за други напред-назад в едно „подходящо“ каре, се запътваме към площадката в близост до бившото кафе „La Cabanna“, което беше популярно по времето, когато аз често се размотавах в същата градинка. Площадката наистина е страхотна – едната й част е предвидена за малки деца, а другата – за по-големи и е с доста интересни уреди, които ги няма по повечето нови площадки, които знаем. Децата веднага се насочват към люлката, която е нещо като кръгъл „басейн“ (както я определи малкият ми син) от въжета (исках да я снимам за онагледяване, обаче липсата на момент без чужди деца на нея, за които да искам специално разрешение да бъдат снимани и публикувани ме отказа от идеята). На нея са се настанили 3-4 малки дечица на около 2-3 годишна възраст и около тях майки и татковци подбутват „въжения басейн“ напред-назад в безметежно спокойствие. Вероятно децата им седят „мирни“ основно на това возило и не се забелязват никакви признаци скоро люлката да бъде предоставена за временно ползване на други подрастващи. Двете ми момчета започват да мрънкат лекичко, с тенденция за усилване, тъй като много, ама много искат да се полюлеят. Започват да ме молят да попитам кога ще се освободи люлката. Обаче на мен ми е неудобно и им го казвам.

Тук трябва да прекъсна историята, за да отделя специално внимание на „площадковите родители“ и защо ми е неудобно. Не обичам субкултурата на „майките от площадките“ (понякога заменяни от баби или татковци и по-рядко – дядковци). Винаги съм ги избягвала, освен нашата си квартална пред блока, която поради остарелите си морално и материално катерушки, стърчащи там от моето детство, не привлича тълпи. Но дори и на нея станах от „редовните“ едва в последната една година, откакто майка ми няма възможност да гледа децата (иначе тя ги беше представила на всички майки, татковци, лелички, продавачи, магазинери и прочее квартални лица). Та мисълта ми беше, че площадките ме плашат с няколко неща. Първото е „принадлежността“. Ако си „нов“ и непознат, те оглеждат през рамо, шушукат и наблюдават децата ти с едно наум. Чувствам се като че сме на кастинг (не че някога съм била на кастинг, но си мисля, че чувството е нещо подобно). Ако се случи да сме попаднали в група на „себеподобни“, нещата тръгват гладко и дори може да се завърже приказка. Ако ли не, обаче, което е, без да имам претенции за изчерпателна статистика, по-честият вариант – хмхм, бързо гледам да намерим “по-интересно“ занимание. Второто са „неписаните правила“, които сякаш имат леки различия според квартала и групичката. Често тези правила включват свободно ядене и разменяне между децата на неща като чипс, зрънчо, пелети, дъвчащи бонбони и ако не искаш детето ти да консумира от любезно предложения пакет, ти пишат веднага черна точка за надменност. Друго важно правило е, че детето ти трябва да споделя играчките си с другите деца, но не му е разрешено да иска да играе с техните. Това прилича на някаква странна надпревара кое дете ще бъде докарано за най-дашно, защото няма против другите деца да си играят с неговите неща, но и най-възпитано, тъй като не „нахалничи“ да иска чуждите играчки. Този процес неизменно е придружен от „извинителни бележки“ като например: „Съжалявам, той обикновено дава на децата колелото си, но днес стана рано и вече е кисел“ или пък „Извинете, че така взе играчката на сина Ви, тя никога не го прави, не зная какво й става днес“. Това е учтивата форма. Срещала съм и много по-крайни реакции, започващи от: „Дай играчката си на момченцето, ти нали не искаш да си лошо дете“, преминаващи през „Веднага остави колелото на детето, иначе ще те напердаша“ и стигащи до шляпване по дупето и дори прибиране на детето у дома. Дори и не искам да коментирам точно сега „възпитателния модел“ на тези родители и на какво точно учат децата си, че не е за това идеята ми, но някой път ще му отделя специално внимание.  Други, по-рядко срещани „правила от площадките“, са пиенето на бирички и пушенето на цигари в зоната около децата, „поемането на отговорност“ за възпитанието на всички деца от площадката от вида „слез от там, да не паднеш“, „не изкарвай пясъка от пясъчника“, „не се качвай по пързалката, има си стълби за целта“, които понякога се развиват до умозаключителни висини като „добрите деца не правят така“ и „това дете май няма родители наоколо“. Но най-най-любимо ми е да проследявам как се държат родителите около люлките.

Люлките, всеизвестно е, са като магнит за повечето деца в един или друг период от детството им, а ако съдя по себе си – и за част от родителите 🙂 Обикновено резултатът от тази всенародна любов към тях е, че те са изпочупени или в доста окаяно състояние. На тази площадка, обаче, люлката е преживяла изпитанията на времето и любовта на децата и възрастните (засега), дори отивам да погледна коя е фирмата-производител, за да ги поздравя (но я забравям, другия път обезателно ще сложа и лист и химикал някъде из чантите). Децата, които вече около 20 минути се люлеят, подпомагани от своите родители на нея, са щастливи, че люлката е прескочила трапа и още е там невредима и дори не скърца. Около люлката вече са се наредили няколко дечица, които гледат към нея както гладен би гледал самун хляб през витрината. Ние седим на пейката, леко по-отдалечени от „опашката“, където малкият продължава да пее песента „Питай за люлката, питай за люлката“, а големият проявява мъдрост и съпричастност „На мама й е неудобно, затова ще чакаме да се освободи“. Наблюдавам родителите, които продължават да люлеят децата си. Там сме, по часовник, вече 30 минути, а две от децата на люлката са все едни и същи. Сигурно са ги учили на правилото от моята младост „ето защо мъртвите не стават от местата си“. Това е в кръга на шегата, сега да не вземете да ме обвините, че съм детемразка. Наблюдавам, обаче, как родителите на децата в люлката се правят, че не забелязват жадните погледи на редичката наоколо. Гледат на другата страна, вадят телефон да говорят, молят другите родители да „пазят мястото“ на детето докато отидат да пишка… Дори нямам идея как мога да се намеся или да се „вредим“ за люлката. Постепенно част от децата наоколо се „преборват“ поетапно за място и в един момент възрастта се покачва на около 9-10 години. Междувременно моите деца са се наиграли порядъчно на останалите уреди и пак са седнали на пейката с клюмнали главици да чакат ред. Решавам, че няма да стане от разстояние, проявявам смелост и решително приближавам люлката на около метър, за да издебна момент. Децата се закачат около мен да чакат и ето, че настъпва и нашият миг. В момента, в който последното дете става от люлката, ние се запътваме да седнем и изведнъж отнякъде се появява млада баба с момиченце на около 2 години, която почти го настанява изпод носа ни на люлката. Е, не мога да издържа. Жената и детето са ми много симпатични, обаче вече ми писна да чакаме и учтиво обяснявам, че е наш ред и чакаме от има-няма 40-50 минути за тази люлка. Жената ме поглежда учудено с думите: „Ама то има място и за нея“. За миг се замислям как да й отговоря. Знам, че има място. Но знам и че малкият ми син ще писне до небето ако сложим друго дете от самото начало. Просто си е такъв – трябва му малко време на нова люлка. Решавам да съм „лоша“ днес и обяснявам, че е така, да, но моите деца не искат да се люлеят с други. Точка! (това не го казвам, но се подразбира). Не закъсняват ехидните коментари (които са още една от причините да не обичам „площадковите компании“) – „Е, да, те нейните деца са различни“, „Мда, сигурно са специални и затова“… Учудващо (или може би вече не) не реагирам на това, както вероятно би направило моето аз отпреди година, защото знам, че това не води до никъде. За да съм честна към симпатичната млада баба, тя не прави коментари. Големият ми син напуска люлката след няма и 5 минути, след което аз постепенно убеждавам малкия, че е хубаво да се люлее и с други дечица, той разбира и се съгласява и така на люлката се накачулват постепенно и други деца, става приятно, някои стават, приканваме други да се качат, по-големите започват да люлеят по-малките и играта върви в своя естествен ход, когато възрастните не се намесват много много…

Един татко дори ни „повери“ (без да ни пита) 4-годишната си дъщеря, за да отиде с по-голямото дете до кафето за сладолед (и още нещо, което не разбрах какво, но май и не искам да знам). Това също няма да го коментирам, де, както и защо ми се струва безотговорно да оставиш 4-годишно дете на оживена площадка в центъра (пък макар и тя да е ти е в квартала) само с думите: „Ти нали няма да ходиш никъде докато не се върнем? Ще ти донесем сладолед“. Няма да коментирам и защо по-голямото братче на 4-годишното момиченце ме пръскаше с вода от една спринцовка дори и след като му обясних, че не ми е особено приятно. Но пък получих отговор: „На мен пък ми е“  :), както и странен поглед от таткото от вида „Това не е моят тип ситуации, не ме съдете строго, че не взимам отношение!“ Всъщност, не се разсърдих.

Трябва да призная, че прекарахме много приятни 3 часа 🙂 Определено беше забавно. И се прибрахме точно навреме преди дъжда.

Read Full Post »

Как започнах да слушам

За първи път се сблъсках с активното слушане като процес на общуване преди години в едно обучение за мениджъри, което правехме в компанията, където работех по онова време. Моят отдел отговаряше за обученията на цялата компания и се чувствах длъжна да присъствам, за да съм сигурна, че нещата вървят добре. Беше ми интересно какво е това активно слушане и как така слушането може да бъде не-активно. Разбира се, тъй като не участвах в цялото обучение, бързо забравих основните техники на този процес и въпреки че дълго време след това твърдях, че активното слушане е много важен процес от комуникацията на ръководителя с екипа, не съм сигурна че знаех точно какво имам предвид. Дори не ми беше хрумвало да опитам да приложа този метод на общуване с децата си – мислех, че това е строго корпоративно ниво на обучение.

В последствие се сблъсках с друг вид техники за общуване, познати повече като NLP. Провеждахме програма за умения за презентиране, която беше базирана на тези техники и аз участвах този път много активно. Тренерът – англичанин с много интересен произход и подход към живота, ни посъветва да изпробваме техниките, които учим, с децата у дома. Децата, според него, са най-добрият лакмус дали успяваме да се справим с прилагането на конкретната техника за общуване, тъй като те нямат предразсъдъци и действат спонтанно. Това беше първият път, когато се замислих, че родителството може да се учи. Опитвах доста от нещата, които учехме в курса, със сина ми и беше чудесно, когато успявах да получа отклик и очаквания резултат. Все още си спомням как тренирах гласа си (все пак курсът беше за презентационни умения) докато четях приказки на детето. Беше толкова забавно – синът ми си умираше да се смее на моите превъпъщения в мецана, вълкът, лисицата и цялата фауна от приказките. Аз пък тренирах гласа си, правех си изводи как различните интонация и ритъм влияят на другия в общуването и за всеки от нас имаше полза в това упражнение. Не само тази, но и други техники, които изучавах, сработваха отлично с детето и това ме мотивира да започна да търся повече информация за начините на общуване с децата и как те влияят на отношенията с родителите и детското развитие.

Осъзнах, че до момента съм се интересувала основно от начините за отглеждане на детето. Постепенно започнах да опознавам различни теории за възпитание, общуване и развитие на детето. Всяка следваща ми беше още по-интересна. Някои ми допадаха, други – не чак толкова. Опитвах се да експериментирам с различни подходи, за да видя какви резултати постигам. Давах си сметка, че това в известна степен е на гърба на детето, тъй като постоянно сменях теориите и се лашках от една в друга посока – от единния родителски фронт и правилата залитах в тоталната либерализация на отношенията и обратно. Тези експерименти, от своя страна, ме караха да се чувствам виновна, че обърквам детето и в крайна сметка не постигам нищо постоянно. Времето си минаваше, детето растеше, а аз все още търсех нашия начин на общуване и положението се влошаваше още повече от рамката на 7-те години, както й казвам. Тази рамка е онази, за която казват: „Първите 7 години са най-важни“. Хората с опит говорят, че ако изпуснеш тези първи 7 години, после горко ти – положението е безвъзвратно и каквото си направил, свършено е вече. Те били изключително важни за израстването на отговорен зрял човек, който ще бъде достоен гражданин на обществото ни, казват. Това е времето, в което ковем съдбата на бъдещия зрял и морално обезпечен индивид. Тези „първи 7 години“ така ме притискаха, че чак ме задушаваха, наближавайки бавно и сигурно. Сякаш имах срок, в който трябваше да докажа, че съм добър родител и изпусна ли го – край, няма връщане назад. Беше странно усещането, че сякаш се съревновавам със себе си, или по-скоро с някакво външно убеждение, че имам да гоня в родителството задача с краен срок и определен очакван резултат. От гледна точка на позицията ми тогава в корпоративна среда това изглеждаше разумно, но животът е емоция, енергия, движение и разумът в него е следствие, а не причина.

Раждането на втория ми син промени много от възгледите ми за възпитанието и общуването с децата. Беше толкова различен от брат си! Нали знаете как казват: „Гледам ги по един и същи начин уж, пък ето колко са различни. Значи – въпрос на характер!“.  С второто дете си дадох сметка, че не е така и всъщност много от уроците, които научих от първото, неусетно са се превърнали в нов вид на отношение към второто дете, а нещата, за които съм била много строга и взискателна при първото, не изглеждат толкова страшни с второто. Като това да падне и да се удари. Или това да се храни и спи, когато е гладно и му се спи. Или да гледа малко повече телевизия отколкото е допустимо в главата ми. Интересно е как за едни и същи неща все още изтръпвах с баткото и много държах да му ги наложа, като например задължително да закуси преди да излезе за училище, а малкия го оставях да си легне следобед без да е обядвал, просто защото не е бил гладен. Това ме измъчваше и осъзнавах, че имам още много да уча и да развивам в себе си като родител, за да преборя моделите, които бях изградила вече в отношенията си.  Една положителна промяна беше факт, както и беше факт, че я оценявах за себе си положително – вече знаех, че времето не е загубено и човек винаги може да промени нещата в посоката, която ще го накара да се чувства удовлетворен и щастлив.

Така понесена на вълните на най-дългото платено майчинство, което ми даваше време и възможност да обмисля много неща, започнах да се интересувам все повече и повече от децата и тяхното възпитание и развитие, от това да прекарвам повече време с тях и да изследвам възможностите. Корпоративният свят вече нямаше стойност, изглеждаше изкуствен и нетърпим към ценностите на личния ми живот. Все по-важни бяха различните каузи, на които исках да се посветя, все по-ценно беше дори и безделно прекараното време с децата. Потърсих си работа на половин работен ден, която ми даваше гъвкавост и възможности да развивам себе си и да търся вдъхновение.

Така един ден ме намери една програма, която ме плени с концепцията си и с начина, по който даваше възможност на родителите да изграждат децата, но и себе си, общувайки с уважение и отговорност в отношенията. Ето как в късния слънчев ноември на 2011 г. се озовах в Бургас, като участник в сертификационен курс за обучение  на инструктори по програмата на Gordon Training International за Трениране на успешни родители. Едно от първите неща, с които се сблъсках на курса, беше активното слушане. Тази позабравена от мен техника на общуване, която се оказва ключова във взаимоотношенията ни – не само с децата и в семейството, но и с другите и света около нас. На пръв поглед активното слушане изглеждаше лесно – значи, слушаш „активно“, съпреживяваш един вид, опитваш се да се поставиш на мястото на другия и да му потвърдиш какво долавяш в поведението и чувствата му. Да, обаче на практика нещата стояха другояче. Първата трудност беше свързана с това да спра да мисля какво да кажа. Толкова бях свикнала докато слушам някой да мисля какво ще кажа като спре да говори, че се оказа изключително голямо предизвикателство да слушам истински. После се оказа, че не е толкова лесно да уловиш чувствата на човека срещу теб, а и дори когато успееш да ги уловиш – не знаеш как да ги изразиш, направо ти се губят думите. Наложи се да потърся речник на чувствата и да започна да ги чета отново и отново, за да осъзная, че „притеснявам се“ не е единственото чувство, което изпитвам като ми се свие стомахът. А и за да не повтарям папагалски „притесняваш се за това, притесняваш се за онова“. Наложи се доста да се упражнявам и все още го правя. Първо започнах със себе си, с опитите да разпознавам собствените си чувства, които далеч не винаги са „притеснена“ или „ядосана“. Важното е, че налучках правилния подход след само няколко опита – а именно, че трябва да започна с малките успехи, от дребните неща, които са по-лесни и вероятността да ги направя правилно и да постигна резултат е много по-голяма. Така постигнах първия си успешен процес на активно слушане още по телефона от Бургас с малкия ми син, тогава на две години и девет месеца. Бях толкова доволна от себе си и щастлива от резултата! Най-хубавото беше, че на следващия ден имаше с кого да споделя на обучението, да получа потупване по рамото, че се справям, както и вяра, че мога да постигна много повече.

Най-голямата награда за мен, обаче, си остават думичките, които чувам от малките гласчета у дома: „Мамо, благодаря ти, че ме разбираш!“

Read Full Post »