Archive for the ‘Позиция’ Category

Градинката на НДК

Тази неделя съм сама с децата. По-добрата половина от мен пренася дърва на вилата 🙂 Решавам, че това е удобен случай да ги натоваря (децата, не дървата) да закусим в градинката на НДК маслени гевреци от Кузи (което чак днес разбрах, че не се казвало вече така). Знам, че не е най-полезната закуска, но днес се успахме и избирам да прекараме половината ден навън вместо да прекарам два часа в приготвяне на закуска, изяждане на закуска и разчистване. Освен това нямаме вода, което ме успокоява, че съм взела правилното решение. След известен спор с баткото, който иска да отидем дотам с колелата, защото е „по-здравословно“, „по-забавно“ и „не замърсяваме въздуха“ (точно в този момент ми се искаше да не го уча чак пък толкова активно за тези неща), печеля с аргументите, че много духа за колела и освен това още нямаме асансьор, а да свалям и качвам две колелета 6 етажа (плюс моето от мазето) не ме привлича. Иначе бих предпочела този вариант, но не и като съм без мъжка половина. Баткото пък се сеща, че това е добър момент да изпробва новия скейт, който си купи наскоро и бързо сме постигнали съгласие. Натоварвам на колата куп оборудване: скейтборд, каска, комплект наколенки и налакътници за баткото, баланс байка на малкия, каска, втори комплект протектори (не че последните му вършат някаква работа, но нали батко му има), две алуминиеви шишета с вода, две връхни дрехи за тях и една за мен, чантата ми с портфейл, очила, мокри и сухи кърпички, фотоапарат, шапки с козирки (за всеки случай)… С това снаряжение нямаше да спечеля за идеята мъжа ми, който хич не обича разходки тип „натоварено магаре“, по време на които отгоре на всичко често се налага да спираш, да ровиш за някое от всички неща, да слагаш и махаш каски, да слагаш и махаш наколенки… На мен обаче не ми пречи, забавно е и децата се радват, а аз си почивам от липсата на онлайн достъп, в най-общия смисъл 🙂 Е, ако не смятаме телефона, който обаче съм сложила на дъното на чантата, от където ще го чуя само ако звъни точно когато бъркам за мокри кърпички.

Малко по-късно, доволно закусили и нахранили гълъбите с една трета от гевреците, се запътваме към Costa кафе за моята част от удоволствието на сутринта – огромна доза лате. Въоръжена с голямата чаша съм в готовност да оборудвам от багажника на колата две деца с всички необходими каски и протектори, за да завладеят гладките плочки около НДК-то. След известно количество време прекарано в каране за някои, ходене за други напред-назад в едно „подходящо“ каре, се запътваме към площадката в близост до бившото кафе „La Cabanna“, което беше популярно по времето, когато аз често се размотавах в същата градинка. Площадката наистина е страхотна – едната й част е предвидена за малки деца, а другата – за по-големи и е с доста интересни уреди, които ги няма по повечето нови площадки, които знаем. Децата веднага се насочват към люлката, която е нещо като кръгъл „басейн“ (както я определи малкият ми син) от въжета (исках да я снимам за онагледяване, обаче липсата на момент без чужди деца на нея, за които да искам специално разрешение да бъдат снимани и публикувани ме отказа от идеята). На нея са се настанили 3-4 малки дечица на около 2-3 годишна възраст и около тях майки и татковци подбутват „въжения басейн“ напред-назад в безметежно спокойствие. Вероятно децата им седят „мирни“ основно на това возило и не се забелязват никакви признаци скоро люлката да бъде предоставена за временно ползване на други подрастващи. Двете ми момчета започват да мрънкат лекичко, с тенденция за усилване, тъй като много, ама много искат да се полюлеят. Започват да ме молят да попитам кога ще се освободи люлката. Обаче на мен ми е неудобно и им го казвам.

Тук трябва да прекъсна историята, за да отделя специално внимание на „площадковите родители“ и защо ми е неудобно. Не обичам субкултурата на „майките от площадките“ (понякога заменяни от баби или татковци и по-рядко – дядковци). Винаги съм ги избягвала, освен нашата си квартална пред блока, която поради остарелите си морално и материално катерушки, стърчащи там от моето детство, не привлича тълпи. Но дори и на нея станах от „редовните“ едва в последната една година, откакто майка ми няма възможност да гледа децата (иначе тя ги беше представила на всички майки, татковци, лелички, продавачи, магазинери и прочее квартални лица). Та мисълта ми беше, че площадките ме плашат с няколко неща. Първото е „принадлежността“. Ако си „нов“ и непознат, те оглеждат през рамо, шушукат и наблюдават децата ти с едно наум. Чувствам се като че сме на кастинг (не че някога съм била на кастинг, но си мисля, че чувството е нещо подобно). Ако се случи да сме попаднали в група на „себеподобни“, нещата тръгват гладко и дори може да се завърже приказка. Ако ли не, обаче, което е, без да имам претенции за изчерпателна статистика, по-честият вариант – хмхм, бързо гледам да намерим “по-интересно“ занимание. Второто са „неписаните правила“, които сякаш имат леки различия според квартала и групичката. Често тези правила включват свободно ядене и разменяне между децата на неща като чипс, зрънчо, пелети, дъвчащи бонбони и ако не искаш детето ти да консумира от любезно предложения пакет, ти пишат веднага черна точка за надменност. Друго важно правило е, че детето ти трябва да споделя играчките си с другите деца, но не му е разрешено да иска да играе с техните. Това прилича на някаква странна надпревара кое дете ще бъде докарано за най-дашно, защото няма против другите деца да си играят с неговите неща, но и най-възпитано, тъй като не „нахалничи“ да иска чуждите играчки. Този процес неизменно е придружен от „извинителни бележки“ като например: „Съжалявам, той обикновено дава на децата колелото си, но днес стана рано и вече е кисел“ или пък „Извинете, че така взе играчката на сина Ви, тя никога не го прави, не зная какво й става днес“. Това е учтивата форма. Срещала съм и много по-крайни реакции, започващи от: „Дай играчката си на момченцето, ти нали не искаш да си лошо дете“, преминаващи през „Веднага остави колелото на детето, иначе ще те напердаша“ и стигащи до шляпване по дупето и дори прибиране на детето у дома. Дори и не искам да коментирам точно сега „възпитателния модел“ на тези родители и на какво точно учат децата си, че не е за това идеята ми, но някой път ще му отделя специално внимание.  Други, по-рядко срещани „правила от площадките“, са пиенето на бирички и пушенето на цигари в зоната около децата, „поемането на отговорност“ за възпитанието на всички деца от площадката от вида „слез от там, да не паднеш“, „не изкарвай пясъка от пясъчника“, „не се качвай по пързалката, има си стълби за целта“, които понякога се развиват до умозаключителни висини като „добрите деца не правят така“ и „това дете май няма родители наоколо“. Но най-най-любимо ми е да проследявам как се държат родителите около люлките.

Люлките, всеизвестно е, са като магнит за повечето деца в един или друг период от детството им, а ако съдя по себе си – и за част от родителите 🙂 Обикновено резултатът от тази всенародна любов към тях е, че те са изпочупени или в доста окаяно състояние. На тази площадка, обаче, люлката е преживяла изпитанията на времето и любовта на децата и възрастните (засега), дори отивам да погледна коя е фирмата-производител, за да ги поздравя (но я забравям, другия път обезателно ще сложа и лист и химикал някъде из чантите). Децата, които вече около 20 минути се люлеят, подпомагани от своите родители на нея, са щастливи, че люлката е прескочила трапа и още е там невредима и дори не скърца. Около люлката вече са се наредили няколко дечица, които гледат към нея както гладен би гледал самун хляб през витрината. Ние седим на пейката, леко по-отдалечени от „опашката“, където малкият продължава да пее песента „Питай за люлката, питай за люлката“, а големият проявява мъдрост и съпричастност „На мама й е неудобно, затова ще чакаме да се освободи“. Наблюдавам родителите, които продължават да люлеят децата си. Там сме, по часовник, вече 30 минути, а две от децата на люлката са все едни и същи. Сигурно са ги учили на правилото от моята младост „ето защо мъртвите не стават от местата си“. Това е в кръга на шегата, сега да не вземете да ме обвините, че съм детемразка. Наблюдавам, обаче, как родителите на децата в люлката се правят, че не забелязват жадните погледи на редичката наоколо. Гледат на другата страна, вадят телефон да говорят, молят другите родители да „пазят мястото“ на детето докато отидат да пишка… Дори нямам идея как мога да се намеся или да се „вредим“ за люлката. Постепенно част от децата наоколо се „преборват“ поетапно за място и в един момент възрастта се покачва на около 9-10 години. Междувременно моите деца са се наиграли порядъчно на останалите уреди и пак са седнали на пейката с клюмнали главици да чакат ред. Решавам, че няма да стане от разстояние, проявявам смелост и решително приближавам люлката на около метър, за да издебна момент. Децата се закачат около мен да чакат и ето, че настъпва и нашият миг. В момента, в който последното дете става от люлката, ние се запътваме да седнем и изведнъж отнякъде се появява млада баба с момиченце на около 2 години, която почти го настанява изпод носа ни на люлката. Е, не мога да издържа. Жената и детето са ми много симпатични, обаче вече ми писна да чакаме и учтиво обяснявам, че е наш ред и чакаме от има-няма 40-50 минути за тази люлка. Жената ме поглежда учудено с думите: „Ама то има място и за нея“. За миг се замислям как да й отговоря. Знам, че има място. Но знам и че малкият ми син ще писне до небето ако сложим друго дете от самото начало. Просто си е такъв – трябва му малко време на нова люлка. Решавам да съм „лоша“ днес и обяснявам, че е така, да, но моите деца не искат да се люлеят с други. Точка! (това не го казвам, но се подразбира). Не закъсняват ехидните коментари (които са още една от причините да не обичам „площадковите компании“) – „Е, да, те нейните деца са различни“, „Мда, сигурно са специални и затова“… Учудващо (или може би вече не) не реагирам на това, както вероятно би направило моето аз отпреди година, защото знам, че това не води до никъде. За да съм честна към симпатичната млада баба, тя не прави коментари. Големият ми син напуска люлката след няма и 5 минути, след което аз постепенно убеждавам малкия, че е хубаво да се люлее и с други дечица, той разбира и се съгласява и така на люлката се накачулват постепенно и други деца, става приятно, някои стават, приканваме други да се качат, по-големите започват да люлеят по-малките и играта върви в своя естествен ход, когато възрастните не се намесват много много…

Един татко дори ни „повери“ (без да ни пита) 4-годишната си дъщеря, за да отиде с по-голямото дете до кафето за сладолед (и още нещо, което не разбрах какво, но май и не искам да знам). Това също няма да го коментирам, де, както и защо ми се струва безотговорно да оставиш 4-годишно дете на оживена площадка в центъра (пък макар и тя да е ти е в квартала) само с думите: „Ти нали няма да ходиш никъде докато не се върнем? Ще ти донесем сладолед“. Няма да коментирам и защо по-голямото братче на 4-годишното момиченце ме пръскаше с вода от една спринцовка дори и след като му обясних, че не ми е особено приятно. Но пък получих отговор: „На мен пък ми е“  :), както и странен поглед от таткото от вида „Това не е моят тип ситуации, не ме съдете строго, че не взимам отношение!“ Всъщност, не се разсърдих.

Трябва да призная, че прекарахме много приятни 3 часа 🙂 Определено беше забавно. И се прибрахме точно навреме преди дъжда.

Advertisements

Read Full Post »

Снимка: Coins.about.com

Снимка: Coins.about.com

Събота, ден първи

Не ходим често по МОЛ-овете, но необходимостта от дрехи и обувки от време на време ни отвежда там и така една събота две седмици преди Коледните празници натрупалият сняг и застудялото време ни отведе до МОЛ Сердика в търсене на зимни обувки за големия ни син. Неизменно ходенето ни до някой МОЛ е свързано с посещение на магазин на PULSAR, където големият ни син често харчи събраните си пари за игри за PlayStation 2 (PS2). За пореден път заставаме пред витрината с PS2 игри, само за да установим, че вече имаме всички интересни игри, а за жалост новите вече не се издават за тази конзола. Поглеждаме с надежда към щанда с PS Vita игрите, но уви, те все още държат много високи цени. За пореден път синът ми гледа тъжно към многообразието от игри за PlayStation 3 (PS3) и в този момент се сещам, че минавайки покрай магазина на Виваком малко по-рано съм мернала, че има промоция на някой от пакетите с изгоден лизинг за PlayStation3. Какво пък, казвам си, Коледа идва и можем да зарадваме детето, а така или иначе е време да сменим остарялата физически и морално конзола. Споделям идеята с децата и мъжа ми и решаваме да отидем до магазина, за да проверим за какво става дума.

Много любезно момиче в магазина ни обяснява, че общо взето трябва да си вземем ТРИО пакета, за да ползваме промоцията за PS3, но май не можело със съществуващите ни услуги и трябвало да провери. Тук е моментът да отбележа, че като бивш служител на същата телеком компания, съм затрупана от техни услуги. Имам всичко по няколко пъти и за роднини, без ТВ пакета, който просто по мое време още не беше наличен. Средно сметката ми на месец от всички услуги към Виваком се равнява на една нелоша сметка от малък бизнес клиент и никой телеком не би искал да ме изгуби като клиент.

Момичето обещава да провери дали все пак мога със съществуващите услуги да включа  ТРИО пакет и да ми се обади, а ние решаваме да помислим и продължаваме към магазините за обувки. По пътя правим равносметка и се оказва доста изгодно да включим ТВ в пакета ни, още повече, че отдавна се каним да пробваме тяхната телевизия, а на адреса ни има възможност за оптика и ще можем на доста изгодна цена да си включим едно много прилично качество интернет по оптиката. Това, плюс любопитството към функциите на IP TV, както и изгодната оферта за PS3, ни кара да се върнем в магазина още преди да сме си тръгнали, за да сключим договор. Въпреки, че изобщо не гледам телевизия у дома, има други почитатели и съм доволна, че ще се радват. Най-много ме радва факта, че можем веднага (както ни обясниха по-рано в магазина) да вземем новата конзола. Дори купихме игра за нея, от нетърпение да я изпробваме.

Обратно в магазина се оказва, че всъщност няма да можем да вземем конзолата веднага, тъй като първо трябва да ни бъде инсталирана новата услуга. Питам дали не може със съществуващите услуги да направим ТРИО – можело, но ако искаме да се възползваме от лизинга за PS3, трябва да има нова услуга. Т.е. – вариант да получим веднага конзолата няма. Примирявам се с надеждата, че бързо ще се случат нещата. Не така се чувства детето, което подивява още в магазина от нетърпение, след като разбира, че най-рано във вторник ще може да има конзолата. Днес е събота, т.е. три дни ще трябва да чака, а играта пари в джоба му. Решавам да не обръщам внимание на това му поведение в момента и да се съсредоточа в подробностите на сделката, за да не се окаже, че не съм прочела дребните букви. Обяснявам на кой номер да се смени плана, да се преобразува ADSL пакета в оптичен интернет към ТРИО-то, кога ще стане инсталацията, ох, боже, май ще трябва и да дупчат перфектно ремонтирания ни коридор, за да пуснат кабел на оптиката… Ей-такива неща. Стиснала съм зъби за всичко, сложила съм най-милата усмивка и питам отново дали мога веднага след инсталацията на новата услуга да получа конзолата. Уверяват  ме, че няма проблем и мога веднага да отида в магазина с протокола от инсталацията,  да ми пуснат лизинга и за взема конзолата. Цялата процедура по сключването на новия договор за две години отнема повече от половин час, през който децата вече са тотално издивели и от скачане и тичане из магазина са потни и съответно съблечени по къс ръкав. Отнема ми известно време по пътя до нас да утешавам, обяснявам, противостоя на нетърпението и прочее…

Вторник, ден четвърти

В понеделник се разбираме с мъжа ми, че на следващия ден е добре и двамата да сме си у дома за прокарването на оптиката, за да може той да види с техниците къде да се дупчи и прекарва кабела, а аз да разпиша и взема веднага протокола, както и да видя настройките по компютрите и телевизията (у дома аз съм компютърно-грамотната половинка на родителското тяло). Във вторник решавам да работя от вкъщи, за да спестя пътуването до и от офиса и да чакам между 15.30 и 17.00 да се появят хората с кабела  (това винаги ми напомня за анти-БТК рекламата на Мтел с бабичката с кабелите). Организирам кой да отведе баткото на английски, за да можем и двамата с мъжа ми да сме у дома по това време. В 14.45 ми звънят на домашния телефон, за да ме питат дали съм на адреса :), за да дойдат да инсталират оптиката. Казвам, че очевидно съм, след като отговарям на домашния телефон, но мъжът ми ще дойде в 15.30, както е заявено, за да се види какво правим с дупченето. Разбираме се, че като дойдат имат и друга работа преди да хванат бормашината и около 15.10 хората пристигат, почти едновременно с мъжа ми. Оказва се, че вече на адреса ни има и други техници, които работят в мазето, понеже нещо май имало повреда на оптиката. Пренебрегвам факта, че на един и същи адрес, в един и същи вход, на една и съща дата, по едно и също време са изпратени два отделни екипа техници, доволна, че вече не работя за тази компания и бонусът ми не зависи от оптимизацията на разходите. След известно време момчетата се качват и съобщават, че проблемът не може да бъде отстранен, съответно не могат да осъществят инсталация на новата услуга и си тръгват с обещанието да се обадят като оправят нещата. Не се учудвам, че нищо кой знае какво не се е променило през 2-те години, откакто не работя там, въздъхвам и им пожелавам приятна вечер.

Представям си как ще трябва да се сблъскам отново с недоволството и нетърпението на 8-годишния ми син, който, разбирам, че трябва да се научи да бъде търпелив и че това стечение на обстоятелствата е добра възможност да му разкажа за уроците на съдбата и поуките, които трябва да си вадим от тях и т.н., и т.н., но в същото време знам колко зле ще се чувства от поредното очакване и излъганите надежди, че тази вечер ще може да изпробва новата си игра. Помня, когато си поръчах първия iPhone още преди 6-7 години и го чаках с огромно нетърпение, как се чувствах. Помня, когато купувах първия си iPad – нямах търпение да си отида у дома и да се отдам на разглеждане на функциите и инсталиране на приложения. Помня като си смених лаптопа миналата година, като купихме нов телевизор, като си взех нов модел телефон… Единствено евентуалната зрялост на възрастта ми и житейският опит ме спираха да реагирам бурно и силно емоционално в тези ситуации. Така че нито за миг не се учудих или ядосах на необузданата реакция на детето, само ми беше мъчно, че не мога да направя нищо повече по въпроса.

Сряда, ден пети

На следващия ден по обяд синът ми звъни в офиса и ми съобщава, че някакви хора от Виваком искали ключа от мазето. Инструктирам баба му да даде ключа, като предполагам, че ще оправят оптиката. Никой не ми звъни и не ми дава информация и решавам да изчакам преди да търся аз момичето от магазина, което любезно ми даде телефона си. На следващия ден пътувам извън София за два дни и предполагам, че цялата галимация с инсталацията и конзолата ще се отложи за след като се върна, което означава най-рано в понеделник. Обяснявам това на детето, което май вече не вярва, че някога ще има нова конзола и се примирява с положението.

Четвъртък, ден шести

Привечер в четвъртък се намирам в нищото след снежна буря близо до Дунава, а притъмняването прави пътуването между две огромни снежни пъртини призрачно. В този момент телефонът ми звъни и момичето от Виваком магазина ме поздравява от другата страна и се извинява, че ме безпокои, но искала да разбере дали всичко е наред с инсталацията. Обяснявам, че не е и разказвам накратко какво се е случило. Тя обещава да съдейства да се обадят за нов слот за инсталация и си пожелаваме приятна вечер.

Петък, ден седми

На следващия ден съм ангажирана и не вдигам телефона на два пъти на блокиран номер, тъй като не мога. Предполагам, че са техниците, но се надявам да са упорити. Намират ме в обедната почивка и искат да дойдат утре. Обяснявам, че ме няма и предпочитам да остане за понеделник. Питат кога ще ми е удобно и аз предлагам в 9.00, след което се договаряме за 9.30ч.

Понеделник, ден девети

Днес е денят Х. Изпращам големият ни син на училище с уверението, че днес ще бъде избавен от мъките на очакването. Той сякаш не ми вярва и кима унило „Ахам, добре“. Мъжът ми си е останал у дома, както и аз, за да чакаме екипа на Виваком да дойде със заветния кабел. Става 9.45, след това 10.00, но никой не се появява и не се обажда. Почвам да се изнервям от очакването и решавам да звънна в кол-центъра и да попитам какво става. Не ми се иска да седим двамата с мъжа ми в неведение и да се чудим кога ще се появи някой, отменяйки ангажиментите си. Свързвам се и любезно обяснявам какво ме интересува с цялата предистория на инсталацията. Момичето отсреща ми заявява доста безцеремонно, че по процедура мога да подам сигнал за проверка два часа след изтичане на слота, в който е заявена инсталацията. Ядосвам се лека полека и заявявам, че от слота са минали не два часа, а почти цяла седмица и че единственото, което искам да знам е докога трябва да чакаме. От другата страна грубо ми се отговаря, че такива били процедурите и нищо не можело да се направи. Това окончателно ме вбесява, тъй като аз не съм уведомена за подобни процедури и вече тотално ми е писнало от неизяснени процеси и чакане. Докато говоря, сътрудничката най-нахално ми затваря телефона. Това повишава емоционалната ми температура до точката на кипене и вбесена, си го изкарвам на следващия имал нещастието да вдигне на 123 служител, като предварително учтиво го предупреждавам, че не е лично и се извинявам, че той ще го отнесе. В яда си го ползвам за посредник, за да заплаша въпросната сътрудничка обслужване на клиенти, която ми е затворила телефона, че ще се обадя лично на високопоставени служители в компанията, тъй като съм бивш служител от мениджмънта и все още познавам някои по-важни хора и ще обясня най-любезно как от кол-центъра ми затварят телефона – недопустимо отношение към клиент на компанията. Момчето от другата страна е видимо смутено и обещава да направи проверка за това, което ме интересува и да ми се обади лично, за да ми каже резултата. Не са минали и 10 минути откакто затворих телефона и ми звъни екипът, който пътува към нас за инсталацията, за да ми се извинят, че били в голямо задръстване и закъснявали, но до 10 минути ще са на адреса. Решавам да повярвам, че това е случайно съвпадение и щеше да се случи и без да използвам имената на разни хора.

Час по-късно имаме пусната оптика по кабела, дори нямаме дупка в стената (слава богу!) и аз съм доволна. Говоря си любезно с момчетата от техническия екип и въпреки, че се оплаках от нелюбезното отношение на операторката от кол-центъра, вече ми е все тая, защото предвкусвам края на сагата. Решила съм, че няма да се оплаквам – все пак, Коледа идва, а и кой-знае какво се е случило на това момиче, за да се държи така. Оправдавам всички и всичко и доволна си взимам подписания протокол, за да кацна с него в магазина час по-късно с голяма торба за кутията на новия PlayStation 3. В магазина установявам, че само протоколът не бил достатъчен и трябвало да се отрази в системите им, а това все още не било направено, затова можело ли да изчакам 10-15 минути. Имам работа и до банката, така че решавам да съчетая и да се върна след малко. Повече от половин час по-късно се появявам с усмивка в магазина, готова да нарамя конзолата и да си тръгна с надеждата да не ми се налага да стъпвам скоро в магазин на Виваком. Моите уважения към тях, много е приятно и са любезни, но отдавна си плащам всичко онлайн, а услугите искам да си променям по телефона, не искам да си губя времето повече. Изненадващо, или може би вече не, все още нищо не беше отразено в системите им. Опитите на момичетата да се свържат с някой, който може да даде идея колко време ще трябва да се чака, не се увенчават с успех и се налага за пореден път да ме отпратят с обещанието да ми се обадят. Обещават това да е до 3-4 часа, за да мога още същият ден да се върна и да взема изстраданата конзола.

В края на работния ден все още никой не ми се е обадил и аз потеглям към нас. По пътя звъня от колата, за да кажа на детето какво е положението. Признавам си, че вече ми беше неудобно да го погледна в очите. Той реагира яростно, но само за миг, след което тъжно се разплаква. Няма какво да направя, просто го слушам и казвам колко съжалявам. Затварям телефона и замислено шофирам, вече почти съм стигнала до нас, когато телефонът звъни и момичето от магазина ми съобщава, че преди два часа е имало актуализация в системата и мога да отида да взема конзолата. Уморено благодаря и затварям с усещането, че живея в България и трябва да се примиря. Ще остане за утре.

Вторник, ден десети

Днес вече е денят Х, усещам го. Няма какво да се провали оттук насетне. В обедната почивка отивам в магазина. Следва умерено дълго оформяне на всички документи (наистина, не мога да проумея какво налага това бавене с документите). През това време се разсейвам като разглеждам брошурата и погледът ми се застоява на Екстра пакета с ТВ програми, където има единствените канали, които гледам понякога (NatGeo, NatGeo Wild, Discovery и подобните), както и мечтания от децата Disney Junior. Питам момичето колко ще струва да добавя Екстра пакет към телевизията и след като ми отговаря, решавам, че ме устройва и си струва да го взема, за да зарадвам децата и мъжа ми. Оказва се, че трябва да изчакам още малко да се приключат документите по лизинга, за да ми се добави и Екстра пакета. ОК, ще изчакам. Подписвам накрая всичко и взимам кутията с конзолата. Междувременно се сещам, че техническият екип инсталира новите услуги, но не взе стария ADSL модем и питам момичето дали е деактивиран стария пакет, за да не се окаже накрая, че плащам за две паралелни идентични услуги. Проверката казва, че услугата е спряна, обаче аз обяснявам, че екипът не е взел стария модем. Тя ме поглежда учудено и не знае какво да ми отговори, затова предпочита да смотолеви нещо и да смени темата. Напомням за Екстра пакета, след като всичко останало е подписано, обаче се оказва, че няма да стане днес, защото трябвало в системата да се отрази първо лизинга и да се приключи и после чак може да се добави услуга. „Как мога да го направя?“ – питам. „Мога ли да Ви звънна по телефона или трябва да се обадя в кол-центъра?“. „Няма значение – казва ми тя, обадете се на мен или на 123 и ще Ви активират пакета, но да знаете, че отнема 1-2 дни“. Е, поне това мога да направя по телефона, казвам си и тръгвам доволна, че няма да ми се налага повече да се разхождам до МОЛ-а. Преброих, че за 10 дни ходих до този МОЛ толкова пъти, колкото съм ходила общо досега от отварянето му. Голяма загуба на време!

Playstation 3

Вечерта се прибирам у дома с PlayStation 3 и с големия ми син нямаме търпение да нагласим всичко. Аз се радвам почти колкото него и бързичко свързваме всичко и нагласяме акаунта и прочее, а той пъха новата игра с нетърпение. Вечерта, уморен и щастлив, точно преди да заспи, ми казва: „Мамо, искам всеки път да си си тук, у дома при нас. Толкова ми е хубаво с теб“. „Благодаря ти, миличък – отговарям, трогната съм. Аз също много се радвам, когато сме заедно“. „Мамо – продължава той, само ти ме разбираш и харесваш нещата, които харесвам и аз. Обичам те“.

Щастлива съм, че сагата с Виваком свърши и заспивам уморена и доволна. Или поне така си мисля в този момент.

Петък, ден тринадесети

Няколко дни по-късно мъжът ми ме пита какво става с Екстра пакета към телевизията, който щяхме да активираме. Вече е доста доволен от функции като гледане на минали предавания и спиране на пауза, защото така се избягват част от конфликтите, които настават докато дават „Под прикритие“ например. Вече може да се изгледа и по-късно новата серия и не е нужно точно в момента, в който я дават, да е тихо и мирно, а децата да са по леглата. Признавам, че бях забравила за това и обещавам да звънна по-късно на 123, за да активираме допълнителните програми.

Понеделник, ден шестнадесети

Залисана в подготовката за Коледа, сладкоправене за три семейства и порадъкоопаковане за 6 деца, отново забравям за въпросния Екстра пакет и чак в понеделник сутринта звъня на кол-центъра, за да активирам, както си мисля, услугата. Обяснявам на момчето по телефона за какво става дума. Той ми казва: „Ясно, искате пакет ТВ 30“. Казвам, че в брошурата пише „Екстра“ и са посочени 80 програми, да не би да стане грешка с това ТВ 30 (наблягам на 80 и на 30). Той потвърждава, че да, това било ТВ 30 и ме слага любезно на изчакване. След няколко минути (през които успях да хапна с телефон на рамото), момчето ми обяснява, че ще ме прехвърли към „колегите“, които могат да ми помогнат по моя въпрос. Ще рече човек, че имам въпрос някакъв. ОК, прехвърля ме и се налага да обясня цялата ситуация отново на следващия оператор, който също казва „Ясно, искате ТВ 30“. „Искам, – пояснявам, Екстра пакета с 80 програми“. Недоумявам защо в брошурата пише Екстра, а по телефона упорито ми твърдят, че искам нещо с друго име. Както и да е, слагат ме отново на изчакване, след което момчето ми казва, че се налага да ме прехвърли към „колеги“, които ще се заемат с моя случай, той щял да им обясни. Сякаш имам случай някакъв. Утешавам се, че поне няма да ми се наложи трети път да обяснявам. Вдига ми любезна дама, която повтаря това, което е разбрала: „Взели сте си ТРИО пакет, искате да добавите към него ТВ 30, правилно ли съм разбрала?“. „Да – казвам аз и отново уточнявам, искам пакет „Екстра“. „Да, това е ТВ 30. Не можем да извършим тази активация по телефона, госпожо, трябва да отидете в магазина“. Добре, че бях легнала да приспивам малкия, защото ако бях права, сигурно щях да падна от изненада. „Как така трябва да отида до магазин?“, питам. „В магазина ми казаха, че е достатъчно да се обадя по телефона!“ Не мога да повярвам, че трябва ОТНОВО да отида до магазин. Не искам да ходя до магазина. Писна ми от ходене до магазина. Грубата ми сметка е, че съм прекарала около 3 часа вече в магазина и още толкова на телефона, за нещо, от което няма да печеля пари, а ще плащам дори още повече. Нямам сили дори да се ядосам. С любезен тон обяснявам на госпожата на телефона, че не искам да ходя в магазин; че съм била там и са ми казали да се обадя по телефона; че днес е Бъдни вечер и шанса да стигна до магазин преди 6 януари догодина е равен на нула; че дотогава ще съм размислила със сигурност за този пакет, тъй като когато сме на работа и на училище не стигаме до телевизията особено често през седмицата. Тя ме разбирала, обаче не можела нищо да направи, ако можела, щяла ли да отказва активация на нова услуга. „Не знам, казвам, какво може и какво не, но аз не искам да ходя пак в магазин. Цялото това разкарване ми омръзна и няма да отида в магазин.“ Моли ме да кажа кой е магазина и да изчакам. След няколко минути се връща на линията отново и ми казва, че е говорила с магазина и оттам ще ми се обадят до няколко минути. Изтощена съм и само благодаря, дори не искам да питам защо ще ми се обадят и какво точно ще ми казват. Дори вече не очаквам обаждането. Просто искам всичко да свърши. След около два часа наистина ми звънят от магазина. Любезното момиче, което движи цялата „сделка“ до момента ми обяснява как тя ме познавала и няма проблем да ми активира услугата, не се налагало да ходя до магазина, ще ми се обади допълнително да ми каже кога ще се активира. Благодаря и затварям, убедена, че за последен път се налага да полагам усилия, за да се ангажирам с едни не малко фиксирани плащания за следващите 24 месеца.

Сряда, ден осемнадесети

На Коледа не ми се занимава с Виваком, но проверявам все пак и се оказва, че все още не са ни активирали никакви Екстра пакети, ТВ 30 и прочее услуги. Не искам да си развалям празника и решавам да изчакам още ден, преди да се обадя да проверя. В четвъртък забравям и слава богу – вече имам чувството, че това се превръща в рутинна част от ежедневието ми.

Петък, ден двадесети

В петък следобед се престрашавам да се обадя на момичето в магазина. Тъй като не ми отговаря, решавам да звънна на 123. Там ми обясняват, че няма такава заявена услуга на моя клиентски номер. През това време ми звънят от магазина, но ще е грубо да затворя на девойката от кол-центъра и я оставям да довърши с обясненията и обещанията, че ще се свърже с магазина да провери. Затварям и вдигам да говоря с магазина. Оказва се, че наистина услугата не е заявена – имала съм била нова излязла сметка, която е неплатена, а в системата не може да се заяви нова услуга при неплатена сметка. Сещам се, че това е картата на брат ми, която се води на мое име и той трябваше да плати, но явно е забравил. Ок, ще я платя. Не искам да питам защо никой не ми се обажда 4 дни, за да ми каже това. Не искам да знам дори. Само обещавам да платя и да се обадя като го направя. Плащането ми отнема 10 минути, звъня отново в магазина и ми обещават да се свържат с мен като се отрази плащането при тях, щяло да отнеме 10 минути. Е, 10 минути или дни, вече ми е все едно. Този път наистина се свързват с мен 15-тина минути по-късно и ми потвърждават, че услугата е заявена. Обаче, да не очаквам утре да я пуснат, защото били празници и имало много заявки, които трябва да се изпълняват и сигурно ще отнеме 2-3 дни. Ако се налагало да идват на място, щели да се обадят допълнително. Умът ми не успява да побере и обработи тази информация, затова я оставям да отлежи и пожелавам весели празници на момичето. То, със сигурност, не е виновно за всичко това. То, както и много други, е поставено в тези условия да се бори между чука и наковалнята за бонусите си.

Отварям страницата на компанията в секция Нашите корпоративни ценности. Там, на първо място, стои Ефективни. Усмихвам се криво и чета нататък: Ивонативни, Вдъхновяващи, Честни, Динамични. Иска ми се да кажа, че усещам тези ценности като клиент, но истината е друга. Надявам се само, че тези корпоративни ценности се измерват с обратна връзка и от клиента и са наистина водещи в промяната, която трябва да се случва в компании като тази.

Ура!

Събота, ден последен

На следващата сутрин решавам да проверя, ей-така за всеки случай, дали са включили пакета. За първи път от точно 20 дни съм приятно изненадата. Ура, ура, ура! Най-трудно похарчените пари в живота ми.

П.С.: Между другото, модемът на ADSL-а още е у дома и продължавам да имам активен интернет по него. Решила съм да изчакам края на месеца, за да разбера дали ще трябва да го платя или просто са ме забравили. А и, честно, наистина не ми се занимава вече!

Бележка: Искам да благодаря на отзивчивостта на Деси от магазина на Виваком в МОЛ Сердика, която се опитваше да направи каквото може, за да получа като клиент това, което искам. Като бивш служител на компанията и настоящ доставчик на услуги, искам и да отбележа, че в нея работят много съвестни и свестни хора, които се борят клиентите да остават все по-доволни, но също така им се налага да преодоляват сериозни вътрешни бариери, за да се случи това. Като настоящ клиент на всички услуги на Виваком пожелавам на компанията да подобрява услугите, обслужването и процесите си по начин, който да накара клиентите й да харчат лесно парите си и да се чувстват доволни, а не измъчени и нещастни. Много клиенти няма да имат моето търпение и желание, въпреки дългите и протяжни процеси, да оставят парите си. Няма да имат и моя сентимент към компанията и ще си тръгнат завинаги. 

Read Full Post »

Не мога да не засегна една много болна напоследък тема – за промените в закона, касаещи задължителното тръгване на децата на предучилищна възраст от 4 г. Мисля, че за пореден път държавниците ни слагат каруцата пред коня. Не вярвам да искат да се приближим до Европа по статистики – в крайна сметка, статистиката за бедността изобщо не ги впечатлява. Не вярвам и да смятат, че с тези мерки ще ангажират малцинствата, особено след като вече приеха една друга мярка, която ще удари много повече тези групи – тази за обвързването на детските надбавки от 35 лв. с посещаването на предучилищна група. Не вярвам и да имат намерение с точно такива мерки да стимулират финансирането на образователната система.

Тогава защо? Никой от ангажираните политически и държавни фигури в този „дебат“ не даде смислен отговор на този въпрос. Слагам дебат в кавички неслучайно – такъв просто няма. Има търгуване и налагане на позиции, а всеки поне малко запознат с теорията на преговорите ще каже, че позиции не се договарят – договарят се интереси. Тук, обаче, не стана ясно какъв е интересът на държавата. Или държавата не иска да стане ясно.

За съжаление, един друг, много по-смислен дебат остава на заден план в целия каламбур от промени покрай законите, касаещи бъдещето на децата ни и той е за съществените промени, които трябва да се случат в образователната и социалната система в държавата. Промени, за които никой не иска да говори. Промени, които не се правят с хоризонта на 4-годишния мандат. Промени, които искат визия за години напред и лидерство, което стои над формалните и неформалните материални облаги, присъщи на държавните постове в България. Изисква лидерство и в неправителствения сектор, сред организациите, защитаващи правата на децата и родителите. Защото е по-лесно да надигнеш глас, да се бориш и да отстояваш позиция, когато промените на един закон имат директен ефект върху теб – дали чрез материални санкции или засягащи добруването на семейството и грижата и образованието на детето, така както го виждаш ти. А какво ще се случи с децата на следващото поколение? А с децата на нашите деца? С техните внуци?

Промяната на една образователна система изисква дългосрочна визия за развитието на държавата и личността, много усилия, много вложено време. Да имаме право да грешим, да се учим от грешките ни, да имаме мотивация – като родители, като учители, като държавници, като общество. Да мислим по-далеч от днес и утре, напред в бъдещето.

Бъдещето, което принадлежи на децата ни!

Read Full Post »

По принцип не пиша за темите от деня. Те са като клечка кибрит – пламват и в миг угасват. Тези дни обаче ме жегна една от поредните виртуални кибритени клечки.

Историята с изхвърлянето на Христо Ботев от учебниците ме накара да се замисля как се промъкват новините на деня в домовете и главите ни. 

Отдавна не гледам телевизия и особено новини по телевизията, които се посветиха от едно известно време на политически угодни вести. Като цяло обаче съм обществено ангажирана личност, интересува ме какво се случва по света и у нас и не искам да оставам встрани от гражданската си позиция. Затова разчитам на онлайн медиите, на блогъри, които уважавам, а във Фейсбук си имам приятели, които следя заради ценното им мнение и възгледи относно случващото се съвремие. 

Преди няколко дни прочетох в онлайн медия, че е излязъл доклад на Комисията за защита от дискриминация по повод учебното съдържание в основното училище. Тъй като темата живо ме интересува, попрехвърлих доклада, който е доста обемен и е качен на сайта на комисията. Направиха ми впечатление определени заключения, на които не им е мястото да ги обсъждам сега. Но никъде не срещнах нещо, което да ме обезпокои по отношение на оставането на Христо Ботев в учебниците на децата ни. Затова бях много изненадана, когато ден-два по-късно прочетох това изявление някъде из Фейсбук в цитирана статия от друга онлайн медия. Наред с това вече се вихреха дискусии и мнения как сме готови да затрием българското, създаваха се фейсбук групи в защита на Ботев и прочее онлайн дейности. Явно дискусията е придобила такова обществено значение, че дори министър Игнатов се включил с „извънредно“ изявление, за да потвърди, че Ботев остава в учебниците.

Иска ми се да попитам всички подкрепили „протеста“ ЗА оставането на Ботев в учебниците направиха ли си труда да прочетат макар и по диагонал въпросния свободно достъпен доклад? Всички, коментирали как ще затрием българщината, всички, толкова милеещи за родната история и народност – кой отдели 30 минути от времето си днес, за да потърси с Find функцията името на Ботев в доклада и да види каква е истината?

Не искам да заемам позиция дали и кой трябва да влезе в учебниците по история, литература и прочее. Нито как са написани и какво целят. Не искам да засягам и въпроса защо писмото на „Просвета“ се изтълкува така еднозначно. Това си е една цяла отделна тема, която има нужда от повече от няколко реда внимание.

Замислих се за всички онези протести и недоволства от последните няколко месеца и години – колко от тях са се развихрили по подобен повърхностен начин, подклаждани от нечии интереси и половинчати истини, публикувани в търсещи сензация и печалба медии? А колко от тях всъщност са плод на повърхностната интелигентност на масовия българин, особено ярко изразена в социалните мрежи? Колко често ни интересува истината или „клечките кибрит“ са по-удобния начин да се чувстваме съществени и обществено-полезни? От отговорите на тези въпроси ме е страх и може би дори и мъничко срам, така че не искам да ги знам. И все пак – къде е истината за това, което се случва около нас? Как да открия на кого мога да вярвам в общество, в което най-естествената трибуна на свободното слово – медиите и тяхната аудитория, не търсят и не се интересуват от истинските неща, не проучват, не разследват, за да може да има обективно представена информация?

В глобален свят, подвластен на толкова обилно количество информация, медиите се превръщат в бързооборотен сектор с подобни правила – ако не си „продадеш“ бързо новината, има голям шанс тя да се „развали“ (или пък истината да излезе наяве). Умението да обработваме, отсяваме, анализираме и обобщаваме информация става все по-ценно и дори екзистенциално в нашето съвремие. Някак разчитам, че в България хората израстват и търсят истината въпреки многото подвеждаща информация и „кибритените клечки“ в прайм тайм.

Но може би греша и да се търси истината и различните гледни точки е просто старомоден копнеж за идеалисти, отмиращи в историята. Такива, които нямат място в учебниците.

Read Full Post »

%d bloggers like this: