Archive for the ‘Игри’ Category

Градинката на НДК

Тази неделя съм сама с децата. По-добрата половина от мен пренася дърва на вилата 🙂 Решавам, че това е удобен случай да ги натоваря (децата, не дървата) да закусим в градинката на НДК маслени гевреци от Кузи (което чак днес разбрах, че не се казвало вече така). Знам, че не е най-полезната закуска, но днес се успахме и избирам да прекараме половината ден навън вместо да прекарам два часа в приготвяне на закуска, изяждане на закуска и разчистване. Освен това нямаме вода, което ме успокоява, че съм взела правилното решение. След известен спор с баткото, който иска да отидем дотам с колелата, защото е „по-здравословно“, „по-забавно“ и „не замърсяваме въздуха“ (точно в този момент ми се искаше да не го уча чак пък толкова активно за тези неща), печеля с аргументите, че много духа за колела и освен това още нямаме асансьор, а да свалям и качвам две колелета 6 етажа (плюс моето от мазето) не ме привлича. Иначе бих предпочела този вариант, но не и като съм без мъжка половина. Баткото пък се сеща, че това е добър момент да изпробва новия скейт, който си купи наскоро и бързо сме постигнали съгласие. Натоварвам на колата куп оборудване: скейтборд, каска, комплект наколенки и налакътници за баткото, баланс байка на малкия, каска, втори комплект протектори (не че последните му вършат някаква работа, но нали батко му има), две алуминиеви шишета с вода, две връхни дрехи за тях и една за мен, чантата ми с портфейл, очила, мокри и сухи кърпички, фотоапарат, шапки с козирки (за всеки случай)… С това снаряжение нямаше да спечеля за идеята мъжа ми, който хич не обича разходки тип „натоварено магаре“, по време на които отгоре на всичко често се налага да спираш, да ровиш за някое от всички неща, да слагаш и махаш каски, да слагаш и махаш наколенки… На мен обаче не ми пречи, забавно е и децата се радват, а аз си почивам от липсата на онлайн достъп, в най-общия смисъл 🙂 Е, ако не смятаме телефона, който обаче съм сложила на дъното на чантата, от където ще го чуя само ако звъни точно когато бъркам за мокри кърпички.

Малко по-късно, доволно закусили и нахранили гълъбите с една трета от гевреците, се запътваме към Costa кафе за моята част от удоволствието на сутринта – огромна доза лате. Въоръжена с голямата чаша съм в готовност да оборудвам от багажника на колата две деца с всички необходими каски и протектори, за да завладеят гладките плочки около НДК-то. След известно количество време прекарано в каране за някои, ходене за други напред-назад в едно „подходящо“ каре, се запътваме към площадката в близост до бившото кафе „La Cabanna“, което беше популярно по времето, когато аз често се размотавах в същата градинка. Площадката наистина е страхотна – едната й част е предвидена за малки деца, а другата – за по-големи и е с доста интересни уреди, които ги няма по повечето нови площадки, които знаем. Децата веднага се насочват към люлката, която е нещо като кръгъл „басейн“ (както я определи малкият ми син) от въжета (исках да я снимам за онагледяване, обаче липсата на момент без чужди деца на нея, за които да искам специално разрешение да бъдат снимани и публикувани ме отказа от идеята). На нея са се настанили 3-4 малки дечица на около 2-3 годишна възраст и около тях майки и татковци подбутват „въжения басейн“ напред-назад в безметежно спокойствие. Вероятно децата им седят „мирни“ основно на това возило и не се забелязват никакви признаци скоро люлката да бъде предоставена за временно ползване на други подрастващи. Двете ми момчета започват да мрънкат лекичко, с тенденция за усилване, тъй като много, ама много искат да се полюлеят. Започват да ме молят да попитам кога ще се освободи люлката. Обаче на мен ми е неудобно и им го казвам.

Тук трябва да прекъсна историята, за да отделя специално внимание на „площадковите родители“ и защо ми е неудобно. Не обичам субкултурата на „майките от площадките“ (понякога заменяни от баби или татковци и по-рядко – дядковци). Винаги съм ги избягвала, освен нашата си квартална пред блока, която поради остарелите си морално и материално катерушки, стърчащи там от моето детство, не привлича тълпи. Но дори и на нея станах от „редовните“ едва в последната една година, откакто майка ми няма възможност да гледа децата (иначе тя ги беше представила на всички майки, татковци, лелички, продавачи, магазинери и прочее квартални лица). Та мисълта ми беше, че площадките ме плашат с няколко неща. Първото е „принадлежността“. Ако си „нов“ и непознат, те оглеждат през рамо, шушукат и наблюдават децата ти с едно наум. Чувствам се като че сме на кастинг (не че някога съм била на кастинг, но си мисля, че чувството е нещо подобно). Ако се случи да сме попаднали в група на „себеподобни“, нещата тръгват гладко и дори може да се завърже приказка. Ако ли не, обаче, което е, без да имам претенции за изчерпателна статистика, по-честият вариант – хмхм, бързо гледам да намерим “по-интересно“ занимание. Второто са „неписаните правила“, които сякаш имат леки различия според квартала и групичката. Често тези правила включват свободно ядене и разменяне между децата на неща като чипс, зрънчо, пелети, дъвчащи бонбони и ако не искаш детето ти да консумира от любезно предложения пакет, ти пишат веднага черна точка за надменност. Друго важно правило е, че детето ти трябва да споделя играчките си с другите деца, но не му е разрешено да иска да играе с техните. Това прилича на някаква странна надпревара кое дете ще бъде докарано за най-дашно, защото няма против другите деца да си играят с неговите неща, но и най-възпитано, тъй като не „нахалничи“ да иска чуждите играчки. Този процес неизменно е придружен от „извинителни бележки“ като например: „Съжалявам, той обикновено дава на децата колелото си, но днес стана рано и вече е кисел“ или пък „Извинете, че така взе играчката на сина Ви, тя никога не го прави, не зная какво й става днес“. Това е учтивата форма. Срещала съм и много по-крайни реакции, започващи от: „Дай играчката си на момченцето, ти нали не искаш да си лошо дете“, преминаващи през „Веднага остави колелото на детето, иначе ще те напердаша“ и стигащи до шляпване по дупето и дори прибиране на детето у дома. Дори и не искам да коментирам точно сега „възпитателния модел“ на тези родители и на какво точно учат децата си, че не е за това идеята ми, но някой път ще му отделя специално внимание.  Други, по-рядко срещани „правила от площадките“, са пиенето на бирички и пушенето на цигари в зоната около децата, „поемането на отговорност“ за възпитанието на всички деца от площадката от вида „слез от там, да не паднеш“, „не изкарвай пясъка от пясъчника“, „не се качвай по пързалката, има си стълби за целта“, които понякога се развиват до умозаключителни висини като „добрите деца не правят така“ и „това дете май няма родители наоколо“. Но най-най-любимо ми е да проследявам как се държат родителите около люлките.

Люлките, всеизвестно е, са като магнит за повечето деца в един или друг период от детството им, а ако съдя по себе си – и за част от родителите 🙂 Обикновено резултатът от тази всенародна любов към тях е, че те са изпочупени или в доста окаяно състояние. На тази площадка, обаче, люлката е преживяла изпитанията на времето и любовта на децата и възрастните (засега), дори отивам да погледна коя е фирмата-производител, за да ги поздравя (но я забравям, другия път обезателно ще сложа и лист и химикал някъде из чантите). Децата, които вече около 20 минути се люлеят, подпомагани от своите родители на нея, са щастливи, че люлката е прескочила трапа и още е там невредима и дори не скърца. Около люлката вече са се наредили няколко дечица, които гледат към нея както гладен би гледал самун хляб през витрината. Ние седим на пейката, леко по-отдалечени от „опашката“, където малкият продължава да пее песента „Питай за люлката, питай за люлката“, а големият проявява мъдрост и съпричастност „На мама й е неудобно, затова ще чакаме да се освободи“. Наблюдавам родителите, които продължават да люлеят децата си. Там сме, по часовник, вече 30 минути, а две от децата на люлката са все едни и същи. Сигурно са ги учили на правилото от моята младост „ето защо мъртвите не стават от местата си“. Това е в кръга на шегата, сега да не вземете да ме обвините, че съм детемразка. Наблюдавам, обаче, как родителите на децата в люлката се правят, че не забелязват жадните погледи на редичката наоколо. Гледат на другата страна, вадят телефон да говорят, молят другите родители да „пазят мястото“ на детето докато отидат да пишка… Дори нямам идея как мога да се намеся или да се „вредим“ за люлката. Постепенно част от децата наоколо се „преборват“ поетапно за място и в един момент възрастта се покачва на около 9-10 години. Междувременно моите деца са се наиграли порядъчно на останалите уреди и пак са седнали на пейката с клюмнали главици да чакат ред. Решавам, че няма да стане от разстояние, проявявам смелост и решително приближавам люлката на около метър, за да издебна момент. Децата се закачат около мен да чакат и ето, че настъпва и нашият миг. В момента, в който последното дете става от люлката, ние се запътваме да седнем и изведнъж отнякъде се появява млада баба с момиченце на около 2 години, която почти го настанява изпод носа ни на люлката. Е, не мога да издържа. Жената и детето са ми много симпатични, обаче вече ми писна да чакаме и учтиво обяснявам, че е наш ред и чакаме от има-няма 40-50 минути за тази люлка. Жената ме поглежда учудено с думите: „Ама то има място и за нея“. За миг се замислям как да й отговоря. Знам, че има място. Но знам и че малкият ми син ще писне до небето ако сложим друго дете от самото начало. Просто си е такъв – трябва му малко време на нова люлка. Решавам да съм „лоша“ днес и обяснявам, че е така, да, но моите деца не искат да се люлеят с други. Точка! (това не го казвам, но се подразбира). Не закъсняват ехидните коментари (които са още една от причините да не обичам „площадковите компании“) – „Е, да, те нейните деца са различни“, „Мда, сигурно са специални и затова“… Учудващо (или може би вече не) не реагирам на това, както вероятно би направило моето аз отпреди година, защото знам, че това не води до никъде. За да съм честна към симпатичната млада баба, тя не прави коментари. Големият ми син напуска люлката след няма и 5 минути, след което аз постепенно убеждавам малкия, че е хубаво да се люлее и с други дечица, той разбира и се съгласява и така на люлката се накачулват постепенно и други деца, става приятно, някои стават, приканваме други да се качат, по-големите започват да люлеят по-малките и играта върви в своя естествен ход, когато възрастните не се намесват много много…

Един татко дори ни „повери“ (без да ни пита) 4-годишната си дъщеря, за да отиде с по-голямото дете до кафето за сладолед (и още нещо, което не разбрах какво, но май и не искам да знам). Това също няма да го коментирам, де, както и защо ми се струва безотговорно да оставиш 4-годишно дете на оживена площадка в центъра (пък макар и тя да е ти е в квартала) само с думите: „Ти нали няма да ходиш никъде докато не се върнем? Ще ти донесем сладолед“. Няма да коментирам и защо по-голямото братче на 4-годишното момиченце ме пръскаше с вода от една спринцовка дори и след като му обясних, че не ми е особено приятно. Но пък получих отговор: „На мен пък ми е“  :), както и странен поглед от таткото от вида „Това не е моят тип ситуации, не ме съдете строго, че не взимам отношение!“ Всъщност, не се разсърдих.

Трябва да призная, че прекарахме много приятни 3 часа 🙂 Определено беше забавно. И се прибрахме точно навреме преди дъжда.

Advertisements

Read Full Post »

Сряда е. Имам късна среща в офиса и затова ще ходя нататък към обяд. У дома сме сами с малкия ми син. Отдавна не ни се беше случвало да сме заедно само двамата. Вече е почти на четири и все по-често иска да играе с някой, вместо сам, както предпочиташе доскоро. Напоследък забелязвам, че проявява интерес да учи постоянно нови неща, често пита защо, научи се да събира числата до пет с едно. Изобщо, влязъл е във фазата, в която иска да си взаимодейства и да учи от другите посредством игра много по-целенасочено някак…

Да си остана у дома до по-късно в делнична сутрин не е рядко явление, но много често гледам да свърша повечето домакинска работа като готвене, пране, гладене. Понякога вечер или в ден от уикенда съм ангажирана с курсовете за родители, които водя и без да искам си изградих навици да върша домашните задачи сутрин през седмицата. Така ми остава и повече време в почивните дни, което използваме с децата за различни занимания.

Тази сутрин съм планирала да пусна две перални и да изгладя. Това е амбициозно, тъй като имам натрупано пране за гладене от четири перални. Малкият обаче не желае да ми влезе в положението и държи да играем на новата му игра, в която се представяме за героите от филмчето „Ледена епоха“ или от „Розовата пантера“ – напоследък това са му фаворитите съответно сред дългометражните и късометражните филми. Аз нямам нищо против, но повече от 10-15 минути на тази игра ме влудяват, защото той очаква от мен да казвам реплики, които са много конкретни, пък аз не ги знам и той се сърди от това. Така прехвърлям играта към лотото с животни, което е много любима и интересна и за двама ни игра, освен, че е образователна. Минават още 15 минути и чувам звука от пералнята. Нямам шанс да ме „пуснат“ да свърша нещо. На мен обаче ми е НАИСТИНА важно да изгладя, защото големият ми син няма да има какво да облече утре в училище.

Малкият често иска да играе на една игра от серията на Djeco – RALLY. Играта е много подходяща за малко по-големи деца, които се учат да събират и изваждат числата до 10, но той определено е малък за нея. Затова всеки път му отказвам или му я давам да поразгледа количките и картите и я прибирам.

IMG_0066

Днес ми хрумва идея как да го въвлека в игра без да се налага да участвам на сто процента, за да може да свърша малко задачи, като едновременно с това да го науча да разпознава числата. Обяснявам му правилата, които задължително са представени под формата на вълнуваща игра с победител и в следващия час и половина, докато той играе, а аз само съдействам и помагам от време на време, успявам да свърша с цялото простиране и гладене. Малкият ми син пък започна да разпознава безпогрешно всички числа от 1 до 9, както и тези, маркирани с точки на зарчетата.

Детето е щастливо, защото се е забавлявало и е научило нови неща, аз съм доволна, защото съм свършила всичко набелязано докато участвам в играта му и го уча на нови неща. Всички печелят 🙂

IMG_0009

Ако нямате точно тази игра, ще ви свършат работа и изрязани от картон карти с написани на тях числа от 1 до 9, а за да е по-забавно можете да им нарисувате трасета. Ако искате да съчетаете с припомняне на цветовете, може да нарисувате цифрите и трасетата с различни цветове. Няколко колички от играчките на детето ви и две зарчета от някоя друга игра допълват необходимите материали.

IMG_0067Ето и правилата на играта. Детето хвърля зарчетата и трябва да разпознае на всяко кое число е изобразено с броя на точките. Можете да използвате и едно зарче, но така ще стане по-бавно ако картите са повече и може да омръзне на детето. Ако може да брои, можете да го карате да брои и така да научи колко точки от зара на кое число отговарят. Аз помагах за по-сложните 5 и 6 на детето, но след няколко пъти, в които ме пита, започна и сам да ги разпознава. След като хвърли две числа, трябва съответно да намери карти, които изобразяват същите числа и да ги нареди по „трасето“. Трасето е произволно избрано място, достатъчно голямо, за да може детето да подреди картите в произволен ред, построявайки път, магистрала, шосе, състезателна писта или каквото въображението му рисува. Важно е да не се изкушавате да му помагате всеки път за намирането на съответното число, а първо да го питате: „А можеш ли да се сетиш сам/а?“, или пък „Преди малко намерихме същото число, сещаш ли се как изглеждаше?“ или „Я виж хубаво само жълтите числа“. След като малките числа от 1 до 6, които са изобразени на заровете, свършат, започвате да събирате числата от зарчетата, така че детето да може да подреди и останалите карти. Ако предпочитате или детето е по-малко можете да спрете строежа на трасето и дотук. Ако решите да продължите със събирането, ще се наложи да помагате на детето. За малките сборове, като 1 плюс 1 например, може да го питате преди да му дадете отговора. Ако всеки път повтаряте числата, които се падат и ги събирате на глас, детето започва за запомня по-лесните сборове. Когато подредите цялото „трасе“, идва ред на количките. Тук можете с помощта на въображението си да раздвижите играта като подреждате колички на стартова линия, или пък ги паркирате, или ги редите на стълбицата на победителите. Отново използвайте зарчетата, като този път падналото се число трябва да се открие сред картите от трасето и на тях да се постави количката. Ние използвахме в този финален кръг от нашето състезателно рали само едно зарче и подредихме количките само на карти от 1 до 6.

Тъй като за строежа на трасето използвахме масата в хола, до която бях разпънала дъската за гладене, а малкият редеше пистата по края й в един голям правоъгълник, в един момент мястото свърши и детето попита къде да строи оттук насетне. Вместо да му отговоря веднага с решение, го попитах: „А ти какво би предложил?“ и той без да се замисли реши, че пистата ще завие в някаква посока и така използва и вътрешната част на „правоъгълника“, за да дострои трасето си. Приключихме точно навреме, когато аз бях изгладила, а той загуби интерес към продължаване на играта. Загуби интерес и към моето участие в играта му и се втурна към следващата, нареждайки с животните си в поредната сцена.

Споделете какви игри измисляте, за да участвате заедно с децата и в същото време да имате възможност да посвършите някоя и друга рутинна задача.

Read Full Post »

%d bloggers like this: