Т.У.Р. родителство в действие (2)

Повечето от вас, които четете блога ми (въпреки моята сериозна несериозност в публикуването) знаят, че от няколко години водя курсове за родители по програмата „Трениране на успешни родители“, основана на Модела Гордън. Наскоро (или не чак толкова скоро) реших да започна да пиша практически истории за приложението на този модел в ежедневните ни взаимоотношения с децата. В първата история засегнах темата за аз-посланията и как те могат да ни помогнат да решим проблема си без да използваме бариери в общуването (заповеди, „четене на конско“, ирония и пр.) като едновременно с това дадем на децата възможност да ни помогнат и така – да израстнат и станат по-отговорни за действията си. Сега, във втората история, се опитвам да засегна активното слушане и как то помага на детето да намери самó решение на проблема си, като по този начин му даде възможност да се развива като уверено и независимо дете. 

Минава десет вечерта. Тази вечер закъсняхме с лягането. На малкия определено му се спи. Прочели сме приказката и той преминава през рутинните си завъртания и намествания преди заспиване. По принцип е от децата, които заспиват бързо, но тази вечер ми прави впечатление, че се върти по-дълго от обикновено.

Брат му вече спи, но малкият току се гушва в мен и усещам, че е неспокоен. Нежно се обръщам към него: „Какво има, слънчо? Струваш ми се тревожен.“ Детето се повдига и започва да бърше все още сухите си очички в храбър опит да не заплаче. Виждам, че нещо му тежи и почти искам да започна да го успокоявам, че всичко е наред, но се спирам навреме и само тихичко го гушкам. След няма и минута той вече е отворил дума:

– Мамо, утре Г. (най-добрият му приятел в детската градина) ще го вземат на обяд. Днес ми каза.

– И ти си тъжен, защото той няма да е с теб, така ли?

– Да, тъжен съм. – детето почти се разплаква. – Какво ще правя аз без него? В. (другият най-добър приятел) също не е на детска, болен е. Ще съм много тъжен, ако го вземат.

– Миналата седмица пак ти беше казал, че ще го вземат, но не се случи. – опитвам се да го успокоя. – Може би просто му се иска да го вземат на обяд и затова така казва.

– Да, но ако този път НАИСТИНА го вземат, аз какво ще правя? – изобщо не се е успокоил, а сълзите вече се стичат по бузките му.

Сърцето ми се свива. Все още помня много ярко плача и трудната раздяла сутрин през цялата минала година в детската градина. Помня как в момента, в който видеше, че пантофките на другарчето му са на рафтчето и вече знаеше, че днес не е на детска, се свиваше изведнъж, целият започваше да трепери и телцето му се стягаше сякаш е пружинка с бомба в единия си край, която ей-сега ще изхвръкне и ще избухне. Точно по същия начин започваше да примигва сякаш има тик и да бърше още сухите си очички, а сълзичките му потичаха, докато той се опитваше да ги спре. Помня думичките му всеки път: „Мамо, не искам да плача, но то е по-силно от мен. Не мога да се спра. Не мога, мамо, не мога. Не искам да ме оставяш тук, не искам.“

Затаявам дъх. Цялата минала година минава на лента със забързан каданс пред очите ми. Почти съм готова да се разплача, толкова силни чувства нахлуват отново в мен. Мисля си какво се промени оттогава… Тази година ходи на детска градина без проблем още от самото начало. През лятото израсна много в уменията си за социализация, играеше без проблем с познати и непознати деца и просто си пролича колко по-зряло отношение има към останалите социални същества около себе си. Чаках тръгването на детска градина със смесени чувства на страх и притеснение, но и с желание да видя дали наистина е преодолял раздялата и се е справил с отделянето.

Всичко тръгна добре, сутрин излиза с усмивка (въпреки това, още не смея да го заведа аз, а отива с татко си).

А сега това! Не знам какво да направя?!? Почти съм на ръба да кажа: „Ами добре, ще помоля баба ти да те вземе на обяд и теб“ и по този начин да реша въпроса. Знам, че ще сработи. Ще се усмихне веднага, ще се успокои и ще заспи. Но се сещам, че това е моето решение. А то му отнема възможността той да намери сам решение на проблема си. Дори може да му отнема и възможността да разбере какъв е изобщо проблемът и точно този ли е или има нещо друго.

Не, това не е вариант този път. Виждам толкова често ефекта от навика ни като родители да вземаме решенията на децата си вместо тях. Виждам го дори в мъжа ми. Понякога и в себе си. Не искам това за моите деца. Искам те да бъдат уверени в себе си и отговорни, да не живеят според очакванията на хората, а да търсят своето собствено щастие.

Чувам се да си повтарям наум: „Слушай активно. Обели лука“. Потискам ентусиазма си, че имам решение и желанието си да го споделя сега и веднага, за да се справя със собственото си нетърпение да се заспива вече. Решавам, че ще изслушам малкото дете. Ще му дам пространство да си потърси проблема. Ще му оставя място, в което да се повърти и поразсъждава над него. Ще го оставя този път той да си намери решението. Въпреки изкушението ми да го насоча към „правилното“.

Тук е мястото да отворя скоба. Активното слушане е част от уменията, които усвояваме като част от програмата за родители Трениране на успешни родители (ТУР), която водя вече три години. Използва се, когато детето има проблем и на практика е отразяване на неговите чувства и фактите, които чуваме. Това дава възможност на детето да разбере чувствата си, за да може да ги преживее и преодолее, след което да погледне над ситуацията отстрани и да намери същината на проблема. Тогава вече ще има достатъчно информация, за да намери и неговото решение. Сам. Без моята „веща“ намеса. Активното слушане има и нещо като „втора степен“, която се нарича „да обелим лука“. Това е процес, при който чрез активно слушане помагаме на детето да надникне отвъд проблема на повърхността и да навлезе в неговата същина, която често се оказва нещо съвсем различно от споделения проблем.

Затварям скобата. Настройвам се на вълна активно слушане (вече ми е много, много по-лесно отколкото в началото) и отвръщам на въпроса му (който всъщност не е въпрос):

– Изглежда те е страх, че ще си самотен без Г., ако го вземат на обяд.

– Да, ще съм самотен и тъжен.

– Мда… Сигурно ще се чувстваш изоставен без най-добрия си приятел.

– Да. Изоставен.

– И се притесняваш, че няма да има с кого да си играеш.

– Ъхъ… – усещам, че има нещо и замълчавам (мълчанието също е част от уменията ни да даваме пространство на детето да обмисли – много трудно за мен умение, признавам).

Детето продължава:

– Г. не иска да играем с никой друг. – казва. Веднага си помислям: „Аха!!! Лукът започна да се бели.“

– Г. иска да играем само двамата. Само на неговите игри.

– А ти искаш да играеш и с другите деца? Кое беше онова момченце, с което си игра на рождения ден на В. – А. ли? Сигурно ти се иска да можеш да си играеш и с А.

– Да, искам да си играя и с А. С Б. също, и с В. Той понякога е толкова смешен. Но Г. иска да си играем само двамата или тримата с него и В., когато и той е на детска.

– И на теб ти става скучно сигурно…

– Да, скучно. Но и понякога ми писва Г. да ме командва постоянно. А когато искам да включим още някой в играта, той ми обяснява как щял да ни развали играта, защото не иска да прави това, което Г. му казва.

– Струва ми се, че и на теб не ти е особено приятно да правиш все това, което Г. казва, а?

– Да, не ми е. Понякога искам и аз да решавам. А и да играем и с други деца.

Мълчим отново около половин минута. Усещам, че вървим към решение на проблема. Много ми се иска да се усмихна и да покажа облекчението си, но успявам да запазя сериозния си вид. Малкият продължава още няколко минути да разисква въпроса около командването и игрите с другите деца. Стига до заключението, че в игрите трябва да има разнообразие и по отношение на това кой командва, и по отношение на участниците.

Не зная как точно смята да го постигне, но оставям на него да си намери начините. Не е нужно да знам всичко – още един урок, който научих в последните 2-3 години. Понякога няма да знам какво точно решение са намерили децата на проблемите си и не е нужно.

Осъзнавам, че „да знаем“ по-често е израз на желанието ни „да контролираме“, а не „да ни е грижа“. А желанието ни да контролираме е опит да задоволим собствените си потребности, а не да отговорим на тези на детето. Не че има нещо лошо в това ние, като родители, да удовлетворяваме потребностите си. И, разбира се, трябва да го правим. Но не за сметка на децата си. Защото тази сметка има много висока цена!

Реклама

Read Full Post »

Т.У.Р. родителство в действие (1)

Повечето от вас, които четете блога ми (въпреки моята сериозна несериозност в публикуването) знаят, че от няколко години водя курсове за родители по програмата „Трениране на успешни родители“, основана на Модела Гордън. Дори съм писала за някои от преживяванията си с Т.У.Р тук в блога. От известно време обмислях да събирам написани истории за практическото приложение на Т.У.Р. уменията в живота с децата ни, защото често хората си мислят, че на теория е лесно, но на практика не се получава точно така. Имах идея да събера някакъв брой истории преди да започна да ги публикувам, но от чакане да се организирам никога нямаше да започна сигурно, затова реших да направя първата крачка и накъдето ме отведе вятъра и вълнението. Публикувам първата история, която е от преди седмица с моя голям син. Надявам се да мога да събера истории и от други родители, преминали през Т.У.Р. и видели практическата полза в отношенията с децата. 

Големият ми син стана на десет през пролетта и от няколко месеца го пускаме да играе сам с другите деца около блока ни и в двора на училището до нас. Разбрали сме се за основни неща, които да осигуряват спокойствието ни, но и в същото време да стимулират самостоятелността му. Едно от тях е да се прибира до 13.30 на обяд и до 20.30 ч. вечер, както и да се обажда ако има намерение да се отдалечи от територията, на която знаем, че се намира или пък смята да закъснее. От няколко вечери синът ми звъни, за да пита дали може да остане малко повече навън с децата. Знам, че е близо, а и обикновено са 15-тина деца, така че се съгласявам и сме спокойни и доволни и двамата.

Наскоро отново беше навън и около 20.30 аз започнах да се оглеждам дали не идва към входа. Не се беше обадил, а вече ставаше 20.40 и започваше да се смрачава. Звънях 3-4 пъти на телефона му, но не ми вдигаше. Започнах да се притеснявам. Предполагах, че най-вероятно просто не си чува телефона и се е залисал в играта, но все пак въображението ми (с помощта на силното чувство на майчината тревога) започна да рисува какви ли не сценарии и взе да ми трепери отвътре и да ме свива коремът.

Реших да отида до игрището и да видя какво става. По пътя тревогата ми се примеси с раздразнение и си мислех как най-вероятно ще го намеря там и колко съм се притеснила, а той дори не се е сетил да ми се обади. Представих си как му обяснявам колко безотговорно постъпва, но веднага се спрях и си казах: „Хей, нали знаеш, че има и друг начин и ти учиш другите на него“. Реших да постъпя различно.

Вече приближавах оградата на училищния двор и видях в далечината момчето ми да рита с останалите деца. Не го извиках (за да не го излагам пред приятелите му), а просто застанах до оградата и махнах няколко пъти докато той накрая ме забеляза. Дадох му знак да дойде до мен, той изтича веднага и аз казах тихо: „Ти не ми се обади, че ще закъснееш и аз много се притесних да не се е случило нещо. Помислих, че сигурно просто си се улисал за часа, но в същото време много се разтревожих дали не се е случило нещо друго и реших да дойда, за да се уверя, че всичко е наред“. Синът ми се обърна към мен и каза: „Мамо, извинявай много, че не се обадих, точно мислех да ти звънна и да кажа, че ще се прибера с Д. и татко му. Благодаря ти, че си се притеснила за мен и дойде да ме видиш. Обичам те!“

Тръгнах си към вкъщи спокойна и удовлетворена. Представих си как щеше да се развие ситуацията, ако бях започнала да го обвинявам, че е безотговорен защото не се е обадил и как може да ми причинява това, да му напомням, че имаме уговорка, която не спазва, да го заплашвам с последствия от постъпката му или пък да му давам примери от вида „ако се беше случило еди-какво-си“.

Усмихнах се и се почувствах горда от себе си, че постъпих така!

На следващата вечер той не забрави да се обади. На по-следващата отново. И така всяка вечер, дори и да става дума за само 10 мин. закъснение. Без изобщо да сме отваряли повече дума за това.

Помислих си, че това е един много практически пример как децата се учат на отговорност.

Read Full Post »

„Ще броя до три“ или защо няма бързо решение за родителите

Този текст написах за брой Пролет 2014 на сп. „Първите 7“. Харесвам си го и реших да го публикувам и тук 🙂

В България все още не са достатъчно популярни, макар да набират скорост, „бързите решения“ за родителите. Това са предложения за системи и техники, които много бързо и лесно биха дали на родителите възможност да променят поведението на детето си, така че то да отговаря на техните очаквания. Често тези очаквания са свързани с ежедневния ритъм на живот, ангажиментите и нивото на стреса, който изпитват родителите отглеждайки децата си. И не винаги имат общо с това какви деца бихме искали да отгледаме. Или може би трябва да кажа – какви хора искаме да станат те.

Така например един ангажиран родител, който е притиснат от времето и сутрин бърза за работа, ще има очаквания от детето си то да е експедитивно, да става навреме и да се оправя бързо, за да не се стига до закъснение на родителя. Ако детето става трудно, облича се бавно, обича да се размотава сутрин по-дълго от поносимото за родителя, или пък спори за дрехите, закуската или пък ходенето на детска градина или на училище като цяло, това няма да е приемливо за закъсняващия родител и вероятността сутрините да са изнервени е голяма.

Какво прави много често родителят в тази повтаряща се ситуация? Търси начин да се справи бързо, сега и веднага с поведението на детето. Обявява възможните последствия за детето ако не изпълни нарежданията на родителя. След това брои до три и взима решението вместо детето. Успокоява съвестта си с мисълта, че детето е било предупредено за последствията от поведението си и трябва да ги понесе, за да може да изгради връзката причина-следствие. Успокоява любящото си сърце с редица системи и автори по въпросите на възпитанието, които го уверяват, че по този начин поставя така необходимите на детето граници, както и че критикува и наказва поведението, а не детето. Един вид – възпитава правилно детето си, въпреки че много често се случва родителят да остане с едно дълбоко глождещо чувство, че не е постъпил съвсем правилно. Но тъй като при повечето деца в по-крехка възраст подходът „Броя до 3 или…“ работи, това глождещо усещане за неправилност притъпява с времето и родителят започва да намира тези съвети за работещи и се уповава на тях. Каква е изненадата на тези родители, когато в по-късна възраст децата им застават категорично на противоположното мнение по почти всички въпроси!

Родителите не са виновни за това. „Бързите решения“ са се превърнали до голяма степен в начин на живот на съвременните родители. Но докато микровълновата фурна, сешоарът, миялната машина и мобилният телефон имат за цел да ни спестят време, средства и усилия, то не е съвсем така с бързите решения в родителството.

Да използваме лесни и бързи средства за нещо толкова сложно като човешкия мозък – който има способността да реагира, да създава, да анализира, да променя хода на човешкото поведение – в най-добрия случай води до това да започнем да се проваляме все по-често в опитите си да накараме децата да се държат по определен начин. Често последствията могат да бъдат и доста по-сериозни, тъй като всяко събитие и преживяване в детството имат неизмеримо влияние върху това в какъв човек ще се превърне детето за остатъка от живота си.

Въпреки изкушението на съвети като „Само за 3 седмици можете да наложите дисциплина и спокойствие в дома си“, истината е, че няма бързи решения за възпитанието на децата и за създаването на спокойни и удовлетворяващи взаимоотношения родител-дете, в които всеки се чувства щастлив и доволен. Това се постига с усилия, време и (понякога) средства, вложени в това родителят да промени закоравели навици в общуването или заложени от неговите родители възгледи за личността на децата и модели на възпитание.

Тук обикновено е мястото, на което (ако си говорехме на живо) ще се намери някой да ме прекъсне и да попита: “Добре се, тогава какъв е начинът? Какво трябва да направят родителите, за да не се стига до тези изнервени ситуации сутрин?“ (или всеки друг пример, който бихте се сетили). Отговорът не е прост, тъй като (стана ясно че) бързите решения не работят. Краткият отговор би бил, че „превенцията е по-добра от лечението“ или с други думи, необходимо е да инвестираме усилия в това да изградим отношения с децата, които ще ни позволят или да не стигаме до тези ситуации, или да се справим с тях без да остава онова, глождещото чувство. Тези усилия обикновено дават резултати след вложено време и постоянство, а не на секундата. Моят опит е с подхода, който се използва в програмата „Трениране на успешни родители“, но съм убедена, че всяка сериозна друга програма за общуване и човешки взаимоотношения (като например „Ненасилствената комуникация“) ще твърди същото.

Ако вземем дадената по-горе примерна ситуация, в която бързаме за работа, нека видим как един превантивен подход би сработил. Ако вземем предвид нуждите и на двете страни, не само родителските, ще видим, че детето също както родителят иска то да решава кога да става и тръгва, какво да облича, с какво да се храни. Също така детето, както и родителят, има дни, в които ще се чувства по-енергично и весело и такива, в които ще е натоварено или напрегнато под влияние на различни фактори. В същото време и двете страни имат право да се чувстват добре и удовлетворени. Но родителят е този, който би трябвало да носи отговорността за това как се разрешава една ситуация от позицията на авторитета, но не този на силата, властта и вързастта, а този произтичащ от повечето знания и житейски опит. Родителят трябва да обмисли и предвиди предстоящите ситуации и възможните реакции, да обсъди, да подходи с разбиране към нуждите на детето, за да не се влиза в конфликт или да се реши безболезнено.

Може би детето има причина да не иска да ходи на градина и е нужно да отделите време и да поговорите за това. Или е изморено и недоспало и затова не иска да стане. Може да избере дрехите си само от предната вечер и да уговорите каква ще бъде закуската. Ще е добре и да знае предварително, ако ще бързате на сутринта. Всички тези мерки могат да направят детето по-разбрано към вашите нужди, стига да му показвате (не само на думи) че разбирате и уважавате и неговите, както и че ги взимате предвид.

Търсете решение заедно. Звучи просто. Или пък не. Но със сигурност не е бързо и не чак толкова лесно. И не е рецепта – всяка ситуация си има своята уникалност и ако за едни деца работи един начин да я разрешим, то за други може да е различно.

Родителите, които често си казват „нямам време“, „нямам пари“, „нямам търпение“ да реша всички тези сложни дилеми в отношенията с децата, се надявам да се замислят над въпроса: „Бихте ли се подложили на операция при хирург, който ви предлага бързо решение на проблема ви?“.

 

Автор: Силвия Андреева, Сертифициран инструктор по програмите Трениране на успешни родители (ТУР) и Трениране на успешни учители (ТУУ)

silvia@parentrain.me

http://www.facebook.com/parentrain.me

https://roditelstvo.wordpress.com

Read Full Post »

Активно слушане на майка ми? Защо не!

Телефонът ми звъни докато гледам видео-демо на една система за електронно обучение. Виждам, че е майка ми. Това означава, че трябва да изтърпя куп въпроси, всеки път едни и същи. Тя никога не ми звъни за нещо кой знае колко съществено. Репертоарът го знам. Но пък знам и че ме обича и просто иска да ме чуе. Вдигам, понеже ми писна от монотонния глас, който ми обяснява как да си премина теста в системата.

Следват редовните въпроси: „Какво правиш“, „Как са децата“, „Всичко наред ли е“… Съответно гарнирани с едно от следните заключения (според случая): „Явно си заета“, „Нещо май си ядосана“, или (много рядко) „Изглеждаш ми спокойна“. Днес, за късмет и на двете ни, съм последното и майка ми продължава разговора със (също много познатото): „Да те питам нещо“. В този миг си помислям, че този път наистина има нещо важно, за което майка ми ще се съветва с мен и се настройвам да слушам задълбочено. Следва въпросът (разбира се, предхождан от обяснение защо се е стигнало до него):

– „Нали ти ми каза, че не харесваш дамаската на колата ми.” (Явно е наистина важно! Наскоро си купи кола, първата след не-знам-колко-вече-много години без и е много щастлива.)

– „Да, мамо, аз бях, все още не ми харесва.”

– „Имам разрешение от баща ти да си купя калъфки. Седя и се чудя кои да купя. От материята, която ми харесва, има в сиво и в червено-и-черно. Не знам кои да взема.”

– „Вземи сивите” – отвръщам уверено и си мисля, че разговорът е приключил, но не съм познала.

– „Ами то има и едни в черно-и-синьо, синьото ще отива на синия металик, обаче не ми харесва материята, синьото е някаква мрежа” – продължава майка ми, сякаш изобщо не ме е чула, че вече съм казала СИВОТО.

В този момент съм готова да избухна, но изведнъж се сещам за Активното слушане. Толкова време вече го преподавам като част от уменията на родителите да помагат на децата си да решават проблемите си, а забравям да го прилагам и в обратния вариант – като дете към родителя. Веднага превключвам (вече съм задобряла адски много и ми е лесно, хаха).

– „Изглежда сякаш ти е трудно да решиш кой цвят да вземеш.“

– „Да, не мога да реша. Синьото е хубаво, но материята не ми харесва и няма да го взема. Сивото е много изчистено. А това в червено и черно е шаренко, весело, малко крещящо.“

– „Май се колебаеш кое ще отива най-много.“

– „Да, колебая се. Червеното ми се струва, че ще си отива на синьото, изглежда добре – по средата е червено, отстрани черно, има един надпис обаче…“

– „Сякаш ти се струва прекалено крещящо…“

– „Да, май е малко шарено, а и баща ти каза да не взимам червено.“ (Аха, ето къде бил ключът от бараката!)

– „А на теб ти харесва повече то, ти обичаш шаренките неща.“

– (смее се) „Е, ти пък сега… Да, харесва ми. Но и сивото е хубаво, едно такова тъмно, мишо сиво.“

– „Но май ти изглежда прекалено семпло.“

– „Ами не знам… Чудя се. Харесва ми и то.“

– „Все още се колебаеш…“

– „Да, колебая се.“

– „Изглежда и двете те притесняват с по нещо…“

– „Ами да, червеното с този надпис чак е прекалено, а пък сивото е така… изчистено. А и татко ти не искаше в червено… Като че ли е прав.“

– „Струва ми се, че вече отиваш към решение.“

– „Да, ще взема сивото. Това червено … Много ще ме бъзикат. Сивото ми харесва.“

– „Радвам се, че реши. Аз също мисля, че ще си отива.“

– „Благодаря ти, маме. Вече съм го нарамила. Татко ти също ще е доволен. Хайде поздрави децата и ги целуни и до скоро.“

Я, колко било лесно. Чувствам се страхотно! Не се изнервих, не дадох съвет за нещо, за което няма как да посъветваш човек по телефона (представяте ли си как може да дадеш съвет за ЦВЯТ?!? по телефона), помогнах на майка ми да вземе решение без да й натрапвам идеи и да я карам да се чувства безсилна да се справи сама (или пък виновна, че не ме е послушала), отгоре на всичко в края на разговора ни и двете се чувствахме прекрасно, в настроение и доволни, че сме се чули.

Трябва да го правя по-често 🙂

Read Full Post »

Как започнах да слушам

За първи път се сблъсках с активното слушане като процес на общуване преди години в едно обучение за мениджъри, което правехме в компанията, където работех по онова време. Моят отдел отговаряше за обученията на цялата компания и се чувствах длъжна да присъствам, за да съм сигурна, че нещата вървят добре. Беше ми интересно какво е това активно слушане и как така слушането може да бъде не-активно. Разбира се, тъй като не участвах в цялото обучение, бързо забравих основните техники на този процес и въпреки че дълго време след това твърдях, че активното слушане е много важен процес от комуникацията на ръководителя с екипа, не съм сигурна че знаех точно какво имам предвид. Дори не ми беше хрумвало да опитам да приложа този метод на общуване с децата си – мислех, че това е строго корпоративно ниво на обучение.

В последствие се сблъсках с друг вид техники за общуване, познати повече като NLP. Провеждахме програма за умения за презентиране, която беше базирана на тези техники и аз участвах този път много активно. Тренерът – англичанин с много интересен произход и подход към живота, ни посъветва да изпробваме техниките, които учим, с децата у дома. Децата, според него, са най-добрият лакмус дали успяваме да се справим с прилагането на конкретната техника за общуване, тъй като те нямат предразсъдъци и действат спонтанно. Това беше първият път, когато се замислих, че родителството може да се учи. Опитвах доста от нещата, които учехме в курса, със сина ми и беше чудесно, когато успявах да получа отклик и очаквания резултат. Все още си спомням как тренирах гласа си (все пак курсът беше за презентационни умения) докато четях приказки на детето. Беше толкова забавно – синът ми си умираше да се смее на моите превъпъщения в мецана, вълкът, лисицата и цялата фауна от приказките. Аз пък тренирах гласа си, правех си изводи как различните интонация и ритъм влияят на другия в общуването и за всеки от нас имаше полза в това упражнение. Не само тази, но и други техники, които изучавах, сработваха отлично с детето и това ме мотивира да започна да търся повече информация за начините на общуване с децата и как те влияят на отношенията с родителите и детското развитие.

Осъзнах, че до момента съм се интересувала основно от начините за отглеждане на детето. Постепенно започнах да опознавам различни теории за възпитание, общуване и развитие на детето. Всяка следваща ми беше още по-интересна. Някои ми допадаха, други – не чак толкова. Опитвах се да експериментирам с различни подходи, за да видя какви резултати постигам. Давах си сметка, че това в известна степен е на гърба на детето, тъй като постоянно сменях теориите и се лашках от една в друга посока – от единния родителски фронт и правилата залитах в тоталната либерализация на отношенията и обратно. Тези експерименти, от своя страна, ме караха да се чувствам виновна, че обърквам детето и в крайна сметка не постигам нищо постоянно. Времето си минаваше, детето растеше, а аз все още търсех нашия начин на общуване и положението се влошаваше още повече от рамката на 7-те години, както й казвам. Тази рамка е онази, за която казват: „Първите 7 години са най-важни“. Хората с опит говорят, че ако изпуснеш тези първи 7 години, после горко ти – положението е безвъзвратно и каквото си направил, свършено е вече. Те били изключително важни за израстването на отговорен зрял човек, който ще бъде достоен гражданин на обществото ни, казват. Това е времето, в което ковем съдбата на бъдещия зрял и морално обезпечен индивид. Тези „първи 7 години“ така ме притискаха, че чак ме задушаваха, наближавайки бавно и сигурно. Сякаш имах срок, в който трябваше да докажа, че съм добър родител и изпусна ли го – край, няма връщане назад. Беше странно усещането, че сякаш се съревновавам със себе си, или по-скоро с някакво външно убеждение, че имам да гоня в родителството задача с краен срок и определен очакван резултат. От гледна точка на позицията ми тогава в корпоративна среда това изглеждаше разумно, но животът е емоция, енергия, движение и разумът в него е следствие, а не причина.

Раждането на втория ми син промени много от възгледите ми за възпитанието и общуването с децата. Беше толкова различен от брат си! Нали знаете как казват: „Гледам ги по един и същи начин уж, пък ето колко са различни. Значи – въпрос на характер!“.  С второто дете си дадох сметка, че не е така и всъщност много от уроците, които научих от първото, неусетно са се превърнали в нов вид на отношение към второто дете, а нещата, за които съм била много строга и взискателна при първото, не изглеждат толкова страшни с второто. Като това да падне и да се удари. Или това да се храни и спи, когато е гладно и му се спи. Или да гледа малко повече телевизия отколкото е допустимо в главата ми. Интересно е как за едни и същи неща все още изтръпвах с баткото и много държах да му ги наложа, като например задължително да закуси преди да излезе за училище, а малкия го оставях да си легне следобед без да е обядвал, просто защото не е бил гладен. Това ме измъчваше и осъзнавах, че имам още много да уча и да развивам в себе си като родител, за да преборя моделите, които бях изградила вече в отношенията си.  Една положителна промяна беше факт, както и беше факт, че я оценявах за себе си положително – вече знаех, че времето не е загубено и човек винаги може да промени нещата в посоката, която ще го накара да се чувства удовлетворен и щастлив.

Така понесена на вълните на най-дългото платено майчинство, което ми даваше време и възможност да обмисля много неща, започнах да се интересувам все повече и повече от децата и тяхното възпитание и развитие, от това да прекарвам повече време с тях и да изследвам възможностите. Корпоративният свят вече нямаше стойност, изглеждаше изкуствен и нетърпим към ценностите на личния ми живот. Все по-важни бяха различните каузи, на които исках да се посветя, все по-ценно беше дори и безделно прекараното време с децата. Потърсих си работа на половин работен ден, която ми даваше гъвкавост и възможности да развивам себе си и да търся вдъхновение.

Така един ден ме намери една програма, която ме плени с концепцията си и с начина, по който даваше възможност на родителите да изграждат децата, но и себе си, общувайки с уважение и отговорност в отношенията. Ето как в късния слънчев ноември на 2011 г. се озовах в Бургас, като участник в сертификационен курс за обучение  на инструктори по програмата на Gordon Training International за Трениране на успешни родители. Едно от първите неща, с които се сблъсках на курса, беше активното слушане. Тази позабравена от мен техника на общуване, която се оказва ключова във взаимоотношенията ни – не само с децата и в семейството, но и с другите и света около нас. На пръв поглед активното слушане изглеждаше лесно – значи, слушаш „активно“, съпреживяваш един вид, опитваш се да се поставиш на мястото на другия и да му потвърдиш какво долавяш в поведението и чувствата му. Да, обаче на практика нещата стояха другояче. Първата трудност беше свързана с това да спра да мисля какво да кажа. Толкова бях свикнала докато слушам някой да мисля какво ще кажа като спре да говори, че се оказа изключително голямо предизвикателство да слушам истински. После се оказа, че не е толкова лесно да уловиш чувствата на човека срещу теб, а и дори когато успееш да ги уловиш – не знаеш как да ги изразиш, направо ти се губят думите. Наложи се да потърся речник на чувствата и да започна да ги чета отново и отново, за да осъзная, че „притеснявам се“ не е единственото чувство, което изпитвам като ми се свие стомахът. А и за да не повтарям папагалски „притесняваш се за това, притесняваш се за онова“. Наложи се доста да се упражнявам и все още го правя. Първо започнах със себе си, с опитите да разпознавам собствените си чувства, които далеч не винаги са „притеснена“ или „ядосана“. Важното е, че налучках правилния подход след само няколко опита – а именно, че трябва да започна с малките успехи, от дребните неща, които са по-лесни и вероятността да ги направя правилно и да постигна резултат е много по-голяма. Така постигнах първия си успешен процес на активно слушане още по телефона от Бургас с малкия ми син, тогава на две години и девет месеца. Бях толкова доволна от себе си и щастлива от резултата! Най-хубавото беше, че на следващия ден имаше с кого да споделя на обучението, да получа потупване по рамото, че се справям, както и вяра, че мога да постигна много повече.

Най-голямата награда за мен, обаче, си остават думичките, които чувам от малките гласчета у дома: „Мамо, благодаря ти, че ме разбираш!“

Read Full Post »