Гладни мисли

Снимка: http://fridaytea.jigsy.com/

Петъчният ден в офиса понякога е доста натоварен, но днес свърших спешните неща бързо и си ровя из нет-а с очакване да ми доставят поръчаната пица (отдавна не ми се е случвало да ям готова пица, време беше).

Винаги, винаги, когато съм гладна, съзнателно или не попадам на фууд блогове. Сега се зачетох в рецептите на Love Bites. Мернах из Facebook последната рецепта за кюфтенца с гарнитура от печен чесън и разтопен камембер и слюнките изпълниха устата ми само при мисълта за вкуса… Знам, че у дома ще съм единствената, която ще яде гарнитурата :), но за кюфтенцата може да има и други желаещи, затова започвам да правя списък за пазар.

Утре е събота, така че по-добре днес да напазарувам необходимите продукти. Представям си как утре за обед ще привлека тримата мъже у дома към масата и започвам да допълвам списъка, за да има за всеки по нещо. Чесънът както винаги няма да впечатли никой освен мен. Малкият е щастлив стига да има няколко кюфтета или друго смляно или нарязано и изпечено тревопасно в чинията си, така че за него не се притеснявам. Баткото няма да се впечатли от кюфтенцата, така че за него е добре да потърся пресни картофи, може би и хубави свински наденички, които да направя в тесто. Сещам се, че за мен е добре да има и салата, затова разравям блога нататък и виждам много приятно предложение за салата от спанак с ябълки и козе сирене, с добавка брускети с домати, босилек и пармезан. Мяркам на снимката, че има добавен и портокал в салатата, въпреки че го няма в рецептата. Списъкът ми за пазаруване набъбва, а и се сещам, че трябва да добавя традиционните и почти ежедневно купувани у дома мляко, яйца, кашкавал… Трябва да намеря и хляб със сушени домати или поне лучен хляб, за да е пълно удоволствието от храната.

Започвам да правя сметка през кой магазин за кои продукти трябва да мина и косата ми настръхва все повече докато си представям колко места трябва да обиколя за пореден път, за да имам удоволствието да изпълня менюто, което съм си избрала. Смятам времето до идването на пицата, изяждането й, минаването през няколко магазина и пристигането навреме пред детската градина. Започвам да разбирам как няма да ми стигне. В 16.00 ч. трябва да съм кацнала пред детската за малкия – днес за трети път тази година е решил, че ще спи там и не ми е удобно да разкарвам баба му да го взима отново следобед. Намирането на място за паркиране на някои от местата е с шансове, почти равни на това да ме уцели светкавица по време на гръмотевична буря. А не мога, не мога да се сетя за място, откъдето да купя всичко в списъка накуп… Дори и да не е накуп, но поне да не налага обикаляне на три столични квартала. За пореден път започвам да съжалявам, че в града ни няма от тези пазари, присъщи на някои ориенталски градове или пък такива, известни с любовта си към хубавата кухня, където можеш да намериш всичко накуп – от най-простата храна до редки подправки като шафран или пък семената от копър, които в София трябва да търся в аптеката. Не че няма да прекарам отново толкова време в захлас на подобен пазар, но пък „удоволствието” от шофирането по разбитите улички, заобикалянето на ремонтните дейности по тях, изчакването на бусове за доставки да маневрират „обръщане” по еднопосочна широка два метра уличка и паркирането ще си ги спестя с голям кеф.

Тъй като храната се бави, а аз вече съм се пренесла в друг свят, тръскам глава и се захващам с практичната работа да намаля списъка с покупки така, че да мога да се вместя в ограниченията на местожителството си и на 24-часовия ден. Чудя се как след като Айнщайн бил измислил това за пречупването на времето, не се е намерил някой да го оползотвори практически и да можем да си правим чупки в деня напред-назад, за да ни стигне той за всичко. Например, сега се чупя със списъка за покупки три часа назад, когато още не съм гладна и денят е пред мен, а магазините не са претъпкани от хора с ей-такива уикенд торби, пазарувам си каквото си искам, складирам го в хладилниците на офиса и после правя нова чупка към момента, в който идва пицата. Не за друго, ами за да не трябва пак да мина през работата, дето вече така или иначе съм я свършила. Не ме разбирайте погрешно – няма лошо да си я върша, ама нали вече е свършена… Хапвам пицата, после правя чупка във времето така, че да мога да съм точно в 16.нуланула пред детската – обичам да шофирам, но нямам против да си спестя преживяването и защо да не използвам чупките във времето, а, а?

Ах, пицата идва точно в момента, в който се усетих, че вместо да съкратя покупките до поносимо за носене и обикаляне количество, съм дописала две-три неща ей-така, без да искам, докато си правя чупки из времето.

Предполагам, че като се нахраня ще погледна по-спокойно на ситуацията и ще намеря най-доброто решение за утре. Като например да се разходим с децата до библиотеката с много закъснелите за връщане книжки и по пътя да вземем хрупкав хляб, сушени домати, пушени моцарелки, прясно масло и с доволно количество чубрица или босилек според личните предпочитания, да хапнем импровизирано след прекарана на чист въздух и слънце съботна сутрин. И без това, мъжът ми май ще работи.

Сега, сещате се, гладна съм…

Реклама

Read Full Post »

Новогодишните решения

В първия работен ден след дългите Коледно-Новогодишни празници седя с вперен в екрана поглед, написала съм две изречения от текст, който трябва да предам за фирмения блог и дори не ми харесват. КПД-то ми клони към нулата. Навън вали невероятен пухкав, мек сняг, обаче прозорците в нашия офис са на тавана и нямам пряк поглед към приказната гледка. Имам да връщам закъснели книжки в детската библиотека на Славейков и решавам да се разходя пеша. Какво толкова, аз съм на Полиграфията на Цариградско шосе, ей го къде е площад Славейков. Нарамвам книжките, слагам шал, ръкавици и качулката на якето и потеглям. Добре, че днес съм с апрески. Вървя към Орлов мост, а снежинките влизат в очите, носа и устата ми, но ми харесва. Не е студено. Обичам да се разхождам, но го правя рядко. Така си събирам най-добре мислите, често пиша дълги текстове наум, обаче не съм намерила още устройство, което да ги записва.

Така, вървейки сред снежинките на парка около Паметника на съветската армия, си мисля за новата и старата година, какво се случи и какво предстои. Не съм привърженик на новогодишните резолюции. Случвало ми се е да правя списък с решения за новата година, но много рядко се връщам към него да го проверя, а какво остава да го изпълня. Една година дори направих резолюциите през април 🙂 Обаче сега ми се въртят в главата разни идеи как да подобря качеството си на живот през тази година, да намаля стреса и хаоса, да стана по-ефективна, да си разчистя малко време за важните хора и неща… Някъде около градинката на Седмочислениците, след като прекарах едно сериозно време в Sedgwick Shop и си тръгнах с два чифта дънки, произведени точно за моята закръглена фигура, каквито търся от цял век, вече имам списък в главата си с идеи какво да променя тази година. Подпирам се на една пейка и надрасквам няколкото неща, които съм се сетила. Да не избягат. На връщане от библиотеката минавам по най-любимата ми улица Шишман и решавам да седна във Farmer’s за почивка (казах ви, рядко се разхождам и нямам тренинг) и за топла супа. Там супите и хлебчетата са невероятни и днес си избирам супа с царевица и бекон придружена от запечено царевично хлебче с фенел. Сядам на малка масичка до големия прозорец към вътрешния двор. Супата е гореща и се заглеждам навън. Дворът е странна смесица от спомен за  чара на тийнейджърските ми години, когато пушехме тайно в скрити местенца като това около френската и неутрално усещане за абсолютно ненужното пространство, отделено очевидно за гигантския лост за тупане на килими, тъжно ръждясващ в средата му.

Докато си зяпам посткомунистическата картина с носталгия, пред очите ми пак се превърта списъка с новогодишни решения, допълвам незнайно от кои кътчета на мозъка ми с нови и нови точки. Решавам, че няма нищо случайно и май ще се наложи за имам списък тази година. Вадя отново тетрадката и молива и докато сърбам сладко супата (добре, че съм единствения клиент, обядващ тук около 15.30 ч.) успявам да изработя списък от цели … точки:

1. Да подредя хаоса у дома и да изхвърля старите вещи. (Хм, като се замисля, това важи и за живота ми, където май са ми в повече „старите вещи“ и хаоса.)
2. Да се оглеждам преди да пресичам малки улички с качулка на главата. (Може да ви е странно, но не го правя и разчитам на слуха си, който няколко пъти ми изневерява, обаче, честно, когато съм с качулка се чувствам като Дарт Вейдър и нямам сили да завъртя глава.)
3. Да ставам 1 час по-рано сутрин. (Това ще е най-голямото ми предизвикателство, просто нямам енергия сутрин, това е цялата истина.)
4. Да спортувам два пъти седмично. (Сега го правя по веднъж, от време на време, което прави целта почти постижима.)
5. Да не купувам нов брой на списание, на което имам непрочетени стари броеве. (Сигурно се сещате, че имам купища неизчетени броеве, предимно от списания като L’Europeo, GEO, National Geographic, което се дължи отчасти на незнайно откъде загнездилия се в мен навик да чета от корица до корица всяко списание, което съм купила. Напоследък обаче имам напредък, защото минавам направо на статията, която ми е грабнала окото, а останалото чинно изчитам по ред на номерата.)
6. Да чета по една нова книга месечно, различна от детска литература и родителство. (Обожавам детските книги, но дори и на мен ми идват в повече. Тези за родителство са ми не само интересни, но и необходими за професионалното ми развитие. Но, наистина, имам нужда от истинска литература. Хм, обаче като се замисля, ще е по-реалистично да чета по една нова книга на два месеца, защото, нали се сещате, заспивам на третата страница.)
7. Да гледам по един нов филм седмично. (Киното и музиката са ми страст от години. Обожавам да гледам филми. Откакто имам деца, това е все по-трудно, защото единственото време, когато мога да гледам филм без да бъда прекъсната поне 37 пъти, е след като те заспят, но, хм, често заспивам с тях или дори преди тях, нали, разбирате ме защо.)
8. Да структурирам общуването в социалните медии до 2 определени часа дневно, по един сутрин и вечер, без събота и неделя. (Мда, социалните медии са основният крадец на време, имам отчайваща нужда да огранича употребата им в определен диапазон. Без оправдания!)
9. Да правя поне по една нова супа месечно. (Това май беше повлияно от вкусната супа, която ям в момента, в който пиша списъка и от разочарованието, че у дома няма много почитатели на супата и разнообразната храна като цяло.)
10. Да заменя едно от дневните кафета с чай. (Но не сутрешните две, защото без тях съм неспособна за каквото и да е.)
11. Поне веднъж седмично да се разхождам пеша към центъра и да хапвам супа в някой от супа-баровете. (Това със сигурност е свързано с приятно прекараното време на въпросната разходка, но защо пък не?)
12. Веднъж месечно да излизам без мъж и деца. (Ето само това ако постигна, ще регистрирам огромна промяна и напредък!)
13. Да спра да се чувствам виновна когато: къщата е нагоре с краката; прибирам неизгладено прането; няма топло приготвена домашна храна в кухнята ми; неизпраните дрехи са повече от изпраните; предпочитам, макар и за минута само, да съм на място далеч от дома и семейството, сама и безгрижна. (Дори докато ги пиша тези неща сега се чувствам виновна, това ще е трудна цел.)

Сега виждам, че списъкът е от 13 точки. Неумишлено и непреднамерено. В 2013-та! Може пък да ми е на късмет.

Е, вече имам списък с новогодишни резолюции и тази година, за по-сигурно, е онлайн, за да не се загуби 🙂 Може пък да ми послужи като добра причина, за да пиша по-често в блога, което не е нова цел и затова я няма в списъка.

Днес решавам да публикувам този пост в блога и междувременно попадам днес на интересна статия, която опровергава теорията с поставянето на измерими цели (както са ме учили сумати водещи и не толкова водещи гурута и лектори в бизнеса). Интересен ми е този параграф: „Конкретните цели може дори да предизвикат резултати под очакванията и възможностите. Много шофьори на таксита в Ню Йорк, твърди екип икономисти, печелят по-малко в дъждовни дни, отколкото биха могли, защото се прибират в гаража, щом достигнат сумата, смятана от тях за печалбата от един слънчев ден.“

Няма случайни неща, нали? Замислям се дали целите са път или барикада по пътя. Може би прекаленото вглеждане в тях и преследването им на всяка цена ни поставят ограничения. Може би са опит за баланс между хаоса, свободата и неограничените възможности и сигурността, удобството и необходимостта от посока. Баланс на контрасти!

Честита Нова Година!

Read Full Post »

За детството в първия учебен ден

Лятото си отива, въпреки топлото време навън… Вечерите започнаха да настъпват все по-рано и по-рано, а листата бавно покриват пътеките в парка. Тази вечер е особена. Двете ми момчета вече спят – единият се е сгушил в мама с мушната между гърдите ми главица, а другият е стиснал здраво ръката ми, сякаш го е страх да не ме изгуби насън, опрял е другата си ръчичка на бузката си и това го прави да изглежда по-малък, отколкото е, или поне на мен ми се иска така.

Спи ми се, но съм притеснена. Утре е първият учебен ден на малкото ми пораснало момченце. Прехвърлям наум годините и си спомням как, още единствено дете, заспиваше вечер на ръката ми. „Мамо, искам да спя на ръчичка”, казваше. Гушкахме се и четяхме задължителната и до днес приказка за лека нощ, след това си казвахме „Лека нощ, приятни сънища, сладки сънища и лека” и се целувахме първо с нослета, после с устенца. След като заспеше, го пренасяхме в креватчето му, само за да се върне отново в леглото ни по някое време през нощта и да се сгуши отново в мама.

После стана „батко”. Горд, но уплашен от новото предизвикателство. Силен, защото вече е „голям” и „отговорен”, а в същото време слаб в ревността си и желанието за същата постоянна близост и внимание, които вече трябваше да дели с малкото си братче. Помня как имах чувството, че малкото ми момченце порастна за един ден – до вчера беше моето малко детенце, а днес вече беше батко и от него се очакваше поведение, за което той не беше готов… Опитах се, надявам се успешно, да запазя възможно най-дълго време усещането в него, че все още е малкото момче на мама. Просто вече бяха две малки момчета!

А ето, че от утре ще бъде ученик! Вълнува се, аз също, но сякаш не искам да го пусна там. Не знам защо, но имам чувството, че училището е началото на края на детството. Помня колко исках да порасна и да съм голяма, а когато станах голяма и самостоятелна, бях доволна и горда от себе си. После родих и разбрах, че най-ценното нещо, което един човек може да изживее и да запази за цял живот е детството – безгрижните игри, спонтанния смях, неподправеното чувство на щастие, което те изпълва внезапно и вихрено, радостта от споделянето на момента…

Мисля си колко много родители приемат първия учебен ден като съдбовен, подготвят се месеци наред за него и вярват, че този ден е важен и ключов за доброто начало на детето в училище. В един момент се зачудих дали и аз съм повлечена от тълпата с всички списъци за училище, подготовка на официалното облекло за тържествения ден, седмици наред обмисляне къде да се отиде и как да се увековечи моментът.

Не помня моя първи учебен ден ясно. Но много ясно си спомням моята първа учителка. Помня ласката, с която ме прие и насочва в първите дни и седмици. Помня благата й усмивка и загрижеността. Помня колко майчински се отнасяше към нас, децата от нейния клас. Все още в съзнанието ми изниква много ясен неин образ – кръглото й лице, бръчиците около очите и брадата, навитата на ролки кестенява коса и мекия поглед. Когато си спомням за нея, което напоследък се случва често, ме обзема едно такова топло чувство, подобно на това присъстващо в спомените за уюта на баба и мириса на борови иглички и огнище. Помня и класната ми след трети клас в друго училище – толкова мила и нежна, толкова добросърдечна и загрижена, като втори дом. Учех с наслада и желание, доволна от успехите и горда да се изправям пред класа като отличник. Започнах подготвителния си клас в езикова гимназия с чувството, че съм сред най-добрите! Класната ми ръководителка там, обаче, беше далеч от характера и отношението на досегашните ми учители. А и нещата в държавата ни се промениха по онова време и всичко се обърна с главата надолу. Отличните ученици станаха „зубъри”, а слабите и отсъстващи от часовете бяха популярните на деня… Това, в комбинация с не дотам добрите и ангажирани учители, развалената дисциплина в час и фалшивите извинителни бележки сложиха край на училището много преди то да е свършило. Помня как на бала ми бях доволна, че се махам от там, а с първата ми работа за ежемесечна заплата дойде и увереността, че вече не съм дете, а голям човек, който може да се грижи сам за себе си. Заредиха се години с нови приятелства и различни предизвикателства, детството беше зад гърба ми отдавна и дори не се сещах за него, освен беглите спомени в моментите, когато се налагаше да подготвям сценарий за мини пиеса в часовете по кинорежесура в университета или когато се забавлявах с казусите и ролевите игри на чуждите лектори, които водеха едни от най-интересните ни часове за музикалната индустрия или театралните ателиета. Животът ми пое своя път (колко странно звучи този израз, сякаш той, животът има свой път, който човек трябва само да извърви, без да определя сам). Докато родих, когато станах отново дете! Дори станах дете два пъти и вторият повече от първия и надявам се – завинаги…

Ето такива мисли ме вълнуваха около първият учебен ден на порасналото ми момче! Мислех си как би ще изглежда този текст след 30-тина години изпод перото на моите синове…

След това ми попадна ето този текст на Ерих Кестнер:

„Встъпителна реч за първия учебен ден“

Мили деца,

Ето, че вие вече седите подредени по букви или височина, за първи път на твърдите си чинове и ми напомняте, надявам се поради сезона, на нанизани за сушене манатарки, вместо да напомняте за щастливци. Някои от вас се въртят, като че ли седят на жарава, други седят, като че ли са глътнали бастун. Някои от вас се хилят глупаво, червенокосият от третата редица се е втренчил в черната дъска, като в някакво мрачно бъдеще.

Вие малко се боите и не бих казал, че инстинктът не ви лъже. 12 – ят ви час удари! Живи бяхте досега, сега ще ви консервират. Така, както направиха с мене – от дървото на живота – в консервната фабрика на цивилизацията; това е пътят, който лежи пред вас. Има ли смисъл да давам съвети за такъв път? И то като човек, който и да се дърпа, сега има вкус на консерва? Но оставете го поне да опита. Да започнем с най-важния съвет, който трябва добре да запомните: Не се оставяйте да ви избият детството от главите.

Вижте какво, повечето хора захвърлят детството си като стара шапка. Забравят го като сменен телефонен номер. Техният живот прилича на суджук, който те бавно изяждат и това което е изядено, вече не съществува.

А вас ще ви бутат от клас в клас. И когато накрая сте на последното стъпало и балансирате, ви отрязват „излишните“ вече стъпала и вие не можете да се върнете. А не би ли трябвало в живота да бъде като по стълбище на къща, по което може да се качва и слиза? Колко струва и най-хубавият първи етаж без мазето с ухаещи плодове?

Но повечето живеят така. Стоят на най-високото стъпало, без къща и без стълбище и си придават важности.

В началото бяха деца, после станаха възрастни, а какво са сега? Само, който като възрастен е останал дете е Човек!

Бог знае дали ме разбрахте. Простите неща са толкова трудни за обясняване!…

Да, наистина, простите неща са най-трудни за обяснение! Но сякаш те правят най-щастлив…

На изпроводяк за училище се надявам момчето ми да остане винаги дете и да запази детското си любопитство и ентусиазъм завинаги. Желая му най-искрено да попадне на учители, които ценят детството като най-съществената част от живота на човек!

ПС: Дълго време тази публикация стоя недовършена и чакаща редакция, дори в един момент се бях отказала да я пускам. Вълненията ми от училището бяха много силни и с много опасения водех първите дни детето към класната стая. Сега, вече по-спокойна и уверена, че момчето ми се чувства добре, успях да я завърша. Надявам се с този текст да се докосна до поне още едно майчино сърце

Read Full Post »

Есента като ново начало…

Обожавам есента! Всъщност, обичам всички сезони. Цветната меланхолия на есента обаче ми въздейства по особен начин… Дните, в които слънцето тихо проблясва в шумолящия под краката есенен килим, са ми любими. Има нещо много тъжно, но и много красиво в есента. Въпреки, че бележи края на годината и в известен смисъл затваря един цикъл в природата около нас, тя се свързва и с началото на нов живот и със сеитбата, с равносметката за изминалите месеци и подготовката за новата година. Изобщо, особен сезон. И настроението ми е едно такова особено… малко странно се чувствам, сякаш не постоянно съм аз.

Странно как избрах точно този сезон, в който да започна отдавна планирания блог. Вече втора година си казвам: „Трябва да си направя блог, виж колко много хора около мен – близки и познати, вече имат блогове, защо пък и аз да нямам. Това ще е моето кътче на усамотение, само за мен” (разбира се, иронията да имаш кътче само за теб в глобалната мрежа не ми убягва, но сещате се какво имам предвид, нали?). Обаче все не ми хрумва как точно да се казва блога, към какво да е насочен – дали да е по-скоро личен, или по-скоро професионален, или по-скоро посветен на някое хоби (не че имам много, но пък са достатъчно, за да има на какво да посвещавам блог). И ето че с настъпването на есента изведнъж се решавам на тази стъпка, буквално за минута се решавам. Правя регистрация в платформата на wordpress и ето ме тук – на тихо и уютно местенце в глобалната мрежа, сама със себе си.

А блогът… ами той ще бъде за всичко накуп – и личен (защото всичко в този живот е лично), и професионален (защото професията родител отдавна е взела превес в живота ми), и посветен на много повече от едно хоби (защото децата, готвенето, кърменето … и други лудости, за които може и да напиша някой ден – всичко това са моите хобита от забързания ден).

За мен може и да напиша, а може и да не напиша. Това ще видя като се ориентирам в света на блогърите, където досега съм била чест гост, но никога домакин. Обичам гостите, така че се надявам да създам едно местенце, желано за гостуване от хора, близки до моята скромна философия за живота. Която постепенно ще става ясна и на мен самата.

Read Full Post »