Archive for the ‘Образование’ Category

Не мога да не засегна една много болна напоследък тема – за промените в закона, касаещи задължителното тръгване на децата на предучилищна възраст от 4 г. Мисля, че за пореден път държавниците ни слагат каруцата пред коня. Не вярвам да искат да се приближим до Европа по статистики – в крайна сметка, статистиката за бедността изобщо не ги впечатлява. Не вярвам и да смятат, че с тези мерки ще ангажират малцинствата, особено след като вече приеха една друга мярка, която ще удари много повече тези групи – тази за обвързването на детските надбавки от 35 лв. с посещаването на предучилищна група. Не вярвам и да имат намерение с точно такива мерки да стимулират финансирането на образователната система.

Тогава защо? Никой от ангажираните политически и държавни фигури в този „дебат“ не даде смислен отговор на този въпрос. Слагам дебат в кавички неслучайно – такъв просто няма. Има търгуване и налагане на позиции, а всеки поне малко запознат с теорията на преговорите ще каже, че позиции не се договарят – договарят се интереси. Тук, обаче, не стана ясно какъв е интересът на държавата. Или държавата не иска да стане ясно.

За съжаление, един друг, много по-смислен дебат остава на заден план в целия каламбур от промени покрай законите, касаещи бъдещето на децата ни и той е за съществените промени, които трябва да се случат в образователната и социалната система в държавата. Промени, за които никой не иска да говори. Промени, които не се правят с хоризонта на 4-годишния мандат. Промени, които искат визия за години напред и лидерство, което стои над формалните и неформалните материални облаги, присъщи на държавните постове в България. Изисква лидерство и в неправителствения сектор, сред организациите, защитаващи правата на децата и родителите. Защото е по-лесно да надигнеш глас, да се бориш и да отстояваш позиция, когато промените на един закон имат директен ефект върху теб – дали чрез материални санкции или засягащи добруването на семейството и грижата и образованието на детето, така както го виждаш ти. А какво ще се случи с децата на следващото поколение? А с децата на нашите деца? С техните внуци?

Промяната на една образователна система изисква дългосрочна визия за развитието на държавата и личността, много усилия, много вложено време. Да имаме право да грешим, да се учим от грешките ни, да имаме мотивация – като родители, като учители, като държавници, като общество. Да мислим по-далеч от днес и утре, напред в бъдещето.

Бъдещето, което принадлежи на децата ни!

Advertisements

Read Full Post »

Последното от поредица тържества за завършване на годината на порасналия ми бъдещ първокласник приключва… Отдъхвам си –  емоциите ми дойдоха в повече последните няколко седмици. Знам, че трябва да изчакам и утре, когато излиза класирането на приетите деца в кварталното ни училище. Това „утре” направи нощите ми безсънни в началото на месеца, когато подавахме заявленията… Въпреки всички вълнения, бях се поуспокоила и спях поне няколко часа без да се будя. Всички разговори, които проведох с майки в същото положение, всички варианти, които минаха през главата ми в случай че не приемат детето в това училище, всички колебания относно правилността на избора ми въпреки „елитността” на училището – всичко това беше зад гърба ми и просто чаках примирено да прочета съдбата на детето на стената на училището на следващия ден.

И тогава чувам една от майките да казва: „Имам вътрешна информация, че в училището са приети само деца с над „х” брой точки…!”

Кварталното ни училище, което е на 10 метра от блока ни, е едно от тези „елитни” училища, където напливът от деца е толкова голям, че човек започва да се чуди дали не се е пренесъл в бъдещето и детето му вече кандидатства в университет от бръшлянената лига.

В началото на годината излезе наредба на МОМН, която препоръчваше на училищата да създадат собствени критерии за прием, по които обективно да класират децата, подали заявления. Нашето квартално елитно училище, както и много други в София, изнесе своите критерии за прием през април и започна голямото смятане на точки, блуждаенето на слухове из форумите, въпросите и липсата на отговори. От училището не даваха много повече информация от изнесената на сайта им, считайки я за абсолютно достатъчна. Част от критериите бяха открито дискриминационни – например предимството за деца на родители, завършили училището или за такива на родители, работещи в системата на столичното образование. Нямам нищо против децата на учители да имат предимство, обаче не мога да разбера как едно дете, чиято майка е секретарка или чистачка в което и да е столично училище, ще получи определено предимство пред моето, живеещо на метри от училището, дете?!?

Дойде денят на откритите врати в училището. Родителите, желаещи децата им да учат тук, не се побраха в учителската стая и изпълниха половината фоайе пред нея. Всичко беше много хубаво – бяха се подготвили с презентации, запознаха ни с учителите, които ще поемат първи клас наесен, с учебната програма, с правилата, с живота в училището като цяло… Повечето родители, обаче, бяха дошли с конкретни въпроси за приема и като че ли не се вълнуваха много от това какво ще се случи след това: „Как ще се удостоверява, че подадената информация за покрити критерии е вярна?”, „Какво ще прави училището, ако броят на децата с еднакви гранични точки е по-голям, отколкото имат право да приемат?”, „Ще има ли възможност за избор на учител?”… За съжаление училищното ръководство не беше добре подготвено да отговори на тези въпроси или просто не се интересуваше от обективността на приема. Оказа се, че всичко се приема на доверие и това, което се декларира в документите за прием от родителите се приема за вярно без прилежащи документи. За „граничните” деца нямали стратегия, щели да решат като видят какъв е наплива и как се подреждат точките… Все достатъчно неясни отговори.

В първия ден на подаване на заявленията в 6 и 10 сутринта ми звъни приятелка от квартала, с която сме се разбрали да отидем рано в училището, за да подадем за всеки случай заявленията в първите редици. „Идвай в училището, – ми казва – вече има списък и номерата са стигнали до 30 почти, имало родители от предната вечер”. Така или иначе вече бях будна, нетърпелива да подам заявлението. Да ме пита човек защо, при положение че когато и да го подам, никой няма да гледа входящия номер, това поне беше ясно обявено от страна на училищното ръководство. Повлечена от тълпата, се обличам, правя кафе и отивам с документите и чашката пред училището. Записвам се в импровизирания и абсолютно незаконен списък под номер 28. Обръща се нова страница на списъка и някой вади телефон с камера, за да снима първата – да нямало после подмяна. Ококорвам все още сънените си очи и не мога да повярвам, че това се случва днес, в 21 век, в европейска столица, пред вратите на едно от най-добрите училища в града. Потърквам уморено чело – явно, въпреки дългия стаж в интернет форумите, още съм далеч от информирания оптимист, както някой преди време беше нарекъл песимиста. Оглеждам хората наоколо. Повечето са татковци, някои са дошли явно преди малко, познавам ги по чадърите, други пият поредното кафе и изглеждат уморени – те са на пост цяла нощ. След 7.30 започват да прииждат и майките, а татковците забързано се отправят към работните си места. Със светлината тълпата се увеличава, а към 9.00 ч., когато отварят врати за подаване на документи, списъкът вече наброява 100-тина имена. Учениците ни гледат странно и чувам как се питат помежду си: „Какво става тук, за какво чакат тези хора?”. Мисля си дали след някоя и друга година и моето момче ще се пита същото или нещата все пак ще поемат в разумна посока и истерията със записването в училищата ще отшуми. Отбелязвам си наум да разкажа на сина ми как съм стояла от ранни зори, за да подам заявление за записването му в първи клас – за всеки случай, да не се учуди след някоя и друга година ако има тълпи пред вратите на училището в някоя мъглява майска утрин. Сещам се и за детските градини…

Разговорите наоколо са тихи, на групички – сякаш всеки крие информацията за себе си и я споделя само с близките или тези, които са му станали симпатични. Дочуват се имена на начални учители, някой чете тихо мотивация защо детето му трябва да учи в това училище. Аз не съм писала нищо. Замислих се, защо наистина искам сина ми да учи тук? Прозаично, отговорът ми е кратък – защото е най-близкото училище до дома ни, а детето е свикнало да играе в двора му. Дали щях да мисля така, ако славата на училището беше печална?!? Вероятно не, но в настоящата ситуация сякаш не се замислям повече от това. Не искам. Не че не го мисля от една година насам – напротив. Прехвърлих десетки варианти, включително обмислях и домашното образование като алтернатива. Обаче, в крайна сметка постъпих като всеки средностатистически, средноинтелигентен, средноамбициозен родител от родното съвремие – отидох на опашка в 6 часа сутринта в едно от „елитните” столични училища, което по една случайност беше в близост до дома ни. Както каза една майка до мен на опашката: „Искам да съм сигурна, че съм направила всичко, което зависи от мен, за да учи детето ми в добро училище”.

Към 9 и половина вече бях подала документите и излязох със заветния номер от училището. Бях полуспокойна – разчитах на това, че живеем буквално в двора на училището. Имах си едно наум, затова подадох заявление и в съседното училище – от другата страна на улицата, надявайки се, че така се застраховам. Там критериите бяха подобни, макар и малко по-справедливи, тъй като предимството за родители в системата беше само за деца на учители от самото училище. Вече ми беше все едно… Исках само всичко да свърши. А и ме чакаше завършване на детската градина, тържества, организационни въпроси… Имам и да работя, все пак. „Сега няма да мисля за това”, си казах.

Сякаш наистина успях да не мисля, дните си минаваха по старому, заети от други емоции. До момента, в който не чух тази майка да казва „…. приети са само деца с над „х” точки”! Ами, притесних се, признавам. Първо, защото съвсем нямахме толкова точки. Второ, защото … Забравих второто от вълнение, но знам, че не беше нужно да се всява смут ден преди излизането на списъците. За пореден път си зададох въпроса наистина ли още важи родната поговорка „Не е важно аз да съм добре, важно е на Вуте да му е зле”?

Не успях да спя същата нощ. Лежах в някаква полудрямка и полусънувах как детето ми отива на училище, но се оказва, че то не учи там. Сънувах полупознати лица в класни стаи, изглеждащи така, както съм ги виждала по изборите… Да, дори гласувам в това училище, живея до него цял живот, играла съм в двора му и децата ми също играят там, почти всичките ми приятели от детинство учеха в него. Събуждам се и започвам да прехвърлям годините назад, детската градина, първи клас… Питам се защо ми беше да ходя в спортна паралелка в училище от съседния квартал, вместо да си отида в училището до блока – ето, сега детето ми щеше да има още едно предимство. Полузаспивам в полусутринта, питайки се какъв е този полуживот дето го живеем в нашата държава…

След това идва утрото с рутината си, децата скачат от леглата и гълчавата им заглушава мислите ми, правя закуска… Цял час не се сещам за училището. Накрая, след като всички са нахранени, облечени, кой където е трябвало да ходи – е тръгнал, решавам да отворя сайта на училището и да проверя дали все пак не са публикували списъка. Виждам го, седи на първа страница и полуусмихнато ме гледа от екрана, сякаш е одухотворен предмет! Застивам, всичко в мен се напряга, коремът ме свива… Ох, мисля за миг, как ще преживявам всички изпити и класирания оттук нататък! И за още един, много кратък миг преди да отворя линка, ме обзема познатото чувство на ярост към образователната ни система, политиците и чиновниците, и всички онези, виновни за всичко, което се случва и още по-виновни за нещата, които не се случват в държавата ни.

После си казвам, че нещата зависят и от мен и ще направя каквото мога, и отварям списъка…

Read Full Post »

%d bloggers like this: